Вълшебни приказки

Торбата на Ларамé

Препоръчва се за възраст над 17 год.
22мин
чете се за

Имало едно време един стар войник на име Ларамé. Бил станал вече на години, затова от армията го уволнили и той си тръгнал.

Навярно по онези времена кралят не бил особено богат, защото в отплата за храбростта и дългата си вярна служба, Ларамé получил само един хляб и шестнайсет су. С хляба в торбата и парите, скътани в джоба, ветеранът се завръщал в родното си място Ла Букод.

Едва изминал левга и по пътя срещнал сляп просяк, който му поискал милостиня. „Ето някой“, си казал Ларамé, „по-закъсал и от мене“. И понеже бил с добра душа, споделил с бедняка половината от войнишкия си хляб и шестнайсетте су.

Една левга по-нататък видял друг просяк. Той бил сляп като предишния, но освен това бил с една ръка. Ларамé го съжалил и дал на бедняка половината от останалия хляб и осемте су.

Още една левга по-нататък и попаднал на трети просяк. И той бил сляп и с една ръка, но на всичкото отгоре и само с един крак. Споделил остатъка от хляба и парите си и с него.

„Остана ми парче сух хляб и две су – колкото за кана бира“, си казал той. „Я да се отбия в някоя кръчма, че ако ме срещне още един несретник, ще си легна с празен стомах.“

Той влязъл в първата срещната кръчма, оставил на земята войнишката торба и вечерял с остатъка от кралската заплата по-зле дори от просяк. После запалил лулата си и продължил по пътя.

II

Вървял не повече от четвърт час, когато го настигнал престарял войник. И той, изглежда, скоро бил освободен от служба. По лице човекът удивително приличал на онези трима просяци – сякаш били братя, но Ларамé не забелязал.
– Братко, – казал новодошлия, – Много съм гладен и жаден!
– Изпусна супата, човече Боже! – отвърнал Ларамé. Торбата ми вече се изпразни, както и джобовете, и…
– И се чудиш, като мене, как да ги напълниш?
– Позна!
– Съгласен ли си двамата да вървим заедно?
– Няма да откажа, синко. Как се казваш?
– Петър. Ами ти?
– Ларамé. Е, добре, така да е. Ще вървим и ще просим милостиня.
– Не е занаят това – да разлайваш селските кучета.
– Ти какво умееш друго?
– Разбирам малко от медицина и така изкарвам по нещичко. Ела с мен, ще делим спечеленото.
– Мили боже, ами добре! – казал Ларамé, който хич не бързал да се върне в Ла Букод и двамата продължили заедно пеша да крачат, като кралски кучета след краля.

III

Близо до гората Викоан, те наближили малка къщичка, откъдето се разнасял плач и викове. Влезли вътре и видели, че една жена ридае безутешно до смъртния одър на мъжа си. През сълзи им разказала, че тъкмо го докарали, с разкъсан корем от глиган.
– Само това ли е? – казал Петър. – Спри да плачеш, чедо божие. Сега ще го  излекуваме.

Бръкнал в джоба си, извадил кутийка с мехлем и намазал умиращия мъж с него. Веднага след това той скочил от леглото и заедно с жена си паднали на колене пред своя спасител.
– Как да ти се отплатим, – разплакали се те, – и какво да ти дадем?
– Абсолютно нищо, – отвърнал Петър, – че вие нямате дори трохи, добри хора.

Този отговор накар Ларамé направо да подскочи – самият той бил щедър по душа, но на празен стомах не би работил без пари за нищо на света (ако ще и за краля на  Прусия).
– Какви ги плещиш? – казал той и смушил своя спътник с лакът. – Винаги се взима, синко. И ние двамата не се търкаляме в злато.

