Малкият войник

Някога, през отдавна отминалите дни, дребничък на ръст войник поел към къщи. Той бил храбър мъничък войник и всичко му било на място – имал две ръце и две очи, не куцал и не бил сакат и за да сложим край на описанието му – бил все още млад и съвсем с ума си. Но войната свършила и цялата войска била разпусната.

Казвал се Жан де ла Бас-Дюл и баща му бил лодкар от селцето Бас-Дюл, което е по пътя за град Лил във Фландрия. Като дете хората го нарекли Ротелó, както викат по нашите земи на най-дребничкото птиче малко кралче.

Дали го кръстили така заради дребния му ръст (нещо твърде необичайно за фламандците) или защото бил орисан някога да стане крал, а може пък защото като дребничката птичка бил наперен и не можел лесно да се укроти? Аз не знам, но и той самият не усещал съжаление, че причината не му е много ясна.

Отдавна огнището в родния му дом било изстинало, което ще рече – отдавна вече нямал нито майка, ни баща, ни братя, ни сестри да го посрещнат. Макар че наближавал родния си край, се завръщал без да има някой, който да се зарадва у дома. Крачел гордо: раз-два, раз-два! С препасани през рамо раница и сабя настрана раз-два, раз-два!

Една вечер, когато вървял през непозната гора, му се дощяло да изпуши една лула. Бръкнал в джоба си да я извади, но с досада разбрал, че е загубил запалката си.

Продължил напред и като изминал един хвърлей на стрела, видял, че между дърветата проблясва светлинка. Поел в тази посока и скоро се озовал пред старинен замък, а портите му зеели разтворени.

Влязъл в двора и надникнал през един прозорец. Там видял, че голям мангал сияе в дъното на схлупената стая. Извадил си лулата и я напълнил с тютюн. После почукал леко на вратата и извикал „Може ли да вляза?“, според обичая. Никой не отговорил.

Жан потропал пак по-силно: нищо не помръдвало. Тогава вдигнал мандалото и влязъл. Стаята била празна.

Малкият войник отишъл право до огнището, взел машата и се навел да си извади въглен. Внезапно се разнесло силно „Тряс!“, сякаш някаква пружина рязко се разпуснала и огромна змия изскочила сред пламъците право пред лицето му.

Колко странно нещо! Змията имала глава на жена.

Познавам не един и двама, които при тези обстоятелства щяха да си плюят на петите, но малкият войник бил истински боец. Отстъпил една крачка назад и посегнал да измъкне сабята си.
– Недей да я изваждаш – проговорила змията с човешки глас. – Отдавна те очаквам, защото ти си онзи, който ще ме освободи.
– Коя си ти?
– Аз съм Людовин, дъщеря на нидерландския крал. Ако ме спасиш, ще се омъжа за теб и ще ти даря щастие.

Ако змия с глава на жена ми обещае щастие, бих поискал малко време първо да помисля, но Ротелó не знаел, че недоверието е майка на безопасността. Освен това, Людовин го гледала с очи, които го омайвали, като чучулига пред очите на змия.

Тя имала изумителни изумрудени очи, не окръглени като на котка, а с изящна форма на бадем, които лъчели мистична светлина. Проблясквали със зеленикави искрици, като светлинките из блатата Вик и осветявали очарователното ѝ лице, обрамчено с коси от злато. Човек би казал, че гледа ангелска глава на змийско тяло.
– Какво трябва да направя? – попитал Ротелó.
– Отвори онази врата. Ще видиш дълъг коридор, в дъното на който има стая като тази. Иди там, извади ми блузата от гардероба и я донеси.

Малкият войник решително поел нататък. Изминал коридора без нещо лошо да се случи, но щом влязъл в стаята, видял небе и под звездите, осем ръце висели във въздуха на височината на главата му. Без значение колко напрягал очите си, не успял да види чии са ръцете.

Смело се втурнал напред, привел глава под градушка от шамари, като се бранел с юмруци. Стигнал гардероба, взел блузата и я занесъл на змията.
– Ето! – казал Жан, малко позадъхан.

Тряс! Людовин избухнала в пламъци и се превърнала в жена до кръста. Взела блузата и я облякла.

Дрехата била великолепна – от оранжево кадифе и цялата избродирана с перли. Би трябвало Людовин да е истинска жена, щом бързо покрила белите си рамене, за да не я гледат.
– Това не е всичко – продължила тя. – Излез отново в коридора, тръгни по стълбите наляво, качи се на първия етаж и във втората спалня ще намериш друг гардероб, където е полата ми. Донеси я.

Ротелó се подчинил. Като влязъл в стаята, видял осем ръце, грабнали огромни тояги. Той изтеглил сабята си, храбро се втурнал напред и тъй сръчно се развъртял с нея, че било все едно, дори някоя тояга да успеела да го улучи. Грабнал дрехата – копринена пола, синя като небесата над Испания.

– Ето я полата! – казал Жан и змията отново се преобразила. Станала жена до коленете.
– Единственото, от което още се нуждая, са моите чорапи и обувки – казала тя. – Иди ги донеси от килера на втория етаж.

Малкия войник отишъл и се озовал пред осем гоблина, въоръжени със страшни чукове, а очите им мятали искри. При тази гледка той се заковал на прага.

