Дядо Драган имал няколко жълтици. Жълтиците стояли в кесията, а кесията държал запъхната в пояса си.
Един ден при дядо Драган отишъл най-големият му внук. Той поздравил стареца, целунал му ръка и казал:
– Дядо, много те моля, дай ми назаем една жълтица. Обещавам, скоро ще ти я върна.
Драго станало на дядо Драган, че ще помогне. Той измъкнал кесията от пояса, дал жълтицата на внука си и го изпратил с благослов:
– С чест от една да станат хилядя, синко!
Не минало много време, внукът отишъл да върне жълтицата. Старецът му посочил един голям камък и казал:
– Синко, не ми връщай парата на ръка. Typи я под онзи камък!
Внукът сложил жълтицата под камъка и си отишъл. Като заглъхнали стъпките му, дядо Драган повдигнал камъка, видял жълтицата и си помислил:
– Вратата му е отворена. Той пак ще дойде!
Не минало много време, внукът повторно отишъл при дядо си и му поискал една жълтица заем. – Където я остави – там си е! – рекъл дядо Драган. – Повдигни камъка и я вземи.
Внукът взел жълтицата. На определеното време я върнал и я оставил пак под камъка.
Тъй няколко пъти внукът ходил при дядо си да взема жълтицата и я връщал навреме. А дядо Драган се радвал на честността му. Но един ден, като повдигнал камъка да остави жълтицата, внукът си помислил:
– Тази жълтица сигурно не трябва на дядо. По-добре е да седи в кесията ми…
Щом помислил тъй, стиснал жълтицата в шепа и си отишъл. Дядо Драган повдигнал камъка. Като видял, че я няма жълтицата, домъчняло му. Поклатил глава:
– Този път момчето си отиде с празни ръце!
Внукът изхарчил жълтицата. Скоро му потрябвали пари. Той пак отишъл при дяда си.
– Повдигни камъка. Каквото си оставил – там е! – отговорил дядо Драган.
Внукът повдигнал камъка, свил празна шепа и си отишъл с наведена глава.
