Една гълъбица свила гнездо в клоните на високо дърво сред гората. Тя cнесла няколко яйца и легнала да мъти.
Под дървото спряла лисицата.
– Тук може да падне нещо за хапване! – помислила тя, завъртяла рунтавата си опашка и галено казала:
– Гълъбичке, пусни ми едно яйце.
– Защо? – запитала гълъбицата.
– Защото това дърво е мое. Наследство е от баба ми…
– Аз мисля – рекла гълъбицата, – че дърветата са за гнезда на птиците.
– На това дърво никоя птица не може да прави гнездо без мое разрешение! – тупнала лапа лисицата по дънера на дървото.
Гълъбицата се сгушила в гнездото.
– Хайде. Яйцето или живота! Ще се кача на дървото и перце няма да оставя от тебе! – заканила се лисицата, вдигнала двата си предни крака и забила нокти в кората на дървото.
В това време близо до гнездото кацнал гарванът. Той видял червената опашка на лисицата и чул разговора.
– Не се страхувай, гълъбице! – тихо изгракал гарванът. – Лисицата излъга и мене веднъж – усмихнал се горчиво той. – Накара ме да ѝ пея с хубавия си глас. Сиренцето падна от устата ми и тя го изяде. Но ти знай, че дърветата в гората не се наследяват от бабите, и запомни, че лисица не може да се качва по дървета.
Гълъбицата слушала, сгушена в гнездото си.
– Чуваш ли, гълъбице, пусни ми едно яйце или сега ще се кача да те схрускам! – извикала нетърпеливо лисицата, започнала да подскача и да драска с нокти по дървото.
Тогава гарванът не се стърпял и подвикнал шеговито:
– Лисо, ако не можеш да се качиш на дървото, иди при поточето, пий студена вода и се прости с бабиното си наследство.
Лисицата разбрала с кого има работа. Подвила опашка и си отишла, настръхнала от яд!