„Сабята няма да помогне – си помислил той. – Злосторниците ще я счупят, като че е от стъкло. Ще ме убият, ако не измисля нещо друго.“

Погледнал към вратата и видял, че е от дъбово дърво – здрава и дебела. Свалил я и я вдигнал като щит. Поел към гоблините, метнал вратата право върху тях, втурнал се към гардероба и измъкнал чорапите и обувките отвътре. Занесъл ги на Людовин. Този път тя се превърнала в жена от главата до петите.

И да било останало нещо от змията, Ротелó не забелязал, а в огнището останал да гори само огъня.

Людовин обула белите чорапи от коприна, бродирани по края, закопчала красивите сини обувки, украсени с гранати и казала на своя спасител:
– Повече не може да останеш тук и каквото и да става, кракът ти не трябва да стъпва повторно в този замък. Ето ти кесия с двеста дуката. Иди се настани в гостилницата Три липи, която е на края на гората и ме чакай утре сутринта. Ще мина покрай вратата точно в девет сутринта и ще те взема с моята карета.
– Защо да не потеглим заедно веднага? – дръзнал да попита малкият войник.
– Защото времето не е дошло – и принцесата го погледнала с оня поглед, който омагьосвал Ротелó. Тя била висока и надменна, стройна и гъвкава като бреза и от движенията ѝ лъхало високомерие и хитрина.

Жан бил готов да се обърне и да излезе, но сякаш нещо друго ѝ дошло на ум.
– Почакай – казала му тя. – Ти се справи тъй добре, че заслужаваш да те почерпя с питие.

Един войник, особено един фламандски войник, никога не се отказва от почерпка. Ротелó се спрял и Людовин извадила от старинен шкаф бутилка от кристал, в която проблясвала напитка, сякаш вътре плували парченца злато. Тя наляла чашата догоре и я поднесла на Жан.
– За твое здраве, моя хубава принцесо – викнал развълнуван Ротелó – и за щастливата ни сватба!

Глътнал напитката на екс, без да забележи, че в левия ъгъл, устните на Людовин са извити в тъничка усмивка, като опашката на гущер в гнездо.
– Много важно е да не забравиш часа – напомнила принцесата.
– Не бой се, ще бъда точен.

После Жан запалил своята лула, отдал войнишки поздрав и поел нататък.
„Вярвам вече – помислил той, – че са ме нарекли Ротелó, защото някой ден ще стана крал.“

Потънал в щастливи мисли, не усетил, че забравил нещо много важно: да попита как е станало така, че толкова хубава принцеса, успяла да се превърне в три четвърти змия.

Жан пристигнал в странноприемницата Три липи и си поръчал хубава вечеря. За беда, щом седнал да вечеря, го обхванало неудържимо желание за сън и макар да бил ужасно гладен, заспал над чинията.
– Сигурно е от умората – си казал той.
Поискал да го събудят на следващата утрин в осем и се качил в стаята си.

Малкият войник спал непробудно цяла нощ. На сутринта, точно в осем, му почукали на вратата, той извикал „Тук съм!“, обърнал се на другата страна и пак потънал в дълбок сън. В осем и петнадесет, пак почукали, но Жан продължил да спи. Решили да го оставят на мира.

По обед той се събудил. Скочил от леглото, за минутка се облякъл и хукнал да разпита ханджийката идвал ли е някой да го търси.
– Идва – отговорила жената – една хубава принцеса в златна карета. Каза, че ще дойде утре пак точно в осем и поиска да ѝ пазиш този букет цветя.

Малкият войник ужасно съжалявал за лошия късмет и сто пъти се обвинявал. Дори в един момент обмислял да се върне в двореца да се извинява, но после се сетил, че Людовин му забранила да стъпва там и се уплашил да не я разсърди още повече. Утешил се, като съзерцавал нейния букет от цветчета на безсмъртниче.
– Това е цветето на спомена – мислел той. Но не се сетил, че това било и цветето на гробищата.

През нощта спал с едно око отворено и се будел по двадесет пъти на всеки час. Когато чул, че птиците запели за поздрав на зората, скочил от леглото и се измъкнал през прозореца навън пред хана. Качил се на една от трите липи, които хвърляли сянка пред вратата.

Възседнал един клон и се загледал в букета, който в сутрешната здрач светел като китка от звездици. Толкова се взирал в него, че накрая се омаял и заспал. Нищо не можело да го събуди, ни блясъка на слънцето, ни песните на птичките, ни тропота на златната карета на Людовин, ни виковете на ханджийката, която го търсела из стаите на хана.

И този път се събудил чак по обяд и невярващ гледал през прозореца как подреждат обедната трапеза.
– Идва ли принцесата? – попитал той.
– О, да. За теб остави този ален шал и каза, че ще мине за последно утре сутрин в седем.

„Трябва да съм омагьосан“ – си казал малкият войник. Той поел шала от коприна, на който със злато бил извезан знакът на принцесата. От шала се разнасял омаен, сладък аромат. Момъкът завързал подаръка над левия си лакът, да е близо до сърцето му, и решил, че най-добрият начин да се срещне с принцесата в уречения час е изобщо да не ляга тази нощ. Разплатил се с ханджийката, купил си един прекрасен кон и на свечеряване възседнал коня пред входа на странноприемницата, решен да прекара там нощта.

