Скорци и врабци налитали на орляци в лозето на един селянин. Те цвъртели от зори, кацали от лоза на лоза, от грозд на грозд и настървено кълвели узрялото грозде.
– Яжте да ядем! – подканяли се едни други. – Сега ни е паднало! Изглежда, това лозе е без стопанин…
Селянинът отишъл в лозето. Скорците и врабците се уплашили. Те пръпнали и накацали по околните дървета. Стопанинът видял каква пакост е сторена. Забил насред лозето един кол и метнал отгоре му съдраната си риза и вехтата си шапка.
– Хайде сега да видим какво ще правите – замърморил той и потънал в лозовата шума.
– Отиде си.
– Не, тука е.
– Чудна работа! Не мога да разбера! – цвърчали и си приказвали врабците и скорците.
– Човек ли е, какво ли?
– Иди виж.
– Ти иди!
– Виж, мърда!
Тъй се подканяли една друга птиците, но никоя не посмяла да кацне в лозето. Страхували се от плашилото. А стопанинът в това време си мислил:
– Право е, дето казват: „Страх лозе пази!”
