Чичо Пейчо отишъл на гости у един приятел. Щом седнали мъжете, гостолюбивата домакиня сложила на масата чаши и шише ракия.
– Добре ни дошъл, Пейчо. Ха, говорете и се почерпете! – рекла тя и отишла да шета.
Мъжете чукнали чашите и отпили. Домакинът попитал:
– Харесва ли ти ракията?
– Хубава е – рекъл чичо, мляснал с уста и се смръщил. – Хубава, но много е люта. Моята ракия е мека и с приятен мирис. Мирисът ѝ не може да се оприличи на нещо и да се определи с думи. Трябва да пиеш от нея, за да го усетиш и разбереш.
Чичо Пейчо тъй хвалил своята ракия, та приятелят му не могъл да се стърпи:
– Син ми ще дойде с тебе, Пейчо, да ми изпратиш от твоята ракия. Искам да я опитам.
– Ще ти изпратя! – смънкал чичо.
Чичо Пейчо се сбогувал с домакините, но с него тръгнал и синът им. Стигнали чичовата къща, заминали я и хванали пътя към гората. Щом навлезли в нея, чичо Пейчо скръстил ръце отзад и заоглеждал едно по едно дърветата. Момчето вървяло редом с него и попитало:
– Чичо, какво гледаш?
– Търся по-чепато дърво. Да го вземеш, че да ме биеш с него, да биеш – докато ми дойде умът в главата! – ядосан отговорил чичо.
– Защо? – учудило се момчето.
– Защо ли? Ще ти кажа! Млад си – да се учиш и да знаеш: – Езикът бие главата! Понякога, каквото говори устата – ушите не чуват. Като бях у вас, похвалих се на баща ти, че имам по-хубава ракия от вашата, а аз нямам никаква!
