Предачката на коприва

Имало едно време във Фландрия велик владетел, който се казвал Бушар, но всички го наричали Бушар Вълка. Този мъж бил тъй безмилостен и зъл, та се говорело, че впрягал слугите си като животни в ралото и ги подкарвал с камшика боси да му орат земята.

За разлика от него, жена му винаги била добра и състрадателна към бедните и онеправданите. Щом чуела за лоша постъпка на съпруга си, тайно ходела и поправяла злината. Заради добрината ѝ, хората я благославяли из цялата страна. Обичали графинята толкова силно, колкото мразела графа, нейния съпруг.

Един ден този граф бил на лов в гората и случайно минал покрай вратата на самотна къща. Там видял хубаво момиче да преде коноп.
– Как се казваш? – попитал той.
– Ренелде, Господарю.
– Сигурно ти е досадно да седиш съвсем сама в това пусто и самотно място?
– Свикнала съм, Господарю, и тук никога не ми е скучно.
– Може и да е така, но ако дойдеш в моя замък, ще те направя лична прислужница на графинята.
– Не мога, Господарю. Аз трябва да се грижа за моята баба, която е съвсем безпомощна.
– Заповядвам ти да дойдеш в моя замък! Очаквам те да се явиш довечера – и след тези думи той продължил пътя  си.

Но Ренелде, която била сгодена за млад дървар на име Гилбер, нямала никакво намерение да се подчинява, а освен това трябвало да се грижи за баба си.

Изтекли три дни и графът пристигнал отново.
– Защо не дойде? – попитал той красивата предачка.
– Аз Ви казах, Господарю, че трябва да се грижа за своята баба.
– Ела в замъка ми утре сутринта и ще те направя придворна дама на графинята – и след тези думи той се отдалечил по пътя.

Ала и това предложение нищо не променило и Ренелде не се явила в замъка.
– Ако склониш и дойдеш в моя замъка – ѝ казал графът следващия път, – ще отпратя графинята и ще се оженя за теб.

Но две години преди това, когато майката на Ренелде гаснела от тежка болест, графинята не ги забравила. Помагала им всеотдайно в най-тежките моменти на беда, точно когато имали най-голяма нужда. Така че колкото и графът да искал да се ожени за момичето, то винаги щяло да отказва.

Минали няколко седмици и Бушар дошъл отново. Ренелде мислела, че вече се е отървала, когато го видяла изправен на вратата с пушката си под ръка, преметнал ловната торба през рамо. Този път Ренелде не предяла коноп, а лен.
– Какво предеш? – я попитал той с груб глас.
– Сватбената си рокля, Господарю.
– Да не би да се каниш да се жениш?
– Да господарю, с Ваше позволение.
Защото по онези времена селяните нямали право да се женят без позволение от господаря си.
– Ще се съглася само при едно условие. Виждаш ли копривите хей там, покрили гробовете в двора на църквата? Върви ги събери и направи от тях две парчета най-фин плат. От първото ще си ушиеш було, а от другото – моя погребален покров. Ще се ожениш тогава, когато аз легна в гроба – и с груб смях графът се отдалечил.

Ренелде се разтреперила. Из цял Локвиньол никой не бил чувал да се преде коприва. И освен това, графът изглеждал все едно е от стомана. Бил толкова горд със своята сила и често се хвалел, че щял да доживее сто години.

Всеки ден след работа Гилбер наминавал да види своята любима. Тази вечер той дошъл както обикновено и Ренелде му разказала какво ѝ казал Бушар.
– Ще причакам Вълка и ще му разцепя черепа с моята брадва!
– Не! – отговорила Ренелде. – Не трябва кръв да цапа булчинския ми букет. Не трябва да нараняваме графа. Спомни си колко добра беше графинята към моята майка.

Тогава се обадила старата жена, която била майка на бабата на Ренелде. По цял ден тя седяла на своя стол, поклащала глава и дума не продумвала.
– Деца мои – казала тя, – през тези сто години, в които живях на този свят, не съм чувала някой да преде коприва. Но каквото Бог реши, човек не може да променя. Ренелде, защо не опиташ?