Час по час се привеждал над лявото си рамо, за да вдиша сладкия парфюм на своя шал. Накрая ароматът го омаял и той се свлякъл на врата на коня. Скоро кон и конник се унесли в сън и спали непробудно чак до другия ден.

Когато принцесата пристигнала, нямало значение дали им викат, бутат или удрят – нищо не помагало. Войникът и жребецът се пробудили едва, когато тя си тръгнала, и каретата ѝ вече се скривала в гънките на пътя.

Жан препуснал с коня си след нея и започнал да крещи с всичка сила:
– Спри, спри, спри!

Този кон бил удивително животно и бягал бързо като вятър, но пък каретата се движела със скоростта на светлина. Ден и нощ препускали един след друг на едно и също разстояние, без конят да успее да стопи преднината.

Прекосявали в бясна надпревара махали, села и градове, а хората излизали пред портите си да ги гледат.

Накрая стигнали морето. Жан си мислел, че кочияшът ще се спре, но колко удивително! Той навлязъл през вълните и подкарал каретата по водната повърхност, сякаш била твърда земя.

Храбрият кон се строполил от изтощение, без да има сили пак да се изправи. Малкия войник седнал на брега и с тъжен поглед се загледал как златната каретата се топи на хоризонта.

Въпреки това, Жан не се отказал. Продължил по брега пеша, за да намери лодка и да последва своята принцеса. Не успял да открие ни една и съсипан от умора приседнал да отдъхне на прага на една рибарска къщичка.

Вътре седяло едно момиче и поправяло рибарската си мрежа. Тя веднага станала, поканила момъка да влезе и му предложила стола си да седне. После на бяла табла му поднесла кана вино, малко пържена риба и парче черен хляб. Жан ял и пил, а после като се поуспокоил, разказал своите приключения на красивата рибарка.

Тя била прекрасна и макар че от ярките лъчи на слънцето хората покрай морето почерняват, кожата ѝ светела също като снежнобелите криле на чайка под черното небе на приближаващ ураган. Та затова всички я наричали Чайка.

Но Жан не забелязал ни белотата на лицето ѝ, ни удивителната нежност на очите ѝ, които напомняли на виолетки, потопени в мляко. Мислел само за зелените очи на своята принцеса.

Когато свършил своята история, девойката го погледнала със съчувствие и казала:
– Миналата седмица, когато бях на риболов при отлив, усетих по теглото, че освен скариди в мрежата съм хванала и нещо друго. Изтеглих улова внимателно и там видях огромен меден съд, затворен с пломба от олово. Донесох го тук и го сложих на огъня. Когато пломбата се поразмекна, го отворих с ножа си. Намерих вътре пелерина от червен плат и кесия с петдесет флорина. Ето я там дрехата, метната върху леглото ми, върху камината съм сложила съда, а кесията заключих в това чекмедже.

Казала това и отворила чекмеджето на масата.
– Пазя тези петдесет флорина за зестра, защото не искам все да съм сама…
– Но ето, че сега си нямаш никой – я прекъснал Жан, – ни баща, ни майка?
– Майка ми умряла, когато ме родила, а баща ми и двамата ми братя потънаха в морето преди една година.
– Горкото ми дете! По-добре ще е да се ожениш колкото се може по-скоро.
– Ох, не бързам много, защото трудно ще намеря скоро мъж по моите предпочитания. Ето я кесията, вземи я. Поотпочини си тук и иди на близкото пристанище, което е отдалечено на около час. Качи се на някой кораб и щом станеш крал на Нидерландия, ще ми върнеш петдесетте флорина. Аз ще те чакам да се върнеш.

Като казала това, не успяла да се удържи и една въздишка се откъснала от горката ѝ измъчена душа и сякаш казвала: „Защо му е да тича след принцесата, щом е ясно, че му се подиграва? Щеше да е по-добре, ако остане с мен. Сърцето му е толкоз смело, че ако ме помоли да му стана жена, не бих помислила за никой друг.“

Но Ротелó нищичко не чул, а и да беше, нямаше да разбере причината, защото Чайка не искала да се издава.

– Когато стана крал на Нидерландия – обещал ѝ той, – ще те направя придворна дама на кралицата, защото си толкова добра, колкото си хубава.

Младото момиче леко се усмихнало и продължило:
– Време е да ида да ожъна моята нива. Ако не те заваря, остани с добро и бъди щастлив.
– Ще се видим скоро! – казал Жан и докато Чайка събирала рибарската си мрежа, се завил с червената ѝ пелерина и се опънал на дюшека от сено.

Докато лежал в леглото, пак започнал да премислял всичко преживяно от момента, в който потърсил изгубената си запалка. Не могъл да се удържи и възкликнал в мислите си: „Ах! Колко ми се ще да съм вече в столицата на кралство Нидерландия!“

Мигом малкият войник се озовал на голям площад пред великолепен дворец. Очите му се разширили и даже се ощипал, за да е сигурен, че не сънува. Доближил се до един продавач, който пушел лула пред магазина си и го попитал:
– Къде се намирам? – попитал той.
– Ха! Виж сам с очите си – пред кралския палат.
– Кой крал?
– Кралят на Нидерландия – отвърнал продавачът и се подсмихнал, защото го помислил за глуповат.