Но Петър не го слушал. Колкото повече хората настоявали, толкова повече отказвал. Накрая селянинът извадил един заек, който бил хванал предния ден и настоял поне него да приемат.
– Взимай, глупако, – прошепнал Ларамé. – Така ще напълним торбата.
– Не ти преча да го вземеш, – му се сопнал Петър, – но те предупреждавам, че няма да си губя времето с него.
– Аз ще сготвя! – казал Ла Рамé. Прибрал заека в торбата и си заминали.

IV

Докато пресичали гората, излезли на една полянка с извор и огнище, изкопано в земята от дървари.
– Откога не сме слагали залък в устата си! – казал Ларамé. – Имам чувството, че стомахът ми е хванал паяжина. Искаш ли да изпечем заека на шиш?
– Добре, – отвърнал Петър, – но не искам да се пречкам в кухнята. Ти сготви вечерята, а аз ще дремна хей там, под онази бука. За мене запази единствено сърцето, то ми стига.
После отишъл под дървото, легнал и заспал.

Ларамé изчистил заека, стъкмил огъня и сложил животното да се пече. Докато го въртял на шиша започнал да се чуди: „Защо ли хитрецът поиска точно сърцето?“

Щом заекът станал готов, той го нарязал, намерил сърцето и го отделил настрани. Изял едно бутче, после и друго, после гръбнака. После с крайчеца на очите си погледнал сърцето и си рекъл:
„Дали има нещо специално в това сърце, или спътникът ми няма апетит! Кой знае, може и така да е!? Ами ако има скрита сила там?“

Не се сдържал и откъснал парченце, колкото карфичка, лапнал го и му се сторило тъй вкусно, че не устоял и опитал пак. Скоро го излапал цялото.
Петър дошъл тъкмо, когато Ларамé преглъщал последното парче.
– Да ти е сладко! – казал той. – Ами сърцето къде е?
– Сърцето ли! Ах, да! Търсих го, но мили Боже – явно си ми се подигравал. Знаеш много добре, че зайците нямат сърца.
– Какво! Как може зайците да нямат сърца?! Всички животни имат по едно, всеки знае това.
– Я стига! Не казваме ли, че един страхливец няма повече сърце от заек. Добре разбираш, сине Божи, че зайците са без сърца.
– Ех, добре, – казал Петър.
Ларамé прибрал останките в торбата, запалили лулите и продължили пътя си нататък.

V

Точно в средата на блатата Арновил, Ларамé се спрял от изненада. Там, където винаги течало ручейче, сега бълбукал широк поток и им преграждал пътя.
– Сине, върви пред мен, – казал Петър.
– А-а, не! Ти върви напред, – отвърнал другия и се успокоил като си казал: „Не го ли отнесе водата, ще вървя по неговите стъпки.“
Петър влязъл в потока и го пресякъл.

Като видял, че се намокрил само до колене, Ларамé нагазил, но внезапно водата се надигнала и покрила раменете му.
– Помощ! – се развикал бедния човек.
– Признай, – му казал Петър, че ти изяде сърцето на заека.
Ларамé, засрамен от лъжата си, отказал да признае.
– Кълна се, – повтарял той, – че не съм!
Водата продължавала да се надига и му стигнала до брадичката.
– Признай, че го изяде, – повторил Петър.
– Не, не съм го ял, – отговорил Ларамé.
Но последните му думи не успели да се чуят, защото калната вода напълнила устата му, което го накарало да захъщи като котка, близнала оцет.

После водата се успокоила и твърдоглавият стар войник излязъл, разтреперан от страх.

VI

Те продължили да вървят. На три хвърлея до Перуелз, научили че единствената дъщеря на кмета скоро щяла да умре. А баща ѝ бил пребогат – парите му с лопати да ги ринеш и обичал детето си повече от всичко на света.
– Ето, – казал Ларамé, – проработи ни късмета! – Ако излекуваме детето, татенцето ще препълни торбата ни със злато. Хайде, умни ми приятелю! Забързай крачка, че да изпреварим Стария Косач.

