Покрай нашите села има скалисти места. Някои хора с железен лост и чук вадеха камъни от скалите и ги продаваха за строеж на къщи . На тия хора им казваха каменари. Трудът им беше по-тежък от камъните. Бедни хора бяха каменарите – колко струва камък, изваден от земята?!
Веднъж чичо Пейчо замръкнал в нашенско село. Той познавал селския каменар. Потропал на портето му. Каменарят го посрещнал, споделил оскъдната вечеря и твърдото легло с госта, поприказвали за едно-друго като хора от една черга. Сутринта, на раздяла, каменарят приятелски стиснал ръка на чичо Пейчо и му рекъл:
– Случи ли ти се път насам – обади се. Eла да се видим.
Минало-нeминaлo много време, чичо пак се запътил към селото на каменаря.
– Той вече е богат човек – казал му един пастир. – Из камънаците изрови пълен котел със златни пари. Направи голяма къща, загради я с висок зид, купи ниви и добитък – стана чорбаджия!
Зарадван, чичо ускорил крачка по-скоро да види приятеля си, да му честити. Потропал на нова висока порта, обкована с желязо. Отвътре залаяло зло куче. Един ратай открехнал портата и надникнал.
– Аз съм приятел на каменаря. Идвам да го видя! – рекъл усмихнат чичо Пейчо и понечил да прекрачи прага.
– Кой хлопа? – попитал в туй време новият чорбаджия.
– Един сиромах, казва, че ти е приятел! – отговорил ратаят.
– Не го пущай. Затвори вратата! Кой знае какъв е хайдутин или просяк! – чул се гласът на каменаря зад портата.
– Пази, боже, сляпо да прогледа! – рекъл чичо Пейчо и си отишъл огорчен.