Оставям ви сами да си решите колко смаян се почувствал Жан. За да бъдем откровени, ще спомена и колко бързо се усетил, че Чайка ще го вземе за крадец и това го натъжило много. Поуспокоил се, като си казал, че скоро ще ѝ върне наметката и кесията.

После осъзнал, че някаква магия в пелерината го е пренесла до мястото на неговата цел. За да провери предположението си, пожелал да иде в най-хубавия хан на този град и мигом се намерил там.

Очарован от своето откритие, си поръчал хубава вечеря, полял храната с две бутилки бира от Льовен и понеже било късно да върви при краля, легнал и заспал. Толкова добре му се било получило!

На следващата сутрин надникнал през прозореца и видял, че от къщите се веят знамена, портите били окичени с царевици и множество гирлянди висели над улиците. Църковните камбани биели в града и през невъобразимия шум се чувало мекото потракване на малки стъклени коронки, висящи от гирляндите.

Малкият войник попитал дали очакват да им гостува някой принц или празнуват нещо по улиците.
– Очакваме – му отговорили – дъщерята на краля, хубавата Людовин, която много скоро триумфално ще пристигне. Ето, чуваш ли тромпетите?! Процесията приближава.
– Идва си съвсем навреме – си помислил Ротелó. Ще застана на вратата и ще видя дали моята принцеса ще ме разпознае.

Облякъл парадните си дрехи и като прескочил стълбите с два скока, излязъл точно в мига, когато златната карета на Людовин минавала покрай вратата. Тя носела разкошна рокля от брокат, на главата имала корона, а косата ѝ, като същинско злато, се стелела по раменете ѝ.

Кралят и кралицата седели на местата си, а придворните, облечени в копринени и кадифени дрехи, стояли наперено пред портала на палата. Съвсем случайно надменният поглед на принцесата попаднал върху малкия войник. Тя леко пребледняла и се обърнала на другата страна.
– Не ме ли разпозна? – се зачудил Ротелó. – Или още ми се сърди, че закъснях за срещата?

Разплатил се за подслона и тръгнал след тълпата. Щом процесията се спряла пред палата, той помолил да говори с краля, но напразно уверявал, че е онзи, който бил освободил принцесата. Пазачите решили, че си е загубил ума и решително застанали на пътя му.

Малкият войник много се ядосал. Усетил неудържима нужда да изпуши една лула. Влязъл в една кръчма и поискал кана бира.
– Това стана заради простите войнишки дрехи, с които съм облечен. Няма да ми разрешат дори да доближа до краля, ако не се пременя като онези красиви господа и няма как това да стане с петдесетте флорина, които вече пропилях…

Той извадил кесията, като добре знаел, че вече е празна. Вътре намерил петдесет флорина.

– Чайка не ги е е преброила правилно – решил Жан и си платил бирата. Преброил колко му останали и намерил в кесията нови петдесет флорина! Извадил пет и преброил парите в кесията за трети път: пак имало петдесет флорина. Изпразнил цялата кесия и я затворил. Когато я отворил, вътре пак намерил петдесет флорина!

– Брей! – възкликнал Жан. – Сега съм по-богат дори от Странника Евреин, който вечно има в кесията си пет су! Обзалагам се, че в двореца вече няма да ме посрещнат като бездомно куче.

Хрумнала му една идея и без много да се мае, се заел за работа. Отишъл при шивача, а после при майстора на карети.

От шивача купил фина риза и жакет от синьо кадифе, целия извезан с перли. Поискал дрехата му да е в синьо, защото сякаш принцесата го предпочитала. На майстора колар поръчал позлатена карета, като тази на хубавата Людовин и платил двойно, за да се изпълни поръчката по-скоро.

Няколко дни по-късно, малкият войник се понесъл по улиците на града в своята карета, теглена от шест бели коня, покрити с разкошни наметала. Карал я умело един дебел кочияш с дълга брада, а отзад стояли четирима охранени лакеи в красиви дрехи.

Жан, докаран в разкошните си дрехи, които разкривали хубавото му лице, държал в ръцете си букета от безсмъртниче, а на лявата си ръка бил вързан шала на принцесата. Обиколил така града два пъти и два пъти минал под прозорците на двореца.

На третата обиколка извадил своята кесия и разхвърлял шепи флорини наляво и надясно, както кръстниците хвърлят грошове и петаци на връщане от кръщенето. Улични хлапаци и случайни минувачи тичали отзад и викали със силен глас: Хей! Хей!

Когато каретата за трети път пристигнала, събраната тълпа била запълнила площада пред двореца. Ротелó видял Людовин, която бродирала до един прозорец, повдигнала завесата и го погледнала със страх.

На следващия ден всички говорели за чужденеца господар, който хвърлял флорини със шепи от неизчерпаема торба. Мълвата се разнесла даже в двора и кралицата, която била много любопитна, била обзета от неустоимо желание да види удивителната кесия.
– Има начин как да стане това – казал краля. – Ще поканя този господин довечера да поиграем заедно карти.

