Вълшебни приказки

Предачката на коприва

11мин
чете се за

Имало едно време във Фландрия велик владетел, който се казвал Бушар, но всички в страната му викали Бушар Вълка. Този мъж бил тъй безмилостен и зъл, че се говорело, че впрягал слугите си като животни в ралото и ги подкарвал с камшика боси да му орат нивята.

За разлика от него, жена му винаги била добра и състрадателна към бедните и онеправданите. Щом чуела за лоша постъпка на съпруга си, тайно ходела и поправяла злината. Заради добрината ѝ хората я благославяли из цялата страна. Обичали графинята толкова силно, колкото мразела графа, нейния съпруг.

II

Един ден този граф бил на лов в гората и случайно минал покрай вратата на самотна къщичка, където видял хубаво момиче да преде коноп.
– Как се казваш? – я попитал той.
– Ренелде, Господарю.
– Сигурно ти е досадно да седиш съвсем сама на това пусто и самотно място?
– Свикнала съм, Господарю, и тук никога не ми е скучно.
– Може и така да е, но ако дойдеш в моя замък, ще те направя лична прислужница на графинята.
– Не мога, Господарю. Аз трябва да се грижа за моята баба, която е съвсем безпомощна.
– Заповядвам ти да дойдеш в моя замък! Ще те очаквам да се явиш довечера, – и при тези думи той пак поел по пътя  си.

Но Ренелде, която била сгодена за млад дървар на име Гилбер, нямала и намерение да се подчинява, а освен това трябвало да се грижи за своята баба.

Мъж и жена до предачно колело, Pieter Pietersz. (I), 1560 – 1570, Rijks Museum

Изтекли три дни и графът наминал отново.
– Защо не дойде? – попитал той красивата предачка.
– Аз Ви казах, Господарю, че трябва да се грижа за своята баба.
– Ела в замъка ми утре сутринта и ще те направя придворна дама на графинята, – и след тези думи той се отдалечил по пътя си.

И това предложение нищо не променило и Ренелде не отишла в замъка.
– Ако склониш и дойдеш в моя замъка, – ѝ казал графът следващия път, – ще отпратя графинята и ще се оженя за теб.

Но две години преди това, когато майката на Ренелде гаснела от тежка болест, графинята не ги забравила. Помагала им всеотдайно в най-тежките моменти на беда, точно когато имали най-голяма нужда. Така че колкото и графът да искал да се ожени за момичето, то винаги щяло да отказва.

III

Минали няколко седмици и Бушар дошъл отново. Ренелде мислела, че вече се е отървала, когато го видяла изправен на вратата с пушката си под ръка, преметнал ловната торба през рамо. Този път Ренелде не предяла коноп, а лен.
– Какво предеш? – я попитал той с груб глас.
– Сватбената си рокля, Господарю.
– Да не би да се каниш да се жениш?
– Да господарю, с Ваше позволение.
Защото по онези времена селяните нямали право да се женят, без позволение на господаря.
– Ще се съглася само при едно условие. Виждаш ли копривите, покрили гробовете в църковния двор? Върви ги събери и направи от тях две парчета най-фин плат. От първото ще си ушиеш було, а от другото – моя погребален покров. Ще се ожениш тогава, когато легна в своя гроб. – И с груб смях графът продължил по пътя си.

Ренелде се разтреперила. Никога не се било чуло такова нещо из цял Локвиньол – да се преде коприва. И освен това графът изглеждал все едно е от стомана. Бил толкоз горд със своята сила и често се хвалел, че щял да доживее сто години.

Всеки ден след работа Гилбер наминавал да се види със своята любима. Тази вечер той дошъл както обикновено и Ренелде му разказала какво ѝ казал Бушар.
– Искаш ли да причакам Вълка и да му разцепя черепа с моята брадва?
– Не, – отговорила Ренелде. – Не трябва кръв да цапа булчинския ми букет. Не трябва да нараняваме графа. Спомни си колко добра беше графинята към моята майка.

Тогава се обадила старата жена, която била майка на бабата на Ренелде. Тя по цял ден тя седяла на своя стол, поклащала глава и дума не продумвала.
– Деца мои, – казала им тя, – през тези сто години, в които живях на този свят, не съм чувала някой да преде коприва. Но каквото Бог реши, човек не може да променя. Ренелде, защо да не опиташ?

