Кръстник на Смъртта

В прастари времена, в махалата Шен-Рау – само на четири хвърлея от Кондé-сюр-л’Еско живял един дебел изполичар на име Жан-Филип. Шен-Рау не бива да се бърка с Кю-де-л’Aгaш – и двете села са в района на Маку, но едното се намира вляво, а другото е вдясно на пътя за Гент.

Жан-Филип имал жена и дванадесет момчета, здрави като криле на вятърна мелница. Той самият, макар и вече попрошарен, бил прав като топола.

Случило се тъй, че за подарък на Нова година, съпругата му родила тринадесети син, но детето изобщо не приличало на силните си братя.
– Слаб си като котенце през май, горкото ми мъниче – рекъл Жан-Филип – и освен това си тринайсети по ред, а то не е добро число. Дошъл си без късмет, но знам чудесен начин да ти даря закрила. Ще ти избера праведен човек за кръстник. Няма да е много трудно – ще поканя най-добрия от съседите ни.

Жан-Филип проучил всички – за беда, един опитал да открадне от съседа си земя, друг след вечерната молитва в неделя мамел на карти в кръчмата „Храбрия петел“.

– Бре! Ще намеря някой в Маку! – казал Жан-Филип. Претеглил на везните си за праведност хората в Маку, после и тези в Кондé, и отхвърлил всички – един за едно, друг за друго. Съдията и свещеникът в Кондé също не били достойни в очите му.

По онова време, съдията, за да приключим бързо с него, раздавал отнапред скроено правосъдие, а във вярата, свещеникът отсъждал най-праведен сина на кмета, който при цялото ми уважение, бил прост като магаре.

Дебелият изполичар започнал да се притеснява:
– Не било тъй лесно, както предполагах – си рекъл.

Събрал жена си и всичките си синове и им разказал как стоят нещата. След внимателно обмисляне, семейният съвет решил, че щом не може да се намери справедлив човек във Фландрия, ще трябва да го търсят в Белгия.

Белгийците, много от които са търговци, говорят непрекъснато за справедливост, та честни хора там би трябвало да има в изобилие.

Рано сутринта на следващия ден Жан-Филип нахлузил своите гамаши, взел една тояга и поел на път.

Вървял три дена и три нощи. Навред разпитвал, но никъде не срещнал справедливост, а само нейното подобие.

Дори на най-съвършените белгийци тежал по някой грях на съвестта им. Дали пък Жан-Филип не бил прекалено придирчив?!

Накрая той пристигнал в Брюксел, в областта Брабант. Като вървял по улиците, мярнал голяма и красива сграда, на която било изписано:

Жан-Филип благодарил на Небесата, че можел да чете и усетил как му олеква на сърцето.
“Не съм вървял напразно – си казал той. – Няма съмнение, че господарят в този дом е добър човек. Ще вляза.“

Влязъл вътре и видял много хора, събрани в една голяма зала.

В дъното седели в полукръг няколко човека с прошарени коси, облечени в дълги черни роби и с шапки на главите. Пред тях един старец с дълга бяла брада крачел напред-назад, все едно е мечка, затворена в клетка.

Изведнъж онзи, който изглежда бил главният, защото имал сребърна лента на шапката си, се провикнал силно:
– Започва изслушването. Охрана, накарайте подсъдимият да седне най-накрая.

Пазачите опитали да сторят каквото могат, но сякаш осенен от по-голяма сила, човекът ги съборил до един и продължил да крачи. Всички се отдръпнали встрани.
– Как се казваш? – попитал главният.
Обвиняемият, с треперещ глас, отговорил с познатата мелодия:

– На колко си години?

– Как изкарваш прехраната си?

– Снощи си заловен като бездомник. Какво ще кажеш за свое оправдание?

– Това ли е всичко, което имаш да ни кажеш?… Пазачи, хвърлете го в тъмницата. Скитника евреин тръгнал след охраната, като се усмихвал кротко под своята бяла брада. Жан-Филип излязъл отвън загрижен.

„Значи ето как раздават правосъдие в този дом! – си казал той. – Господ е осъдил този мъж да броди до Страшния съд, а ние му присъждаме да спре. Слагаме човешките закони над небесните. Не, няма как в Палата на Справедливостта да срещна онзи, когото търся!“

Изполичарят излязъл от града. Нощта се спускала. Изведнъж дочул зад гърба си стъпки. Обърнал се и разпознал Скитника Евреин. Приближил го и му казал:
– Добри човече! Ти, който обикаляш вече хиляда и осемстотин години, срещал ли си някога праведен човек?
– Не съм, освен един – отвърнал му Исаак – и те го разпнаха на кръст. Освен това, човекът беше бог!