Можете да си представите колко внимателен бил Ротелó да не закъснее за уречения час. Кралят, кралицата и принцесата го очаквали в малкия червен салон. Кралицата и принцесата предели, а кралят пушел своята лула. Котката също въртяла колелото на своето чекръче в най-топлото ъгълче до камината, а чайникът къкрел весело на огъня.

Кралят заповядал да му донесат карти и поканил Жан да седне. Жан загубил една, две, три, шест игри. Сторило му се, че забелязва владетелят малко да послъгва, но нямало защо да казва нещо. Жан губел нарочно.

Залогът на игра бил петдесет флорина и всеки път Ротелó изпразвал своята кесия, и всеки път тя се пълнела отново.
На шестата игра кралят казал:
– Това е изненадващо!
Кралицата възкликнала:
– Това е удивително!
Принцесата ахнала:
– Това е смайващо!
– Не е тъй смайващо – отвърнал малкият войник, – колкото твоите метаморфози в змия!
– Шшшт! – го прекъснал кралят, който не харесал много накъде отива този разговор.
– Ако реша да продължа – не спирал Жан, – ще научиш, че пред теб седи човекът, който имаше късмета да спаси тази млада дама от ръцете на гоблините. А за отплата, тя ми обеща да се ожени за мен.
– Вярно ли е това? – попитал кралят принцесата.
– Вярно беше – отвърнала хубавата Людовин, – но казах на моя спасител да ме чака в уречен час, за да го взема с моята колесница. Три пъти по ред ходих при него и всеки път той спеше толкова дълбоко, че не успяхме да го събудим.
– Получи се така, не защото не се борех срещу сънната магия – въздъхнал малкият войник, – а защото ти ми я изпрати в отговор на добрината ми…
– Как се казваш? – попитал кралят.
– Името ми е Жан де ла Бас-Дюл, или с други думи Ротелó.
– Ти крал ли си, или си син на крал?
– Аз съм войник и син на лодкар.
– Не подхождаш за съпруг на дъщеря ми. При все това, ако се съгласиш и ни дадеш кесията си, принцесата е твоя.
– Кесията не ми принадлежи и не мога да я дам.
– Но може да ни я дадеш назаем до сватбения ден – отвърнала принцесата, докато с белоснежната си ръка му сипвала кафе и го гледала с оня поглед, на който Жан не можел ни да устои, ни нещо да ѝ откаже.
– Кога ще се оженим?
– На Великден – казал краля.
– Или на Богородица! – тихо прошепнала принцесата.
Ротелó не я чул и подал на Людовин кесията.

Кралят заповядал да се донесе бутилка отлежал джин и да се почерпят за събитието. После поканил малкия войник да си запали една лула и тъй дълго си приказвали с бутилката, че когато Жан си тръгнал от палата, били изминали два часа след като часовникът на кулата ударил вечерния час в града. Вървял на зиг-заг… вероятно защото било тъмно като в рог, но когато в девет уличните лампи светнали, всичко му се виждало в розово.

На следващата вечер, той се явил пак в палата, да изкаже уважение към краля и да ухажва принцесата, но му казали, че кралят бил заминал за провинцията да събира рентите си.

Два дни по-късно дошъл отново и получил същия отговор. Помолил да се види с кралицата, но тя в момента страдала от силно главоболие. Идвал отново и отново три, пет, седем пъти и винаги му тръшвали вратата под носа. Най-сетне разбрал, че му се подиграват.
– Това не е достойно поведение за крал – рекъл си Жан. – Вече не съм много изненадан, че мами на карти. Стар тарикат!

Докато седял разстроен, забелязал червеното палто.
– Благодаря на закрилника ми Свети Жан – се провикнал той. – Колко е глупаво да се ядосвам. Ще вляза в тяхната бърлога, когато си реша.

Вечерта излязъл да се поразходи пред двореца, наметнат с пелерината. Светел само един прозорец на първия етаж. Човешка сянка се провиждала зад пердетата. Жан имал остър поглед и разпознал, че това е принцесата.

– Искам – казал той – да се пренеса в стаята на принцеса Людовин – и на мига се озовал там.

Кралската дъщеря седяла на масата и брояла флорини, които вадела от бездънната кесия.
– Осемстотин и петдесет, деветстотин, деветстотин и петдесет…
– Хиляда! – се обадил Жан. – Добър вечер, приятелко.

Принцесата се обърнала и лекичко извикала.
– Ти?! Какво правиш тук? Какво искаш? Махай се! Ще те науча аз, или ще извикам…
– Идвам – отвърнал Ротелó – да получа твоето обещание. Великден е в други ден и е време да помислим за сватбата ни.
Людовин избухнала в смях.
– Сватбата ни! Колко трябва да си глупав, за да повярваш, че кралската дъщерята на Нидерландия ще се ожени за сина на лодкар?
– В такъв случай върни ми кесията обратно – ѝ казал Жан.
– Никога! – отговорила принцесата и с бързо движение сграбчила кесията и я скрила в джоба си.
– Ха! Така ли! – отвърнал малкият войник. – Най-добре се смее оня, който е последен.