Ренелде решила да послуша баба си и за своя изненада, от събраната коприва успяла да получи здрава и ефирна нишка. Много скоро първото парче плат, което било за нейната венчавка, станало готово. Тя го скроила и ушила с надежда, че графът няма да я кара да захваща второто парче.

Тъкмо свършвала с шиенето, когато Бушар Вълка се появил.
– Е – попитал я той, – как напредва работата?
– Ето Господарю, сватбената ми премяна е готова – отвърнала Ренелде, като му показала най-фината и хубава дантела, която някой някога бил виждал.

При тази гледка графът пребледнял, но ѝ отвърнал с груб глас:
– Добре, продължавай нататък.

Предачката се хванала за работа. Графът се прибрал в своя замък, но щом прекрачил прага, студена треска го обзела и усетил, както казват хората, че сам пристъпва в гроба. Опитал се да хапне на вечеря, но не могъл и легнал в леглото си, целия треперещ. През нощта не успял да заспи, а сутринта вече нямал сили дори да се надигне.

Внезапната му болест непрестанно се влошавала и много го изплашила. Нямало съмнение, че работата на Ренелде причинявала това. Той усещал, че тялото му се подготвяло за гроба и само чакало да стане готов мъртвешкия покров.

Бушар изпратил бързо един слуга, който накарал Ренелде на мига да спре и девойката се подчинила. Вечерта годеникът ѝ Гилбер дошъл и я попитал:
– Даде ли графът разрешение за нашата сватба?
– Не – отговорила Ренелде.
– Продължавай работата си тогава, моя мила. Това е единственият начин да го победим. Самият той така ти каза.

На следващата сутрин девойката разтребила дома и пак се хванала на работа. Два часа след това пристигнал пратеник на графа. Щом видял, че пак преде, той я сграбчил, завързал ѝ краката и ръцете и я отнесъл до реката. Там я хвърлили във водата, видял я че потъва и си тръгнал. Но Ренелде някакси изплувала на повърхността и макар че не можела да плува, успяла да излезе на брега.

Щом се прибрала у дома, веднага се захванала за работа. Скоро в малката ѝ къщичка пристигнали нови пратеници – този път двама войници. Те сграбчили момичето, завлекли го отново до реката, вързали тежък камък на врата ѝ и я хвърлили в дълбоката вода. Но щом обърнали гърбове, за да си ходят, камъкът по чудо се развързал сам. Ренелде излязла на брода, върнала се вкъщи и се захванала отново за работа.

Накрая графът решил сам да иде до Локвиньол, но понеже вече нямал сили да върви, го понесли на носилка. Колелото не спирало да се върти.

Щом графът я видял, наведена над работата си, извадил пушката си и стрелял право в нея, все едно е звяр в гората. Куршумът отскочил без да нарани предачката, която не спирала да преде. Бушар така се разгневил, че за малко щял да се задуши от яд. Натрошил колелото ѝ на хиляди парчета и се свлякъл изнемощял на земята. Понесли го обратно в безсъзнание към замъка.

На следващия ден колелото било поправено и девойката седнала отново да преде. Графът усещал, че докато тя работи, той умира. Наредил ръцете на момичето да бъдат вързани и слугите да не я изпускат из очи. Но пазачите се уморили и заспали, връзките ѝ се разхлабили сами и тя продължила да работи.

Тогава Бушар заповядал да се изкорени всичката коприва наоколо. Но едва успели да я унищожат и тя порасла отново – хей така, направо пред очите им. Изникнали стръкове дори в добре изметения под в къщичката на момичето. Щом били изтръгнати, хурката сама събрала наръча коприва и била готова да продължи работата.

Ден след ден Бушар се разболявал все повече. Вече усещал, че краят му наближава.

