Открай време магарето е пръв помощник, неразделен и верен другар на бедните хора. Здрави са краката и як е магарешкият гръб! На самар или направо на голия му гръб слагат какви ли не товари: пълни чували с жито, дърва от гората, пък и стопаните, и децата им носи на какъвто път го подкарат.
Магарето е скромно животно. То се задоволява с кривачка зобчица, със стиска сено, а ако няма зоб или сено – свива устни да не го боцкат тръните, внимателно ги къса със зъби и сладко хрупка.
Свикнало с бедността на стопаните, магарето е пpимирено и мъдро като тях.
Хората са измислили какви ли не приказки за магарета. Но в повечето приказки се говори за магарета, а се разбира за хора. По този начин хората са избягвали да се оскърбяват един друг.
Казват например: „краставите магарета през девет баира се подушват!” или: „Магарето си е магаре, ако ще да има златен подопашник!”
Истина е, че се срещат всякакви хора и магарета, събират се и си говорят.
Тъй веднъж се срещнали две магарета. Едното било охранено, с лъскав косъм. То имало червен лачен оглавник. По оглавника блестели красиви бронзови плочки и червени пискюлчета. На врата му синеел гердан от едри конски мъниста, а на опашката му цъфтяла розова панделка! Другото магаре току-що се било търкаляло в пепелта. По сивата козина на мършавото му тяло и по опашката имало бодили и бабини зъби. То за пръв път в живота си виждало нагиздено магаре. Изправило уши и ревнало от възторг:
– Ааа, как си издокарано! Същинска кокона!
– Какво съм виновно! – засегнало се нагизденото магаре. – Стопанинът ми е градски чорбаджия. Храни ме с ечемик и царевица. Живея в чист обор. С мене си играе малкият му гален син и ме показват за забава на гостите си. Работата ми е такава!
– Ааа, добре си, много си добре! – рекло мършавото магаре. – Виж аз на какво приличам. Стопанинът ми е по-сиромах от мене – жив да го оплачеш. И двамата се съсипваме от работа. Той, горкият, едвам изкарва хляба си, а аз нагъвам тръни и се търкалям из пепелта. Като те гледам как си, завиждам ти!
– Ооо! Не ми завиждай! – заридало охраненото чорбаджийско магаре. – Да знаеш как ми е зажадняла душицата да паса бодили, свободно да се търкалям по земята и да рева, да рева на воля!
КРЕДИТ: Илюстрация на корицата – фрагмент от пощенска картичка, Саксония 1904;
