Като бил малък, чичо Пейчо чиракувал при един обущар. Сутрин, обед и вечер майсторът му давал да яде чорбица от праз лук.
Веднъж обущарят запитал:
– Какво ядеш, момче?
– Празеница, майсторе.
– Не! Кажи, че ядеш чорба от риба.
– Aма как, майсторе, като…
– Млък! – вдигнал ръка обущарят, тропнал с крак и се заканил: – Кажи, че ядеш рибена чорба, или сега ще те изпъдя!
– Е, добре, ям чорба от риба, но от по-дребната! – отговорил чичо Пейчо.
Станало драго на майстора, че чиракът е послушен.
Един ден към обед на чичо Пейчо му притъмняло от глад. Той попитал:
– Майсторе, тъй, както ме гледаш, на какво ти приличам?
– Нa какво? На човек!
– Не! – усмихнал ce xитро чичо Пейчо.
– Тогава какво си, като не си човек?
– Мечка съм!
– Мечка ли? Глупости! – свил вежди майсторът. Знаеш, не обичам шегите!…
– Обичаш, не обичаш – мечка съм! – настоявал чиракът. – И ако не кажеш, че съм мечка – ще те напусна.
– Е, хайде, щом казваш, че си мечка – мечка си, но не си стръвница! – усмихнал се майсторът.
– Ако ме храниш само с празена чорбица, ще стана и стръвница!… – завъртял глава чичо Пейчо.