Жан прегърнал своята принцеса:
– Искам – викнал той, – да идем на края на света.
И ето – на мига се озовали там.
– Брей! – казал Жан, като я оставил под едно дърво. – Никога не съм пътувал тъй надалече. А ти, госпожице?
На принцесата съвсем не ѝ било до смях и нищичко не отговорила. Смаяна от бясното пътуване, тя едва успявала да събере мислите в главата си.

Кралят на Нидерландия бил коварен, но и дъщеря му не струвала повече от него. „Торта като пита селски хляб“, както казваме по нашите земи. Заради това хубавата Людовин била превърната в змия. Трябвало да бъде освободена от малкия войник и в благодарност да се ожени за своя освободител, освен ако той не изпусне уговорените срещи три пъти по ред. Ето защо лукавата принцеса постъпила така.

Напитката, с която почерпила войника в гоблинския замък, букетът от безсмъртниче и копринения шал – всички били омагьосани със магия за сън. Онзи, който изпиел питието, съзерцавал букета или вдъхнел аромата на шала, не можел да остане буден и потъвал в дълбок непробуден сън.

Ала хубавата Людовин и в този миг не загубила ума си.
– Аз те мислех за някой прост човек – му казала с мек гласец, – но сега разбирам, че си по-могъщ от крал. Ето ти кесията. Пазиш ли все още моето букетче и моя шал?
– Ето ги – казал Ротелó, очарован от смяната на тона ѝ, и извадил букета и шала от пазвата си. Людовин закичила букета на жакета му и вързала шала на ръката на малкия войник:
– Сега – казала нежно тя – ти си моят господар и ще се оженя за теб веднага, когато пожелаеш.
– Ти си по-добра, отколкото си мислех – казал Жан, трогнат от нейното смирение. – Обещавам ти, че няма да си нещастна в дома ни, защото те обичам.
– Наистина ли?
– Наистина.
– Тогава, мой мъничък съпруже, кажи ми как успя да ме отвлечеш и пренесеш до края на света тъй бързо?

Малкият войник почесал глава и си помислил: „Дали говори откровено, или се кани пак да ме измами?“

А Людовин не спирала да му повтаря: „Хайде, кажи, кажи,“ с глас тъй предан и любящ, че той не могъл да ѝ откаже.

„В крайна сметка, мога да споделя тайната, ако не ѝ дам червената пелерина.“

И той ѝ разкрил вълшебната сила на червената пелерина.
– Аз съм много уморена – тогава възкликнала Людовин. – Искаш ли да дремнем малко? После ще решим какво да правим.

И така, тя се легнала на тревата и Ротелó я последвал. Той отпуснал глава на лявото си рамо и като вдъхнал аромата на омагьосания шал, скоро потънал в дълбок и непробуден сън.

Людовин, която го следяла, усетила че е заспал, свалила наметката, облякла я, измъкнала кесията от джоба на заспалия и казала:
– Искам да съм в стаята си! – и се озовала там.

Кой излязъл глупакът накрая – господин Жан! Събудил се двадесет и четири часа по-късно без принцесата, без кесията и без наметката. Скубал косите си, щипал лицето си, стъпкал букета и разкъсал омагьосания шал на дребнички парчета.

– Вече ми е ясно – нарекли са ме Ротелó, защото няма в мен и капчица съобразителност и изпях всичко като някакво си пиленце.

Но не всичко било за съжаление и имало още много, за което си струвало да се живее. Жан усетил силен глад и му се сторило, че само с поглед можел да изпече чучулигите, както си се реят в небето.

Дали се намирал в необитаема земя или имало наблизо село? Какво ли можел да хапне за вечеря? Тези мисли му тежали на главата.

Когато бил момченце, често чувал баба си да казва, че накрай света жените окачват прането да се суши на дъгата. Видяло му се, че това е хубав начин да разбере дали наоколо има хора, стига да е дошъл навреме – точно след прането.

От друга страна, добрата жена му казвала и че луната е огромна златна ябълка, добрият Дядо Господ я откъсва щом узрее и я прибира при другите предишни пълнолуния в огромен шкаф на края на света. Четвъртината луна, която тогава осветявала небето не му изглеждала достатъчна за толкова изгладнял човек. Жан усещал такъв глад, че можел да излапа едно цяло пълнолуние.

За беда, винаги подозирал баба си, че малко шикалкави. Освен това наоколо не се виждало ни шкаф, нито огради, а понеже скоро не било валяло, нямало и дъга.

Малкият войник вдигнал глава и видял, че дървото под което седял е превъзходна слива, отрупана с жълти плодове като от злато.
– Стават чудеса! – си казал той. – На война, като на война.

Покачил се на дървото и възседнал един клон. Невероятно нещо! Едва излапал две сливи, когато усетил, че нещо го засърбяло отпред на главата. Опипал се с ръка и усетил, че му изникнали два рога.

Скочил уплашен от дървото и хукнал към бълбукащия извор малко по-нататък. Там били, уви! Два прекрасни рога, съвсем подходящи за украса на всяка козешка глава, но никак не стояли грациозно на малкия войник.

Започнал отново да се обезкуражава. „Не стига – помислил той, – че една жена ме ограби, ами и дяволът, да не остане по-назад, ми остави назаем рогата си! Получих хубаво лице, с което да се върна в света!