Спътникът му изобщо не се трогнал. Тъкмо влезли в града и научили, че болната била умряла.
– Видя ли, това е твоя грешка, – недоволствал Ларамé. – Влачеше се като осъден на път за ешафода.
– Ами, ами! Който бърза, си върви по пътя, – отвърнал Петър. – Сине, не се пени от яд, защото аз умея нещо по-добро от лекуване на болни. Имам нещо в джоба си, с което съживявам мъртвите.
– Съживяваш мъртвите!? Добро утро! Това да не ти е малка бира! Да не би да си магьосник?
– Може би.
– Ох, ох! Че то тогава богатството в кърпа ни е вързано! – викнал Ларамé и чак заскачал от възторг. – Кметът ще препълни торбата ни с жълтици.
– Единственото, за което мислиш, е как да си напълниш торбата! – казал Петър. – Не ти ли се струва, че ще имаш по-голяма полза ако помислиш за вечното си спасение?
– Ех, за вечното спасение ще имаме цялото време на света да мислим, сине. Човек преди да се погрижи да умрем добре, трябва да се постарае да изживее живота си добре. Ако торбата се пълнеше от само себе си, не казвам че… нямаше много да загубим дори да не стигнем Рая.

VII

Разговаряйки така, те стигнали пред къщата, посетена от смъртта. Поискали да говорят с кмета и Петър му предложил да възкреси дъщерята. Понеже битката била изгубена и болестта не можела да стори повече злини, бащата разрешил да се опита.

Тогава Петър накарал всички да излязат, освен Ларамé. Когато останали сами, извадил от джоба си малка стъкленица, изсипал две капки в устата на мъртвото момиче и казал три пъти:

„В името на Отца и Сина и Светаго Духа. Вдигни се!“

След третата молитва, мъртвата девойка станала, изпълнена със свежест и красота. Бащата бил на седмото небе от щастие.
– Сам си определи наградата, – казал той на Петър, – каквото искаш, съм готов да ти го дам, ако ще да е половината от моето богатство!
– Това е твърде много, господине, – отвърнал Петър. – Струва само двайсет патарда.
– Двайсет патарда за възкресение на мъртъв! Ти да не си оглупял! – викнал Ларамé. – Взимай каквото ти предлагат, трижди пъти идиот!

Кметът настоявал да даде повече, но другият искал само двайсет патарда, ни повече ни по-малко. Щом видял, че не може да излезе на глава с Петър, кметът дръпнал Ларамé настрана и напълнил торбата му с флорини.

VIII

Напуснали града и тръгнали за Брюксел в Брабант. Когато навлезли в гората на Бодур, Петър си запалил лулата и казал на своя спътник:
– Нека сега разделим флорините.
– Бре! Бре! – казал Ларамé. – Значи вече нямаш нищо против парите? Добре, да ги поделим.

Петър изпразнил торбата, преброил монетите и ги разделил на три купчини.
„Дели парите на три, а сме двама“, се чудел Ларамé. „Да му се не види, на кого се кани да даде третината?“
– Дяловете са готови, – казал Петър. – Ето моята, ето твоята част, а третата е за оня, който изяде сърцето на заека.
– Ами, че това съм аз! – провикнал се Ларамé и буф! Натъпкал в джоба си парите.
– Какво? Как, наистина ли беше ти? Ами нали ми каза, че зайците нямали сърца.
– Какви ми го говориш, мили Боже?! Разбира се, че имат. Не казваме ли, че страхливците имат заешки сърца? Сега нали разбра, че зайците имат сърца.
– Добре. Вземи всичко, – отвърнал Петър. – Повече не искам да съм ти спътник. Твърде умен си за мен.
– Както кажеш, късмет и лек път! – отвърнал старият войник и двамата се разделили.
„Не съжалявам, че се разделихме“, си казал Ларамé, „ама човекът си го биваше!“

