Чичо Пейчо и чичо Иван били приятели. Чичо Пейчо напълнил едно гърне с мед. Захлупил добре гърнето, дал го на чичо Иван и казал:
– Иване, вземи това гърне и го пази.
Щом си отишъл чичо Пейчо, чичо Иван отхлупил гърнето. Натопил пръст в меда, близнал, повторил, потретил, подсвирнал весело и прибрал гърнето. Минали ден-два, чичо Иван пак се завъртял край гърнето. Поогледал го, приклекнал и заблизал…
Често се подслаждал чичо Иван с меда, докато веднъж забелязал, че пръстите му не лепнат…
Наскоро след това чичо Пейчо срещнал чичо Иван и попитал:
– Иване, видиш ми се променен, умислен. Да не си болен?
– По-лошо от болест! – оплакал се чичо Иван.
– Какво се е случило?
– Загубих нещо!
– Какво?
– Не питай! По-късно ще разбереш.
След някое време чичо Пейчо почукал на портата на приятеля си.
– Идвам за гърнето! – рекъл той.
Чичо Иван постоял, размислил, отишъл, взел гърнето и му го подал.
– Но то е празно! – чичо Пейчо зачудено подхвърлил гърнето в ръцете си.
– Е, празно е! – виновно свил рамене чичо Иван.
– Ама как тъй? Нали беше пълно с мед!
– Знам! В него имаше и по-скъпо, и по-сладко нещо от меда! Но аз нали ти казах – загубих нещо важно… Загубих твоето доверие! – виновно махнал ръка чичо Иван и засрамен обърнал гръб.
