Пастира и Тъкачката Девица

Пастира бил син на бедни родители. Когато пораснал и навършил дванайсет години, се главил да пасе кравата на един стопанин. Минали няколко години, кравата пораснала и напълняла, а жълтеникавата ѝ козината заблестяла като злато – сякаш била кравата на боговете.

Един ден, когато били на паша в планината, тя заговорила на момъка с човешки глас:
– Настъпи Седмия ден. Господаря на Белия Нефрит има девет дъщери, които днес ще се къпят в Небесното Море. Седмата дъщеря е по-хубава и умна от всички девойки на света. Тя тъче облаците от коприна за Краля и Кралицата на Небесата и е закрилница на девойките тъкачки. Затова всички я наричат Тъкачката Девица. Ако скриеш дрехите ѝ, докато е във водата, може да се ожениш за нея и да станеш безсмъртен.
– Но тя е горе на небето – учудил се Пастира, – как мога да се кача там?
– Ще те заведа, качвай се на гърба ми – отвърнала жълтата крава.
Щом момъкът я яхнал, от нейните копита изригнали облаци дим и тя се издигнала във въздуха. Около ушите им бясно засвистял вятър – летели бързи като светлината. Скоро кравата кацнала и обявила.
– Ето, че пристигнахме.

Момъкът се огледал и видял, че там дърветата са от нефрит и горите от хризопраз, тревата от яспис и цветята от корал. Насред целия разкош се простирало огромно квадратно море. Зелените му вълни се издигали и спускали, а сред тях плували златолюспи рибки. Безброй вълшебни птици хвъчали и пеели наоколо. Пастира видял деветте девойки във водата, а дрехите им лежали на брега.
– Взимай бързо червената рокля! – извикала кравата. – Скрий я в гората и колкото и да те моли момичето, не я връщай, докато не обещае да ти стане жена.

Пастира скочил от гърба на кравата, грабнал червената премяна и хукнал към гората. Точно в този миг момичетата го видели и се изплашили.
– Хей, ти откъде се взе! Как се осмеляваш да ни взимаш дрехите? – развикали се те. – Връщай ги веднага!
Но Пастира не им обърнал внимание и се скрил зад едно дърво от нефрит. Осемте момичетата излезли от водата и бързо се облекли.
– Седмата ни сестра – казали му те, – която Небесата са ти отредили, идва при теб. Ще ви оставим насаме.

Тъкачката Девица стояла скрита във водата.
Пастира застанал прав пред нея и се засмял:
– Ако обещаеш да ми станеш жена, ще ти върна дрехите.
Ала това не се харесало на девойката.
– Аз съм дъщеря на Господаря на Боговете – отвърнала тя – и не мога да се женя без негово съгласие. Връщай ми дрехите веднага или баща ми ще те накаже!
Тогава жълтата крава се обадила:
– Съдбата ви е отредила един за друг и аз ще уговоря сватбата, а баща ти, Господаря на Боговете, ще приеме. В това съм напълно сигурна.
Тъкачката Девица възкликнала:
– Какво неразумно животно си! Как може да уговаряш ти сватбата?
Кравата отговорила:
– Виждаш ли онази стара върба на брега? Попитай я. Ако ти отговори, ще е знак, че Небесата са пожелали вашия съюз.
Тъкачката Девица попитала върбата, а дървото отвърнало с човешки глас:

Тъкачката Девица останала доволна. Пастира положил роклята ѝ на земята и се отдалечил. Тя се облякла, тръгнала след него и станали съпруг и съпруга. Но след седем дни тя го напуснала.
– Господаря на Небесата ми заповяда да продължа да тъка – казала тя. – Страхувам се, че ако продължа да се бавя, ще ме накаже. Вече трябва да вървя, но пак ще се срещнем.
След тези думи тя си тръгнала. Пастира хукнал след нея. А-ха да я настигне и тя извадила дълга игла от косата си, начертала линия право през небето и чертата мигом се превърнала в Сребърната Река, която ги разделила. Загледани един в друг, всеки останал сам на своя бряг.

Оттогава до днес всяка година двамата се срещат в навечерието на Седмия Ден. В уреченото време всички врани, гарвани и гарги хвръкват да направят мост, по който Тъкачката Девица пресича Сребърната Река. Затова в този ден не може да се види и една-едничка гарга. Често вечерта на Седмия Ден леко ръми. Тогава жените и старите баби си казват една на друга:

А в Китай на Седмия Ден хората честват „празника на дъжда“.