IX

Ларамé пристигнал в Брюксел и нямал нищо по-спешно за правене от това да прахоса парите си. Като истински фламандец висял по кръчмите цял ден – сутрин пиел бяла бира от Лувен, следобед – фаро, а привечер минавал на ламбик. Започнал да играе, за да си убива времето и скоро изгубил всичко, както казват по нашите земи – до последната троха…

Станало така, че по същото време синът на дюка на Брабант неочаквано умрял.
„Направо по поръчка“, си казал Ларамé, „Баш навреме ще ми напълнят торбата! Ще го възкреся и ще ме отрупат в злато!.“

Още от дете знаел наизуст светата молитва. Дума по дума можел без запъване да я повтори, точно както я изрекъл стария му спътник. Също съвсем случайно, направо без да иска, бил прибрал малката стъкленица в торбата си.

И така, той отишъл да се срещне с дюка на Брабант и предложил да съживи младия принц. Дюкът бил чул да се разправят истории за стар войник, който бродел из страната и възкресявал мъртъвци. Решил, че това е Ларамé и се съгласил.

Само дето, когато докторът отказал да извърши чудото пред всички, дюкът го предупредил, че ако не успее, ще го обеси на църковната кула.

Ларамé бил сигурен в успеха и се съгласил на всичко.

X

Щом останал насаме с мъртвеца, докторът развързал торбата, измъкнал стъкленицата и сипал две капки в устата на умрялото момче.

После с ясен глас три пъти изговорил: „В името на Отца и Сина и Светаго Духа. Амин.“

Мъртвецът не помръднал. Съвсем изненадан, Ларамé повторил молитвата, но трупът си останал безжизнен…

Тогава докторът се сетил, че последната дума, изречена от неговия спътник не била „амин“, ами дума, която започвала с „в“ и която използват зидарите.

Напразно изрекъл молитвата няколко пъти, но не успял да се сети коя е проклетата дума. Горкият Ларамé въртял и сукал и ужасно се измъчил.
Накрая, възкликнал от яд:
– Ставай или ще те изритам, Дявол да те вземе!

Колкото помръдва тухла, толкова помръднал и мъртвецът.

XI

Окаяният доктор се гърчел вече от мъки, когато изневиделица видял до себе си Петър.
– Можеш ли да ми повярваш! Този инат не се съживява, въпреки че му сипах от твоя елексир и изрекох думите!
– Красиви думи, – отвърнал Петър, които призоваха и дявола. Въпреки това ще ти помогна за последен път, но те предупреждавам, че ако посмееш пак да възкресяваш, ще те изоставя. Освен това ти забранявам да вземеш повече от двадесет патарда за награда.

После Петър извикал три пъти „В името на Отца, и Сина, и Светаго Духа. Вдигни се!“

Младият принц се изправил и Петър изчезнал.

Дюкът направо полудял от радост и веднага попитал:
– Какво искаш за награда?
– Двайсет патарда, – отвърнал Ларамé и тежко въздъхнал: „Колко странен е този магьосник! Каквото ти даде с едната ръка, го прибира с другата.“

Дюкът се изсмял и наредил да му напълнят огромна кесия с жълтици. Очите на Ларамé светнали като морски фарове и се провикнал:
– В никакъв случай не слагайте кесията в торбата ми!

Колко късно! Ковчежникът вече я напъхал там. После му вързал торбата и насила я сложил на гърба на войника, а той продължил пътя си.