Злощастният младеж бил докрай отчаян, но стомах от глад не трае, дори пред опасността да ти изникнат рога. Пък и в крайна сметка, нали бедата вече била станала? Накрая Жан се покатерил на най-близкото дърво, отрупано с най-прекрасните зелени сливи.

Едва излапал две и рогата му се стопили. Малкият войник, смаян, но и очарован от това ново чудо, решил че няма смисъл да се плаче при нещастие. Утолил добре глада си, а после му хрумнала една идея.

„Тези хубавички малки сливи – си помислил той – може да ми помогнат да си върна пелерината, кесията и сърцето от ръцете на ужасната принцеса. Господ вече ѝ е подарил очи на газела, а пък аз ще ѝ подаря рога! Ако ѝ поникне чифт, се обзалагам, че ще престана да я искам за жена.“

За да е сигурен в двойното чудо на плодовете, като истински храбрец, повторил опита отново. После си оплел нещо като кошница от клончета ракита, която растяла до потока, напълнил кошницата с двата вида сливи и продължил нататък. Вървял дни наред и се хранел само с плодове и корени, защото никой не живеел тук. Единственият му страх бил да не би сливите да се развалят, преди да стигне до палата. Но с радост забелязал, че към техните чудни способности било и чудото да не се развалят.

По пътя непрестанно страдал – от глад и жажда, от пек и мраз. Едва не бил изяден от хищници и от диваци, но нищо не успяло да го обезкуражи. Сила му давало желанието да си отмъсти.
– Ще им докажа – мислел той, – че макар да съм дребен и доверчив по природа, Ротелó не е по-тъп от кралете, добрите му приятели…

Накрая пристигнал в някаква страна и за няколко скъпоценни камъка, с които се бил накичил преди отвличането, платил на един кораб да го върне в Нидерландия.

Пристигнал в столицата на кралството в последния ден на годината.

На сутринта след завръщането му било неделя. Сложил си фалшива брада, превръзка на окото и се преоблякъл като търговец на фурми, които всяка година пристигали за панаира във Валенсиен. Взел малка маса и сложил сергията си пред входа на църквата.

Насипал върху красива бяла покривка жълтите си сливи – сякаш току-що били набрани. Щом принцесата излязла от неделната служба, следвана от придворните си дами, той се развикал с преправен глас:
– Сливи за дами! Сливи за дами!
– Чувала съм за сливи, но не и за такива – казала принцесата. Колко струват?
– Петдесет флорина всяка.
– Петдесет флорина! Какво им е забележителното, че са толкова скъпи? Да не би да даряват ум или повече красота?
– Те не могат да увеличат това, което е перфектно, божествена принцесо, но могат да му добавят екзотично украшение.

Речните камъни не сбират мъх, а са полирани. Видяхте ли как Жан не си бил губел времето, докато бродел по света. Умелият му комплимент очаровал Людовин.
– Какво украшение? – го попитала с усмивка.
– Ще разбереш, хубава принцесо, ако ги опиташ. Позволи ми да те изненадам.

Любопитството на Людовин нараснало. Измъкнала кожената си кесия и поставила на масата толкова по петдесет флорина, колкото били сливите в кошницата. Малкия войник бил обзет от бясното желание да сграбчи своята кесия и да се разкрещи „Крадец, крадец!“, но вече знаел как да се сдържи.

Златните сливи били продадени, събрал си масата и се скрил да свали маскировката си. Сменил странноприемницата и се притаил да чака какво ще стане по нататък, или както казваме по нашите земи, „да втаса тестото“.

Скоро Людовин се прибрала в стаята си:
– Хайде – си казала принцесата, – да разберем каква украса добавят тези прекрасни сливи – и докато разпускала косите си, взела няколко и ги изяла.

Можете ли да си представите как се слисала и що за ужас изживяла щом усетила, че нещо пониква на главата ѝ! Погледнала се в огледалото и надала зверски вик.
– Рога! Значи ето каква била екзотичната украса! Магьосник! Доведете търговеца на сливи! Отрежете му носа и му избодете очите! Жив го одерете! Бавно го печете и прахта му разпръснете на ветровете! Ах! Ще умра от срам и отчаяние.

При тези крясъци дотичали нейните придворни дами и се опитали да изтръгнат рогата, но усилията им отишли на вятъра. Успели само да ѝ докарат свирепо главоболие.

Тогава кралят разгласил, че ръката на дъщеря му ще се дари на онзи, който успее да я освободи от чуждоземната украса на главата.

Всички лекари, знахари и магьосници от Нидерландия и съседните държави се наредили на дълга опашка да предложат разнообразните си церове. Едни искали да разтворят рогата във вода, други искали да ги стопят с мехлем или да ги премахнат с хапчета. Някои се опивали да ги отсекат или отрежат с трион. Нищо не помагало.

Броят на опиталите бил така голям и страданията на принцесата от техните експерименти тъй ужасни, че накрая кралят обявил втора прокламация: „Който се осмели да излекува принцесата, но не успее, ще бъде обесен.“

Уви! Наградата излязла по-примамлива от опасността за страшното наказание. Скоро дърветата в Нидерландия се окичили с еднакви плодове: на всяко висели по трима, четирима обесени. Гарваните, привлечени от миризмата, се стекли на ята от всички страни на хоризонта. Събрали се тъй много, че небето почерняло и ни лъч на луна, ни лъч на слънце можел да огрее земята.