Графинята много страдала заради болестта на съпруга си. Най-накрая разбрала причината и горещо го помолила да си позволи да оздравее. Но графът, заслепен от гордостта си, отказал да даде съгласиe за сватбата.

Тогава добрата дама решила, без негово съгласие да иде и изпроси милост от предачката в памет на покойната ѝ майката. Тя от все сърце помолила и Ренелде се съгласила. Вечерта, както обикновено, в къщичката пристигнал Гилбер. Като видял, че парчето плат стои каквото било вчера, я попитал за причината. Ренелде признала, че графинята я помолила да запази живота на съпруга ѝ.
– Той ще даде ли съгласие за нашата сватба?
– Не.
– Нека да умре тогава.
– Но какво ще каже тогава графинята?
– Графинята ще разбере, че не е твоя вината, а мъжът ѝ сам си е виновен за смъртта си.
– Нека малко изчакаме. Може сърцето му да се смекчи.

И така, те чакали един месец, после два, после шест и накрая изтекла цяла година. Предачката не докосвала вретеното. Графът спрял да я преследва, но отказал да даде съгласие за сватбата. Гилбер ставал все по-нетърпелив.

Бедната девойка го обичала от все сърце и се чувствала все по-нещастна.
– Да приключим с това – казвал ѝ Гилбер.
– Нека още малко да почакаме – молела Ренелде.

Но на младежа започнало да му дотяга. Идвал все по-рядко в Локвиньол и скоро престанал съвсем. Ренелде усещала, че всеки миг сърцето ѝ ще се пропука, но твърдо отстоявала дадената дума.

Един ден тя срещнала графа. Събрала длани, все едно се моли и извикала:
– Господарю мой, смилете се!
Бушар Вълка извърнал настрани глава и без да я погледне, продължил по пътя си.

Може би девойката щяла да пречупи гордостта му, ако бе започнала отново да преде, но не постъпила така.

Скоро след това Гилбер напуснал тяхната страна. На тръгване дори не се отбил да ѝ каже сбогом, но все едно – тя знаела точно кога тръгва и се скрила в храстите на пътя, за да го види за последен път. После се прибрала вкъщи, погледнала затихналото колело в ъгъла и ме спряла да плаче три дни и три нощи.

Така изминала още една година. А графът отново се разболял и графинята помислила, че Ренелде, не издържала и отново започнала да преде. Но когато отишла в къщичката да я посети, видяла захвърленото колело в ъгъла.

От ден на ден графът все повече се разболявал и докторите накрая се предали. Заудряли камбаната за сбогом, той легнал на смъртното си ложе и зачакал сетния си час. Но Смъртта не била наоколо, както докторите предполагали и не пожелала да го отнесе. Бошар изглеждал в ужасно състояние – нещата нито се влошавали, нито подобрявали. Не можел нито да живее, нито да умре – безумно страдал и зовял смъртта с пълен глас да сложи край на мъките му.

В ужасното си състояние, накрая той си спомнил какво бил казал толкова отдавна на малката предачка. Смъртта се бавела, защото той не можел да я последва без покров за погребението.

Пак изпратил да повикат Ренелде, поставил я до смъртното си ложе и ѝ заповядал да продължи работата. Едва предачката започнала и графът усетил, че болката му намалява. Най-сетне сърцето му започнало да се разтопява – съжалил за всичките злини, които причинила гордостта му и замолил Ренелде да му прости. Тя го опростила и продължила ден и нощ да преде.

Когато изпрела колкото ѝ трябва прежда, изтъкала нужното платно, скроила го и започнала да шие. И точно както и преди, докато шиела, графът усетил, че болката му намалява. И когато тя направила последния си бод, той издъхнал.

В същия час Гилбер се завърнал, и понеже никога не бил преставал да обича своята Ренелде, се оженил за нея осем дни по-късно.

Пропилени били цели две години щастие, но той се утешил от мисълта, че съпругата му е най-умната предачка, а още по-важното – най-смелата и добра жена.