Една лисица често ходела в манастирското лозе да зобва хубаво, узряло грозде. Калугерът, който пазел лозето, заложил капан.
Скоро капанът стиснал здраво пъргавите крака на лакомата лисица.
– Кума Лисо, лесно се яде зряло грозде. Я да видим сега как ще ти дера кожухчето! – засмял се калугерът и измъкнал голям, чепат кол от лозето.
Лисицата му намигнала хитро и се пошегувала:
– Калугер вино не пие, Лиса грозде не яде! Де калугера? В мазето. Де Лисана? В лозето!… Но веднъж Лисана в лозето, два пъти, а третия път – Лисана в капана!
Думите на лисицата развеселили калугера. Той се облегнал на кола, а брадата му се залюляла от гръмогласен смях.
– А после, Лисо? – попитал калугерът.
– Ти знаеш: човек не греши с пиене и ядене, а с делата си! – отговорила лисицата, погледнала кола и добавила: – А за всяка грешка има и прошка…
– Тъй е, Лисо, но какво да правя? Службата ми е такава.
– От служба става дружба! – отговорила лисицата. – Повярвай ми, разкайвам се. Искам да спася душата си, затова започнах да постя и идвам в това свето манастирско лозе да хапвам грозде. Ако искаш, заведи ме в манастира. Ще бъда най-добрата послушница.
– Добре – съгласил се калугерът, – но кажи ми, много ли си грешна?
– И свят човек да отиде на воденица – ще падне брашно нa брадица – отговорила тя, – а може ли лисица без грях на душица?
Като прекрачили прага нa голямата манастирска порта, калугерът поръчал на лисицата:
– Разходи се из двора, намери някое затулено място и кротувай там. Аз ще отида да обадя на игумена, че искаш да се изповядаш и да станеш послушница.
– Ще бъде волята ти – казала лисицата, – но, моля те, вържи манастирското куче, защото ме е страх.
Калугерът вързал кучето и се скрил да види какво ще прави лисицата. Тя минала покрай няколко ярчета. Поспряла се да ги погледа. Едно петле плеснало криле, наперило се и изкукуригало. Лисицата помислила да го стисне за вратлето, както си знае, но отминала. Насреща ѝ се задало стадо гъски. Те проточили шии и засъскали. Лисицата продължила разходката си. По-нататък наближила дългокраки пуйки. Пуйките се наперушинили и заклопали.
– Я каква плячка! – радостно се спуснала върху тях лисицата.
– Хей, хее! Какво правиш? – извикал калугерът.
В това време лисицата грабнала една пуйка и прескочила високата манастирска ограда . А вързаното куче изръмжало:
– Колкото става от калугер пъдарин, толкова и от лисица светица!
КРЕДИТ: Илюстрация на корицата – пощенска картичка, Германия 1910;
