Чичо Пейчо бил ратай. Негов другар го поканил на сватба. Ратаят нямал какво да обуе. Чорбаджията му дал ботушите си. Чичо се издокарал с тях и отишъл на сватбата.
Тъпанът биел, огласял простора, а пъстрото хоро трептяло на място. Ратаят се хванал на хорото. Разгорещила се момчешката му кръв.
– Хоп-троп, иха-ха! – подвиквал той, подскачал и мъжки тропал с ботушите.
Чорбаджията гледал отстрани, гледал и се провикнал:
– Хей, Пейчо по-полека скачай!… Ще ми скъсаш ботушите!
3асрамен, ратаят се отделил от хорото, събул ботушите и ги захвърлил в краката на чорбаджията. Отишъл си бос и оскърбен.
Чичо Пейчо се пазарил ратай при друг чорбаджия.
След време тъпанът пак задумкал на сватба. Новият чорбаджия рекъл да се покаже по-добър. Сам предложил ботушите си на ратая. Чичо ги нахлузил зарадван, стегнал се и припнал към сватбата. На хорото той весело подвиквал, подскачал и тропал.
Чорбаджията гледал, гледал, усмихнал се и горделиво се провикнал – тъй, че да чуят всички сватбари:
– Пейчо, играй на воля! Моите ботуши не ми се свидят!
Този път чичо Пейо събул ботушите и извикал ядосан:
– Още веднъж не се хващам на хоро с чорбаджийски ботуши!