Макар че въздухът се отровил от изпаренията на мъртъвците, всички забелязали нещо удивително – откакто били обесени толкова много доктори, хората станали много по-здрави.

Принцесата трябвало да се примири, че ще доживее живота си с рога.

За да я утешат, дамите и господата в двора непрекъснато я уверявали, че ужасно много ѝ отиват, и че вместо да я загрозят, ѝ придавали и аз не знам каква изящност. Придворните дотам прекалили с ласкателствата, че изяли останалите сливи и никой никога не бил виждал толкова рога в придворен двор, колкото при краля на Нидерландия.

Понеже сливите не стигнали за всички, останалите си направили изкуствени рога. Скоро модата така се разпространила, че на всички започнала да се струва твърде хубава. Без съмнение оттогава останала приказката „да си покаже рогата“.

Кралят разпоредил да се залови продавача на сливи, но въпреки всички усилия, не успели да го хванат.

Щом малкият войник решил, че вече не го търсят, изцедил сок от зелените сливи и го сипал в едно флаконче. После си купил докторска премяна от продавач на дрехи втора употреба, кажи речи за без пари, сложил си перука и очила и се явил пред краля на Нидерландия.

Престорил се на прочут доктор от далечна страна и обещал да излекува принцесата при условие, че бъде оставен насаме с нея.

– Още един окаяник, дошъл да го обесят – казал краля. – Нека сторим каквото пожелае. Има обичай да не се отказва нищо на осъден на смърт.

Малкият войник бил представен на принцесата и щом останали насаме, капнал две капки от флакона в една чаша. Едва принцесата отпила и крайчетата на рогата ѝ изчезнали.
– Щяха да се стопят докрай – казал мнимият доктор, – но нещо пречи на силата на моя еликсир. Той лекува болните докрай единствено ако душата им е чиста и не се отричат от дълга си. Дали случайно не тежи на съвестта Ви някой и друг дребен грях? Я помислете добре.

Людовин нямала нужда от много време да обмисля, но се люшкала между срама да признае и желанието да се отърве от рогата. Скоро желанието надделяло.

– Откраднах – казала с наведени очи – стара кожена кесия от един дребничък войник на име Жан де ла Бас-Дюл.
– Дай ми я. Лекарството няма да сработи, докато не взема тази кесия в ръцете си.

Людовин му дала кесията, като си помислила, че няма полза от това да е несметно богата, ако остане с рога. А пък и още повече баща ѝ не бил ли той достатъчно богат?

Подала кесията на доктора, без дори да охне. Той капнал отново две капки от флакона и подал на принцесата да пие. Изпила всичко, а рогата се смалили наполовина.

– Излиза, че таиш още някоя и друга лудория? Взе ли още нещо от войника, освен кесията му?
– Свалих наметката.
– Дай я.
– Ето, вземи я.

Този път Людовин се успокоила с мисълта, че щом съвсем се излекува, ще извика охраната и те ще принудят доктора да ѝ върне всичко.

Вече превъртала наум идеята, но внезапно докторът наметнал пелерината, свалил перуката и очилата и се показал истинския Жан де ла Бас-Дюл.

Тя занемяла от изумление и ужас.

– Мога – казал Жан – ако реша, да те оставя с рога до края на живота ти, но аз съм добър човек. Помня колко много те обичах и освен това, за да изглеждаш като дявола, няма нужда да ходиш с рогата му!

После капнал последните капки сок и изчезнал. Принцесата изпразнила чашата на един дъх, без да остави капка за горките си рогати придворни дами.

Жан пожелал да иде при Чайка. Тя седяла до прозореца, кърпела рибарската си мрежа и от време на време хвърляла по някой поглед навън, сякаш очаква някой. При шума от появата на малкия войник, тя се обърнала и поруменяла.

– Това си ти! – възкликнала тя. – Как се появи?
После добавила с развълнуван глас:
– А какво стана с принцесата, ожени ли се за нея?

Жан разказал своите приключения и когато свършил, ѝ подал кесията и червената пелерина.
– Какво очакваш да направя с тях? – попитала тя. – Твоят разказ ми доказа, че щастието не се състои в имане и пари.
– То се крие в работата и любовта на почтената жена – отвърнал малкият войник, който за пръв път забелязал нежните ѝ виолетови очи. – Скъпа Чайка, искаш ли ме за съпруг? – и ѝ подал ръката си.

– Съгласна съм – отвърнала рибарката, като поруменявала все повече и повече, – но при едно условие – че си съгласен да приберем пелерината и кесията отново в медния съд и да хвърлим всичко в морето.

Така и сторили.

Чайка била добро момиче и правилно се досетила, че „каквото дойде от флейтата се връща при тъпана“ и полза има само от това, което сам успееш да направиш.

Жан де ла Бас-Дюл се оженил за Чайка. Двамата живели толкова щастливо, колкото е възможно тук долу на земята, стига да знаеш как да се опазиш от желанията си. Той самият ми разказа своята история и рече в заключение:
– Вярвам, че са ме нарекли Ротелó единствено защото не мога да се меря по височина с теб, големия фламандец.