Един селянин яхнал магарето си и тръгнал на път. Пътят бил нанагорен. Добичето повървяло и казало:
– Стопанино, не ме язди, защото, като вървя нагоре, самарът се свлича назад и жили.
Човекът имал добро сърце. Послушно слязъл.
На връщане пътят бил нанадолен. Селянинът яхнал магарето.
– Стопанино, не ме язди и надолу! – казало магарето. – Самарът се свлича напред и ми набива врата.
Като навлезли в полето, селянинът яхнал магарето. Но то повървяло и казало:
– Стопанино, не ме язди на равен път. Изморявам се.
Селянинът слязъл за трети път от гърба на магарето и въздъхнал:
– Нагоре – да не те яздя; надолу – да не те яздя; на равно – пак да не те яздя; е, кажи ми, какво да правя?!
– Върви като мене! – посъветвало го магарето.
Човекът хванал поводите и тръгнал пред добичето с наведена глава. По пътя настигнал един старец.
– Лек ти е пътят с това добиче! – рекъл старецът. – Сигурно си слязъл да се поразтъпчеш?
Стопанинът разказал какво го съветвало магарето и се оплакал:
– Много се изморих, дядо. Не знам кога ще се върна у дома.
– Е, човече – усмихнал се старецът, – щом слушаш магарешки съвети, няма да стигнеш далече!
КРЕДИТ: Илюстрация на корицата – пощенска картичка, Англия 1901;
