Чичо Ганчо дойде у чичови Пейчови на гости. Чичови Пейчови тъкмо бяха седнали да обядват. На софрата имаше пълна паница със сарми.
– Добре дошъл, Ганчо! – здрависа го чичо Пейчо. – Заповядай! Седни да обядваме.
– Благодаря, Пейчо, сит съм. Ей дотук ми е дошло! – показа гушата си гостенинът и седна.
– Вземи си от сармите, вземи! – подкани го домакинът.
– Ще взема, ще взема. Хранете се. На мене до тук ми е дошло! От обед ставам.
Чичо Ганчо лапна една сарма и похвали:
– Хубави са! Лютото и черният пипер разядат човека…
– Яж още! – покани повторно чичо Пейчо и го побутна с лакът. – Хапни, па ще пийнем от самотока – да го опиташ! – и с пръстена паница гребна в котела от новото вино.
– Много ми е, Пейчо, много…
– Трай, Ганчо, на душманин е много. Голямата тенджера е пълна със сарми.
Чичо Ганчо лапна още една сарма. Надигна паничката, натопи мустаците си във виното и засмука. Остави празна паничката на софрата . Избърса се с длан, зацъка и похвали:
– Хубаво винце имаш, Пейчо. Наля ли много тая година?
– Има да пием и за живи, и за умрели! – засмя се домакинът.
Приказваха си тъй и за плодородието, и за времето, за войната. Чичо Пейчо загребваше с паничката вино от котела, пресипваше сарми от тенджерата в паницата и побутваше с лакът:
– Ганчо, вземай сарми за мезе. Хубави са. И виното го бива…
– Добро е! Всичко е добро. Все тъй да ти е пълно – благославяше чичо Ганчо. – Но хей дотук ми е дошло – показваше гърлото си той, пресушаваше паничките и ядеше сарми за мезе.
Накрай гостенинът стана да си отива.
– Чакай, Ганчо, да пийнем още! – възпираше го чичо Пейчо.
– Ааа стига, Пейчо, стига. Хей дотук ми е дошло!…
Домакините изпратиха гостенина. Чичо Пейчо се засмя и каза на стринка:
– Добре, че Ганчо не беше гладен!…