IV

Ренелде решила да послуша баба си и за своя изненада, от събраната коприва успяла да получи здрава и ефирна нишка. Много скоро първото парче плат, което било за нейната венчавка, станало готово. Тя го скроила и ушила с надежда, че графът няма да я кара да се захваща с второто парче.

Тъкмо свършвала с шиенето, когато Бушар Вълка се появил.
– Е, – казал ѝ той, – как напредваш с работата?
– Ето Господарю, сватбената ми премяна е готова. – отговорила Ренелде, като му показала най-фината и хубава дантела, която някой някога бил виждал.

При тази гледка графът пребледнял, но ѝ отвърнал с груб глас:
– Добре, продължи тогава с другото парче.

Предачката се хванала за работата. Графът се прибрал в своя замък, но щом прекрачил прага, студена треска го обзела и усетил, както казват хората, че пристъпва сам в гроба си. Опитал се да хапне на вечеря, но не могъл и легнал в леглото си целия треперещ. През нощта не могъл да спи, а на сутринта вече нямал сили дори да се надигне.

Внезапната му болест непрестанно се влошвала и много го изплашила. Нямало съмнение, че работата на Ренелде причинявала това. Той усещал, че тялото му се приготвяло за гроба и само чакало да стане готов мъртвешкия покров.

Бушар изпратил бързо един слуга, който накарал Ренелде на мига да спре и девойката се подчинила. Вечерта годеникът ѝ Гилбер дошъл и я попитал:
– Даде ли графът разрешение за нашата сватба?
– Не, – отговорила Ренелде.
– Продължавай работата си тогава, моя мила. Това е единственият начин да го победим. Самият той така ти каза.

V

На следващата сутрин девойката разтребила къщата и пак се хванала на работа. Два часа по-късно пристигнал пратеник на графа. Като видял, че пак преде, я сграбчил, завързал ѝ краката и ръцете и я отнесъл до реката. Там я хвърлили във водата, видял я че потъва и си тръгнал. Но Ренелде успяла да се издигне до повърхността и макар че не можела да плува, успяла да излезе на брега.

Щом се прибрала у дома, веднага се захванала да преде. Скоро в малката ѝ къщичка пак пристигнали – този път два войника. Те сграбчили момичето, завлекли я отново до реката, вързали ѝ тежък камък на врата и я хвърлили в дълбоката вода. Но щом обърнали гърбове, за да си ходят, камъкът по чудо се развързал сам. Ренелде излязла на брода, върнала се вкъщи и седнала пак да преде.

Накрая графът решил сам да иде до Локвиньол, но понеже вече нямал сили да върви, го понесли на носилка. Колелото не спирало да се върти.

Щом графът я видял, наведена над работата си, извадил пушката си и стрелял право в нея, все едно е звяр в гората. Куршумът отскочил без да нарани предачката, която не спирала да преде. Бушар така се разгневил, че за малко да се задуши от яд. Разтрошил колелото ѝ на хиляди парчета и паднал изнемощял на пода. Понесли го обратно в безсъзнание към замъка му.

На следващия ден колелото било поправено и девойката седнала отново да преде. Графът усещал как докато тя работи, той умира. Затова наредил ръцете на момичето да бъдат вързани и слугите да не я изпускат из очи. Но пазачите се уморили и заспали, връзките ѝ се разхлабили сами и тя продължила да работи.

Тогава Бушар заповядал да се изкорени всичката коприва в околност от три левги. Но едва успели да я унищожат и тя порасла отново – ей така, направо пред очите им. Показали се стръкове дори в добре изметения под в къщичката на момичето. Щом били изтръгнати, хурката сама събрала наръча коприва и била готова да продължи работата.

Ден след ден Бушар се разболявал все повече и накрая усетил, че краят му е близо.

Предачка в стая, Jan van Halbeeck, 1600 – 1630 Rijks Museum

VI

Графинята много страдала заради съдбата на съпруга си. Най-накрая разбрала каква е причината за болестта му го помолила горещо, да позволи на себе си да бъде излекуван. Но графът, заслепен от гордостта си, отказал да даде съгласиeто за сватбата.