XII

Мнимият доктор едва свил зад първия ъгъл и се озовал лице в лице със стария си спътник.
– Да видим, не си ли един отвратителен използвач, – му казал той. – Забраних ти да взимаш повече от двайсет патарда, а ти отнесе цяла кесия злато.
– С какво съм виновен, – отвърнал Ларамé, – че насила ми я пъхнаха в торбата?
– Твоята торба! Твоята торба! Мислиш само за проклетата торба и ти пука за твоето спасение колкото на куче или кон! Струваше сто пъти повече, когато имаше само шестнайсет су. Тогава споделяше парите си с бедните, а сега се каниш да ги пропилееш за ядене и пиене. Водиш живот, който ще те отведе право при най-едрите дяволи в ада.
– Пак ти казвам, синко, не може празната ми торба да ме накара да се грижа за спасението си, ами пълната. Да не мислиш, че на бедният човек му остава време, да мисли за отвъдното, когато над главата му вечно е надвиснала заплахата от глад? Ах! Де да можех да кажа:
Това, което пожелая, в торбата на Ларамé, да се прибере!

Уверявам те, че тогава с все торбата щях да вляза право в Рая!
– Сигурен ли си?
– Ами нали си магьосник, пробвай и ще видиш, че ще помъдрея като стара монахиня!
– Така да е, – рекъл Петър. Вече те предупредих, внимавай какви ги вършиш и запомни, че препълниш ли торбата, ще се разкъса! Сбогом, повече няма да ме видиш на този свят.
– Така да е! – отвърнал Ларамé.
И си промърморил тихо:
– Разкарай се, нещастен стари проповеднико, върви да ловиш мухи в блатата Бодур!

XIII

Макар, че този път Ларамé решил да пази парите си, скоро фарото, ламбика и лувенската бира източили по-голямата част от тях. Карал го пак през просото – празнувал ден след ден и наливал вода в мелницата на  дявола.

Шест месеца по-късно, от богатството били останали само няколко жълтици. Тогава решил, че е време да се спре и да се оттегли в Букод.

По пътя спрял във всяка кръчма, като кон на пивовар. Изпразнил много чаши и всичко, останало в торбата му. Когато пристигнал в Сен-Гизлен имал само шестнайсет су.

Той влязъл в хана Гран-Сен-Жюлиен, кръстен на светец пазител на лодкарите и с последните пари поръчал кана бира, хляб и печена шунка. Същински пир, но като за светци!

Всеки път, щом вратата към кухнята се отваряла, се промъквал аромат на печени патици и изпълвал целия хан.

Ларамé изял до троха храната си, но си останал гладен. Докато палел лулата си, видял зад готвача да се пекат четири охранени гъски на шиш.
– Ах, – въздъхнал той, – не бих отказал две от тези, ако стигаше да кажа:
Това, което пожелая, в торбата на Ларамé, да се прибере!

XIV

Платил на гостилничаря и излязъл. Сторило му се, че торбата е понатежала, мака че била абсолютно празна. Местил я от рамо на рамо, но товара си стоял един и същ.
– Я да видя, – си рекъл, – какво става тука.
Развързал я и онемял от изненада – вътре видял двете печени гъски, както бил пожелал.
– Боже, как добре се подреди живота ми! Щом торбата ми сама се пълни, трябва само нещо да си пожелая! Хем ще си постеля път към рая, хем в аванс ще получа небесното блаженство на земята.

Повървял така известно време, обзет от благочестви мисли. После земните му грижи надделели – седнал на тревата, извадил по-тлъстата от двете птици и се заловил с нея.

Не минали и три минути, когато по пътя се задали двама лодкари. Отивали на риболов, понеже нямали пари да почетат техния светец пазител Свети Жюлиен.

Спрели се като видели старият войник да лапа хубавата птица на Свети-Мартин.
– Само каква гъска! – извикал единият в захлас.
– Искаш ли да я опиташ, синко? – попитал Ларамé.
– Не е за отказване, господине, – отвърнал другия.
Този момък бил наперен веселяк. Като видял, че старият човек не спира да яде и надали ще им предложи нещо, добавил:
– Хей старче, знаеш ли защо, докато са живи тези птици не спират да крякат?
– Не, защо за бога?
– Веднъж помолили лисицата, преди да ги изяде да почака да си кажат молитвата. Лисиците винаги държат на дадената дума. Тогава една гъска започнала: Па, па, па, после друга подела Па, па, па, после трета, четвъртата и така всичките една след друга, защото, драги, гъските са по-умни от лисиците, както лодкарите са по-малко лукави от господата.