И така, излязло, че няма дори един единствен праведник под синьото небе – ни сега, ни преди! Жан-Филип, преизпълнен със съжаление, поел обратно към Шен-Рау.

Някъде към полунощ, в началото на гората на Бодур, му се дощяло да си запали една лула. Бръкнал да извади табакерата си. Хубавата му златисто-медна табакера, която имал повече от тридесет години, била изчезнала!

Спомнил си изполичарят, че в Палатата на Справедливостта усетил да се прокрадва една ръка в джоба му. Тогава разбрал защо справедливостта има нужда от толкова голяма сграда: там непрестанно имат работа.

За щастие видял един човек да го настига и под светлината на звездите му се сторил висок като хмелова върлина. На рамото си човекът носел една коса с дължина човешки бой. Жан-Филип го заговорил:
– Който и да си, човече божи, би ли ми услужил с тютюн за една лула? Откраднали са табакерата ми в Палатата на Справедливостта в Брюксел.

Косачът, без да каже дума, извадил табакерата си и я предложил на Жан-Филип. Дебелият изполичар напълнил своята лула и ударил палешника. На тази светлината успял да поразгледа непознатия.

Бил гологлав и с блеснал череп, мъничките му очи били потънали в кухините си, имал плосък нос и несъразмерно едри устни, украсени с пожълтели зъби между тях, кожата му била сбръчкана и човек би казал, че е скелет, измъкнал се от гроба. Странникът изглеждал по-възрастен дори от Скитника Евреин, крайниците му на всяка крачка потраквали с остър звук, сякаш вятър клати висулките на стенния часовник на бакалина.
– Благодаря ти, дядо – казал Жан-Филип, като подал табакерата обратно. – Вижда ми се, че тъдява косачите не печелят много-много.
– Защо мислиш така?
– Защото, така като те гледам, често лягаш без вечеря. Отънял си като кесия на бедняк. Слушай, грижи се за себе си, че може да не дочакаш да остареят твоите костите.
– Не бери за мене грижа, сине! Костите ми ще заровят твоите.
И очичките на стария човек присветнали като щипка сол, хвърлена в огъня. Той попитал:
– Що дириш тук в тази късна доба?
– Жена ми роди тринадесети син, и горкото ни детенце не е по-едро от малка речна рибка. Искам да го защитя от лош късмет и ми хрумна да му намеря справедлив човек за кръстник… обикалям вече три дни и три нощи…
– И намери ли?
– Нищо. Не съм мислил, че кръстник толкоз трудно се намира.
Странникът направил физиономия, подобна на усмивка.
– Искаш ли ме мен?
– Ти ли!?… Ти справедлив човек ли си?… Между другото, си подходящо слаб да бъдеш. Как се казваш?
– Смърт.
– Смърт!… Дяволе!… Значи ти си онзи, който?…
– Да синко, аз съм онзи, който…
– Аа-ах!… Е, добре, ти имаш право. Смъртта е справедлива. Косата ѝ коси и бедни и богати, без много да пробира. Е кръстнико, да вдигнем чаши. Обещавам да направя кръщене, което достоен кръстник като тебе заслужава.
– Кога ще бъде кръщенето?
– Ще те чакаме в неделя, в Шен-Рау, на четири стадия от Кондé. Питай за Жан-Филип, дебелия изполичар.
– Договорихме се. Лека нощ, кръстнико.
– Лека нощ, Смърт.
Новите приятели се разделили и всеки поел по своя път.

Жан-Филип се върнал в Шен-Рау с бодра крачка и олекнало сърце.
– Жено – викнал на съпругата си. – Намерих прочут кръстник и ако той закриля малкия ни син, детенцето ни няма да се спомине още като бебе – но понеже жените по природа са плашливи, нищо повече не ѝ казал.

В уречения ден, в чест на своя кръстник, Жан-Филип нахлузил зелен като бутилка панталон от кадифе, обул си обувките със сребърни катарами и новото си ленено сако. Жена му, синовете му и кръстницата също се нагиздили в най-празничните си дрехи.

Кръстникът пристигнал, издокаран с огромна пелерина, която висяла на високото му тяло като платно на мачта в безветрен ден. Бил ужасно слаб, но изглеждал много елегантен.

Кръщенето станало в Кондé, защото по онези времена все още нямало църква в Маку и отец Якоб изсвирил песента за крал Дагоберт на църковния карийон.

