Попът в нашето село бил имотен. Ратаи работели имота му. Ратаите били яки сиромашки момчета. Те се хранели на малка софричка отделно от чорбаджиите, а спели в обора при добитъка.
Една година попът пазарил и чичо Пейчо за ратай.
Седнали първата вечер да се хранят. Ратаят дъвчел здравата – чак ушите му пукали, а попът преглътна само няколко хапки, прекръстил се и рекъл:
– Сит поп, сита попадия. Благодарим Ти, Боже. И днес се нахранихме. Хайде, жено, раздигай!
Попадията пресегнала, взела паничката и хляба на ратая. Чичо гладен станал от софричката.
– Господ с много малко засити попа! – помислил той и отишъл в обора да спи.
Но гладни очи заспиват ли? Въртял се чичо сламата, обръщал се ту на една страна, ту на друга. В просъница чул тропот от съдини и лъжици в попската къща. Попът и попадията повторно вечеряли.
– Сиромах човек няма насита! – думал попът. – Ратаят по-малко трябва да яде, а повече да работи, защото ситата мечка не познава стопанина си.
Чичо Пейчо гладен слушал мляскането и преглъщал попските мъдрости.
Тъй и втората вечер. Хапнал не преглътнал ратаят, попът се прекръстил:
– Сит поп, сита попадия… Хайде, жено, раздигай!
Третата вечер, щом попът вдигнал ръка да се кръсти, чичо се настанил на попската софра и попитал:
– Дядо попе, знаеш ли, че гладният вълк прави по-големи бели?
– Знам, синко! – отговорил попът.
– А чувал ли си, че ситият не хваща вяра гладния?
– Чyвaл съм! – смънкал попът.
– Тогава остави ме да се храня човешки. Господ не ми дава да повтарям вечерята.
Чичо Пейчо изял всичкото ядене, а попът и попадията цяла нощ се въртели гладни.