Тогава добрата дама решила без знанието му да иде и да измоли милост от предачката в памет на покойната ѝ майката. Горещо я замолила и Ренелде се съгласила. Вечерта, както обикновено, в къщичката пристигнал Гилбер. Като видял, че парчето плат стои каквото било вчера, я попитал за причината. Ренелде признала, че графинята я помолила да запази живота на съпруга ѝ.
– Той ще даде ли съгласие за нашата сватба?
– Не.
– Нека да умре тогава.
– Но какво ще каже тогава графинята?
– Графинята ще разбере, че не е твоя вината и мъжът ѝ сам е виновен за смъртта си.
– Нека малко да изчакаме. Може сърцето му да се смекчи.

И така те чакали един месец, после два, после шест и накрая изтекла една година. Предачката не докосвала своето вретено. Графът спрял да я преследва, но отказвал да даде съгласие за сватбата. Гилбер ставал все по-нетърпелив.

Бедната девойка го обичала с цялата си душа и се чувствала все по-нещастна.
– Нека приключим с това, – казвал ѝ Гилбер.
– Нека още малко да почакаме, – молела Ренелде.

Но на младежа започнало да му дотяга. Идвал все по-рядко в Локвиньол и скоро престанал съвсем. Ренелде усещала, че всеки миг сърцето ѝ ще се пропука, но твърдо стояла на дадената дума.

Един ден тя срещнала графа. Събрала длани, все едно се моли и му извикала:
– Господарю мой, смилете се!
Бушар Вълка извърнал настрани глава и без да я погледне, продължил по пътя си.

Може би девойката щяла да пречупи гордостта му ако беше започнала отново да преде, но не постъпила така.

Скоро след това Гилбер напуснал тяхната страна. На тръгване дори не се отбил да си вземе сбогом, но все едно – тя знаела съвсем кога потегля и затова се скрила в храстите на пътя, за да го види за последен път. После се прибрала вкъщи, погледнала затихналото колело в ъгъла и плакала три дни и три нощи.

VII

Така отминала още една година. И тогава графът отново се разболял, а графинята помислила, че Ренелде, изнемощяла от очакване, пак започнала да преде. Но когато отишла в къщичката да я посети, видяла захвърленото колело в ъгъла.

От ден на ден графът все повече се разболявал и докторите вече се предали. Заудряли камбаната за сбогом, той легнал на смъртното си ложе и зачакал последния си час. Но Смъртта не била наоколо, както докторите предполагали и не искала да го отнесе. Той изглеждал в ужасно състояние – нещата нито се влошавали, нито подобрявали. Не можел нито да живее, нито да умре; безумно страдал и зовял смъртта с пълен глас да сложи край на мъките му.

В ужасното си състояние накрая той си спомнил какво бил казал на малката предачка толкова отдавна. Смъртта така се бавела, защото той не можел да я последва понеже нямал покров за своето погребение.

Пак изпратил да повикат Ренелде, поставил я до смъртното си ложе и ѝ заповядал да продължи работата. Едва предачката била започнала и графът почувствал как болката му намалява. Ннай-накрая усетил как сърцето му се разтопява – съжалявал за всичката злина, която причинила гордостта му и замолил Ренелде е да му прости. И така Ренелде му простила и продължила да преде и ден и нощ.

Когато изпрела колкото ѝ трябва прежда, изтъкала нужното платно, скроила го и започнала да шие. И точно както и преди, докато шиела графът усещал как болката му намалява. И когато тя направила своя последен бод, той изпуснал сетния си дъх.

VIII

В същия час Гилбер се завърнал в страната, и понеже никога не бил преставал да обича своята Ренелде, се оженил за нея осем дни по-късно.

Били пропилени две години щастие, но се утешил от мисълта, че жена му е най-умната предачка, а още по-важно било, че е смела и добра жена.

КРЕДИТ: The Nettle Spinner – Red fairy book, Andrew Lang – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, КОРИЦА: Портрет на предачка, Maarten van Heemskerck, 1529 Rijks Museum

Всичкитворби