Един заек живял в гората. Като всички зайци, той бил много страхлив. Щом шумнела шумка, подскоквал уплашен.
– Ще ми се пукне сърцето – си помислил веднъж. – Не мога да живея повече тук.
И излязъл от гората.
Пред него се простряло широко поле.
– Тук по-спокойно ще живея! – си рекъл той и радостно започнал да скача по тревата.
Наблизо пасяло стадо овце.
– Ав, ав, ав! – залаяло овчарското куче, като видяло заека, и се спуснало след него.
– Ууха-ха-ха, ууха-ха-ха! – завикал овчарят и захвърлил гегата.
Бягал заекът, гонило го кучето, викал овчарят; бягал заекът, гонило го кучето, викал овчарят… Най-сетне заекът се мушнал пак в гората, а кучето се повъртяло, джавнало веднъж-дваж и се върнало. Всичко утихнало. Само сърцето на заека още тупкало. Когато и то се успокоило, заекът въздъхнал:
– Ех, горо, горо! Бях решил да живея в полето, но скоро ми домиля за тебе. Пак се върнах.
– Твоя воля, зайко – отговорила му гората, – нито съм разбрала кога си излязъл, нито – кога си влязъл!
КРЕДИТ: Илюстрация на корицата – пощенска картичка, Великобритания 1904;