Вечерята, поднесена от госпожа Жан-Филип, била толкова разкошна, че хората с години разказвали за нея. Тя отредила едно цяло прасе, единствено за угощението.

Поднесла първо малко супа, тъй гъста, че лъжицата стояла изправена в нея; после за разядка, сервирала на масата плато с наденички, кървавица, колбаси и луканка. Първото ястие било пържолки, панирани крачета и задушени свински бъбречета. За второ тя поднесла костен свински мозък и печени пилета… искам да кажа пилета от Ерни, напълнени с наденички и гарнирани отстрани с две патици; после чиния брюкселско зеле, задушено със сланина и голяма купа бобено пюре с бекон. В средата на трапезата положили великолепно изпечено прасе сукалче.

Цялата храна била добре промита с безбройни кани отлежал тъмен ейл. А накрая, хей така за разнообразие, била поднесена и прясна бяла бира. Десертът бил направо превъзходен – огромна сиренена торта гойер и ябълков пай голям като луната, а в допълнение препълнени чинии с най-различни дребни сладки.

Било неделя на Богоявление и предишния ден на пазара в Кондé, госпожа Жан-Филип купила царски билети на късмета за едно су. Та с един куршум улучили два заека: след благословията, те размесили билетите в шапката на кръстника и избрали печелившите.

Смърт изтеглил краля, а Жан-Филип кралицата. Те викали: „Царят вдига чаша за наздраве!“ всеки път, когато Смърт изпразвал соята чаша. Виковете прозвучали всичко на всичко сто деветдест и девет пъти.

Да наблюдаваш как се храни Смърт, било същинска радост за очите. Излапал колкото можел да поеме. Същото направили и останалите петнайсетина гости, всички фламандци. Жан-Филип потривал ръце от удоволствие и си мърморел, че не било грешка да се каже, че Смърт поема всичко. Накрая… не могъл да се сдържи и мъничко позавидял на апетита му.

Когато било поднесено кафето, Жан-Филиповата радост стигнала до небесата и със силен глас като на вол изпял Омагьосаната Флейта със забележителен фалцет. Радостно потупвал своя кръстник по корема, но за беда той нямал стомах.

Всяко богато пиршество, колкото и хубаво да е, си има край. След последна чашка за сбогуване, точно в десет вечерта, когато настъпва вечерният час в Кондé, Смърт разцелувал своя кръстник, дарил с усмивка мъничкия си кръщелник и напуснал тържеството. Жан-Филип решил да го изпрати. Ръка за ръка, те излезли заедно, като си припявали весело.

Понякога хората се спират за „по една молитва в крайпътните параклиси“, както казват по фламандските земи, което означава, да пийнат бира и да изпушат по една лула в някоя крайпътна кръчма, ако прозорците ѝ още светят.

А през нощта по фламандските земи параклисите светят, многобройни като звездите в нощното небе и примамват всеки – и краля и градските пазачи.
– Ех, кръстнико! – възкликнал дебелият изполичар, като бърборел за едно и друго. – Не ти е лека работата и мисля, че е много по-тежка от тази на един изполичар. Не се учудвам вече много защо си толкоз изтънял, макар че хапваш здраво. Колко глави на ден ти се налага средно да косиш?
– Горе-долу шестдесет хиляди.
– А колко покоси днес?
– Ни една.
– Ха! Значи днес има шестдесет хиляди християни, които са ми много задължени.
– О, не, не! Днес не бях на работа! Имам три-четири свободни дни в годината.
– А как разбираш, че е ударил последния час на някой смъртник?
– Ела с мен – сам ще видиш с очите си.
– У вас! О-о, това е много далеч.
– Само на три хвърлея сме оттам.

Двамата тъкмо наближили гората на Бодур. От параклис на параклис, без да се усети, Жан-Филип вървял вече шест часа. Усетил, че малко се поклаща, когато стигнал до къщата на своя кръстник.

Къщата на кръстника била бедняшка и единствената украса вътре била огромната коса. Тя меко светела на лунните лъчи, като че е от сребро.
– За изкусен майстор като теб в работата си – казал дебелия изполичар – трябва да отбележа, че подредбата ти хич не е богата.
– Ха! Не дрехата е тази, която прави монаха, ни гърнето – бирата! – отвърнал Смърт. – Освен това съм и ерген. Хайде, нека слезем долу.

