Лъвът срещнал вълка и лисицата.
– Хайде да се разходим! – предложил той.
Вълкът и лисицата тръгнали с лъва. Срещнали едно магаре. Лъвът сдавил магарето и го повлякъл със себе си. След малко пред погледа на дружината се мярнал овен.
– Твой ред е! – рекъл лъвът на вълка.
Вълкът повлякъл овена.
По-нататък приятелите видели фазан. Без подкана лисицата се промъкнала и го стиснала за врата.
Лъвът, вълкът и лисицата – всеки с плячката си – стигнали до едно поточе. Лъвът оставил магарето на тревата и въздъхнал:
– Тук е чудесно! Нека спрем да хапнем и да починем. Хайде, разделяй плячката! – казал той на вълка.
– Тя е разделена! Кой каквото хвана – това ще яде: ти – старото магаре, аз – рунтавия овен, а лисицата…
– Млък! – със силен удар лъвът прострял вълка в несвяст на земята…
– Ти разпределяй! – изръмжал лъвът към лисицата и кръвнишки я изгледал.
– Аз ли да разпределям? – усмихнала се хитро лисицата и подвила опашка. – То се знае: ще хапнеш овена надве-натри, ще се наобядваш с магарето добре, а фазанът колко е? С него ще си подсладиш! Пък на мене ми стига, че сме приятели и бяхме заедно на разходка…
– Браво, това се казва справедлива делба! – изревал лъвът.
КРЕДИТ: Илюстрация на корицата – Пощенска картичка, САЩ 1906;