Ларамé изглеждал тъй доволен от историята, че извадил другата гъска и я дал на лодкарите, като им поръчал да вървят в хана и да се почерпят там за негово здраве.

Старият калпазанин бил толкова раздразнен, че младият лодкар го надприказвал, та му хрумнала една идея.

XV

На младежите им се отворил апетит, голям като портфейл на адвокат. Едва благодарили на Ларамé и хукнали към хана. За да прокарат богатата вечеря, там си поръчали хубава бутилка вино.

Гостилничарят им сервирал и те се нахвърлили на птицата като невидели. Изумен, че двамата бедняци са си позволили такова угощение, ханджията отишъл в кухнята, за да провери своите четирите птици дали се въртят на шиша.

Щом видял, че са само две, хукнал към лодкарите и с ръце на кръста се развикнал:
– Не ви излезе много скъпо, а! Да ми вечеряте тук гъска, а?
– Нищо, освен зора да те накараме да си махнеш ръката, човече.
– Не се и съмнявам, но или веднага ще ми платите или ще ви счупя гърбовете!
– Какво да ти платим?
– Печената ми гъска, ето каво!
– Тази гъска няма нищо общо с тебе. Даде ни я един стар войник.
– Я стига! Той си тръгна от тука, а аз останах с празни ръце.
– Пълни или празни, нас не ни е грижа. Нищо не сме вземали от теб и няма нищо да ти плащаме.
– Сега ще видим тая работа, момчета!
Ханджията грабнал една тояга и я стоварил по лодкарите.

Скрит зад едно дърво, Лараме гледал крамолата отдалече, и се пръскал от смях. Накрая се сетил, че бил обещал да е разумен и добър, та тръгнал отново, този път към Букод.

XVI

Отдавна огнището в дома му не горяло, което ще рече, че в родното си село вече никой не познавал и нямал ни братя, ни сестри да го посрещнат.

Заселил се в малка изоставена къщурка и решил да поведе честен и достоен живот. Но не било лесно.

Окажел ли се лице в лице с хубава кокошка или охранена пуйка, езикът му го засърбявал и много зор му струвало да се въздържи да не каже:
„Това, което пожелая, в торбата на Ларамé, да се прибере!“

Но успял и вместо да черпи от кладенеца на другите, той се задоволявал с риболов и лов със своята торба. Стигало да каже:
– Рибата, която плува, птицата, която лети, в торбата на Ларамé да се прибере! – и фазани и щуки незабавно падали в мрежата му.

Скоро събрал достатъчно, за да вдигне къща и заживял там като петел на пръщина.

Само дето дяволът, който никога не спи, решил да си опита пак късмета.

XVII

Една сутрин Ларамé отишъл Мортан да продаде няколко яребици. В месарницата срещнал млада маслена бисквитка, с къдрави коси като на агънце. Игривите искри в очите на младата госпожица го подсетили, че иска да се жени.

Той ѝ казал своята идея, но понеже ѝ се сторил недостатъчно зелен и свеж, тя му се присмяла и му казала, че е позакъснял. Щом разбрал, че няма да я убеди да идат заедно при господин свещеника, Ларамé пак забравил за своето спасение. Погледнал изкусителката с опърничавите очи и казъл:
„Това, което пожелая, в торбата на Ларамé, да се прибере!“

Буф! Младата госпожица се озовала там и старият войник я завел в Букод. За беда имал работа с умница. Ядосана от неговия трик, младата жена решила да си отмъсти.

