В деня на селския събор от зори задумкал тъпанът. Хората се пременили с нови дрехи. От съседните села прииждали много гости. По улиците нагоре-надолу бързали червенобузи моми и ергени, весело подвиквали и се смеели.
Чичо Пейчо бил овчар на хаджи Вълчо.
– Пусни ме да отида на хорото днес! – помолил се той.
– Ти паси овцете, а аз ще играя вместо тебе! – изръмжал чорбаджията под мустак.
Докривяло на чичо Пейчо. Навел глава, взел гегата и по най-глухите странични улици бързо подкарал стадото към полето. Магарето вървяло най-отпред, а подире му ситнел млад, белорун, виторог овен. Овенът бил любимец на чорбаджията. Хаджи Вълчо често поръчвал:
– Пенчо, добре да пасеш овена!
Като стигнал полето, овчарят набързо изял сухия комат хляб, а с празната торба завързал муцуната на овена. Цял ден чичо Пейчо слушал натъжен глъчката на събора – песните и свирните от хорото. Цял ден овенът ходил гладен с главата в торбата и слушал сладкото хрупане на овцете и магарето.
Привечер чорбаджията отишъл да види стадото. Отдалеч забелязал любимеца си и сърдито подвикнал на овчаря:
– Защо си турил торбата на главата му, момче? Овенът не може да пасе!
– Магарето пасе вместо него! – кротко отговорил чичо и се усмихнал.