Той взел косата, своя чук и брус и вдигнал капака на мазето. Жан-Филип поел след него. Те слизали и слизали по стълбите надолу толкова, че на дебелият изполичар му се видяло, че са пристигнали в центъра на света.

Стълбището било много хлъзгаво и тъмно и на няколко пъти Жан-Филип оставал без дъх, но любопитството му давало сили.

Накрая спрели пред една желязна порта. Смърт свалил от колана си един огромен ключ и я отворил. Внезапно ги обляла ярка светлина. Заслепен, Жан-Филип си стиснал очите. Когато ги отворил пак, пред себе си видял безкрайни редици галерии, където греели милиони лампи.

Някои от лампите били от злато, други от позлатено сребро, имало лампи от сребро, от мед, от месинг и желязо, с две думи били най-различни, от най-ценни до най-обикновени.

Някои висели по таваните, други били окачени по стените, трети били наредени по первази от порфир, и странно как светлините им не можело да се объркат: лъченето на всяка лампа било ясно различимо.

– Мили боже, що за чудо е това!? – възкликнал Жан-Филип.
– Виждаш лампите на всички смъртни. Това е великата светлина на живота. Когато една от тези светлинки замре, съществото трябва да напусне и да излезе горе.
– Ах, колко интересно! Значи лампите от злато?…
– Са лампи на крале, позлатените на принцове, сребърните са на графове, после идват медните и така нататък, докато стигнем до железните, които са лампите на прости хора.

Известно време дебелият изполичар обикалял наоколо, потънал в захлас. Забелязал лампите на няколко от най-богатите и горди владетели, за които някой би помислил, че са пълни с гориво, ала пламъците им догаряли. Удивително било, че най-слабо светели лампите на богаташите.

От всички, без никакво съмнение, най-силно светела една с брилянтна яркост. Била бедняшка старинна лампа с кръстата форма. Жан-Филип познал, че това е лампата на Исаак Лакедем.

Щом очите му се понаситили, той казал:
– Кръстнико, ще ми се да видя лампите на хората от Шен-Рау.
– Първата галерия, първата секция вляво.

След тези думи Смърт свалил косата си и започнал да я поправя. Ударите на чука му се разнасяли един след друг в каданс. От време на време вик на изненада или смях се дочувал от първата галерия заради откритията на Жан-Филип. Внезапно той се появил отново, изпълнен с недоумение.
– Кръстнико – казал той озадачено, – искам да те предупредя, че моята лампа се кани да угасне.
– Боже господи, аз знам това – казал Смърт без да прекъсва своите занимания.
– Ах!… – възкликнал дебелият изполичар, изненадан от спокойния му тон. – Това не е ли знак, че скоро ще си ида?…
– Разбира се!
– Но това не значи ли, че ти?…
– Да, сине.

И Смърт продължил с приготовленията на косата си.
– Дявол да го вземе!… – казал Жан-Филип. После смушил с лакът косача, намигнал му и следните думи се изтърколили от устата му:
– Кажи ми, Кръстнико, не може ли да сипем още мъничко масло и всичко да си остане между нас? Голямо добро ще ми направиш.
– Да сипем мъничко масло! Какво се опитваш да ме молиш?
– Бре! Та ние тук сме сам-сами, и добрия дядо Боже няма нищичко да види освен светлина.
– Ти за кого ме вземаш? Време е да си кажеш последната молитва!
– Между кръстници!
– Кръстници сме толкоз, колкото поискаш, но започвай с последната молитва.
– Почакай само миг!
– Я стига вече с тия приказки!
– Моля те, нека да остана до Велики пости: ще отпразнуваме заедно карнавала. Каня те за Сирни Заговезни. Каква нощ ще видиш само! Ще изпием повече от двеста халби бира. Ще се маскираме с гърбици и ще се разходим до Кондé.
– Аз съм готов. Стоя тук и те чакам.
– Тъй скоро!… Може да вземеш малко масло от голямата лампа на отеца от Кондé. Тя прелива от гориво, а мъждука едвам едвам.
– Съжалявам, но не може.
– Какво ти струва? Господин свещеникът е божи мъж и ще иде в рая мъничко по-бърже!
– Не, сине, не, длъжни сме да сторим каквото трябва. Когато търсеше почтен човек, никой, дори съдията в Кондé, не бе достатъчно достоен в твоите очи. Не си намерил точния човек, само за да го опорочиш с подкуп от двеста бири. Ама че забавен будала си бил!

Тъкмо Жан-Филип да отговори и се разнесъл пукот от първата галерия. Горивото на лампата му било свършило.