Пристигнали в къщата и тя му казала, като запърхала с очи:
– Няма мишките да ти изгризат чорапите, човече.
– Защо мислиш така, моето момиче?
– Защото има котка, заключена там долу.
– Така ли? – казал Ларамé.
– И вярвам също, че ще ощастливиш жена си. Но как успя да ме пъхнеш в торбата си?

Като говорела така, тя трептяла с мигли и нареждала с тъй нежен глас, че нищо неподозиращият стар кавалерист ѝ позволил да го разиграва и скоро признал какво достойнство притежава войнишката торба.

Тогава ловката касапска дъщеря грабнала торбата, на свой ред вперила очи в жертвата и с палав глас казала
„Това, което пожелая, в торбата на Ларамé, да се прибере!“

И Ларамé се озовал в торбата. Без да губи и минута, госпожицата отишла в градината и метнала торбата в кладенеца.

Та оттогава, ако някой белобрадко вземе млада жена и умре през медения си месец, казваме познатата пословица „ето кой падна в герана.“

XVIII

Щом умрял, за да тръгне към ада или рая, на Ларамé се наложило да се измъкне от торбата. После, както била мокра, я преметнал през рамо, поел и смело протегнал ръка да звъни на вратата на Рая.

Кой бил изненадан?! Ларамé – защото онзи, който отворил вратата бил старият му спътник Петър.
– Хей! Това си ти! Сине, тук на славно място си се уредил! Пък аз те мислех за магьосник! Късметлия си! Вярвам, няма да държиш своя стар другар да виси на прага?
– Налага се, сине Божи, – отвърнал свети Петър като държал вратата открехната. – Вместо да се грижиш за своето спасение, единствено те беше грижа как да пълниш торбата си?
– Ама аз мислех, даже много мислех за моето спасение! Не правех нищо друго, освен да мисля за него!
– Браво! Сега видя ли докъде се докара… дори не стигна до тука с пълна торба!
„Ти само почакай, ей сега ще си напълня торбата!“, прошепнал Ларамé, а после продължил с пълен глас:
– Значи не щеш да отвориш пред мене вратите на Рая?
– Рразбира се, че не.
– В такъв случай,
„Това, което пожелая, в торбата на Ларамé, да се прибере!“

И ето, че Свети Петър се озовал в торбата.
– Как смееш, негоднико, – викал отвътре Свети Петър, – да ми посягаш, да ме оскърбяваш…
Но Ларамé не слушал. Той влязъл, нарамил торбата си в Рая.

Щом видели вратата разтворена, след него веднага се вмъкнали всичките грешници, които блуждаели като изгубени души около стените на светата градина.

При вида на тези не-католически фигури Отец Бог се провикнал:
– Какви са всички тези християни? Защо Свети Петър не си стои на мястото? Веднага да дойде при мене!

Напразно претърсвали всичките кътчета в Рая, никъде не успели да намерят светия портиер.

XIX

Отец Бог вече бил сериозно разтревожен, когато пред него се изправил Ларамé.
– Боже Господи, – казал той, – аз знам къде е Свети Петър. Обещай да ме оставиш в Рая и ще кажа.
– Казвай веднага, – рекъл Бог.
– Е, добре! Вътре е в торбата ми, – отвърнал Ларамé и започнал да я развързва.
– Вън от тук, мерзавецо! – викнал Свети Петър щом изскочил от торбата.
– Не, – казал Господ, нека да остане! Той има моята дума.
– Какво!? Господи, ще му простиш ли?
– Простих на Скитника Евреин, когато даде петте су на бедния човек! Ларамé извърши много грехове, но пък и щедро раздаваше милостиня, а това е първата от всички добродетели.

XX

Та ето как, хитрецът Ларамé влязъл с торбата си в Рая.

Le sac de La Ramée, Contes du roi Cambrinus, 1874, АВТОР: Charles Deulin, ПРЕВОД: Лорета Петкова, ©prikazki.eu 2021, ИЛЮСТРАЦИИ:

prikazki.eu