Преди много, много години мечката имала големи уши и дълга-предълга опашка. Един ден тя се разболяла: отслабнала, посърнала, на краката си не можела да се държи. Само лежала в хралупата, дремела и отвреме-навреме стенела:
– Ох, няма кой да ми помогне – водица да ми подаде!
От едно на друго разчуло се навред. Събрали се горските животни да ѝ помогнат.
– Искаш ли мед? – попитал я Ежко.
– За такова нещо сега чувам! – отговорила мечката.
– Да ѝ дадем! – рекъл заекът.
Животните се разтичали, намерили пчелин, взели голяма медена пита, занесли и я сложили пред муцуната на болната. Мечката погледнала меда с едно око, но не посегнала.
– Хайде, бабо Мецо, хапни – ще ти мине!
– Хапни де, близни! – подканяли я.
– Медът е сладък и лековит. Пчелите го събират. Правят го от всякакви билки.
Мечката потръсвала глава. Не искала да вкуси.
Тогава приятелите ѝ хванали ушите – започнали да ѝ дърпат главата към меда. Тя се инатила, а те тъй дърпали, че ѝ откъснали ушите. Най-подир насила топнали мечата муцуна в сладкия мед. Тя се облизала, примигнала, пак се облизала – харесал ѝ.
Мечката бързо оздравяла и заякнала от чудодейния лек. Но толкова обикнала меда, че оттогава той ѝ станал най-любимата храна. Ходела, където ходела – все за мед душела. Не оставила кошер неразбутан. Нaй-сетне пчелите се оплакали:
– Аман от тази мечка. Ще ни погуби!
Тогава горските жители решили да я вразумят.
Веднъж мечката намерила мед и щом допряла муцуна до него, животните я хванали за опашката:
– Стой, бабо Мецо, cтига, засрами се! – викнали те и задърпали мечата опашка.
Мечката здраво се запънала и лакомо ближела меда, а приятелите теглили с вcичка сила. Теглили и късали по малко от опашката ѝ.
– Хей – рекъл заекът, – насила я научихме да яде мед, но насила не можем да я отвикнем!
Та от онова време мечката има малки уши и къса опашка, яде мед и не се разболява.
