Бялото врабче

В прастари времена, когато животните все още умеели да говорят, или по-точно казано, когато хората били по-мъдри отсега и разбирали езика им, в гората на Амблис живеел един чисто бял врабец.

По нрав приличал на братята си толкова, колкото по цвета на перушината. Бил най-честният и смел от всички в гнездото, не можело да бъде обвинен в нахалство, не плячкосвал и не бил подлец. Затова ни едно от другите врабчета не искало да се сприятели с него.

Това ужасно му тежало, защото по душа бил много дружелюбен и по-скоро би умрял, отколкото да живее без приятел. Затова решил да потърси някого, с когото си приличат.

Предложил приятелство на мечката, но тя неискрено му отговорила, че няма нужда от никого. Предложил на вълка, но той оголил зъби пред лицето му, предложил на лисицата и тя приела, но врабчето бързо осъзнало коварния ѝ нрав – приятелката му се правела, че го обича, само и само да го излапа на закуска.

После попитал коня, вола и магарето. Те присвили рамене и отговорили: „За какво ни е дребничък приятел като теб? По-добре стани приятел на някоя мушица.“

Горкичкото врабче потъвало все повече и повече в тъга, защото дълбоко вярвало в богатството да имаш приятел и знаело, че може да предложи помощ срещу помощ и защита срещу защита.

Било готово да стане приятел дори на човека, но той е най-слабият и зъл от всички животни. Наистина – ако вълкът яде овце, то е защото следва закона на природата да утоли глада си. А човекът прави зло заради злото, затваря птиците в клетки, освен ако не реши да ги забучи и изпече на шиш и убива сродниците си, без изобщо да е гладен.

През един майски ден, съвсем обезкуражено, бялото врабче подскачало самичко близо до Киеврешéн. Там срещнало едноок, куц пес – кожа и кости и толкова стар, че едва-едва вървял. Врабчето, изпълнено със жал, попитало:
– Накъде си се запътил?
– Право напред, като изгубено куче – отвърнал песа. – Дълги години предано пазех дома на моя стопанин. Сега остарях, господарят си взе нов млад пазач и реши да ме отрови. Затова избягах.
– Как се казва този негодник?
– Тафарó, пивоварят.
– Онзи, дето живее в голямата самотна къща до Киеврешен, на хвърлей от Киеврéн?
– Точно този.
– Познавам го. Той има пълен с ечемик хамбар с дупка на стената и е същински звяр. Много пъти съм го виждал да бие жена си… Ех, бедното ми куче, значи няма вече кой да те обича и да се грижи за теб на стари години?
– Няма никой.
– Искаш ли ме за приятел?
– Искам те, но как ще ми помогнеш, мъничко добро врабче?
– Можем да опитаме и с времето ще разберем. А сега – хайде да се поздравим!
И новите приятели се докоснали – с лапа и крилце.

Бялото врабче запърхало пред своя нов приятел и го повело към църквата във Восел, където и до сега е сборището на всичките врабчета в страната. По пътя срещнали една сврака, а езикът ѝ не спирал да бърбори, като кречетало.
– Накъде си полетял в компанията на този дангалак? – изкрякала мадам Ван Бонбек.
– Този дангалак е мой приятел – отвърнало врабчето с гордост в гласа.
– Чудеса! Белият врабец си има приятел! – възкликнала досадницата.

И веднага литнала да разгласява новината. „Бързо! Бързо тичайте тука!“ – крякала тя.

След миг поне сто врабчета вече кръжели около двамата приятели. Безочливо се тикали в носа на кучето и скоро завалял порой от подигравки.
– Ама, че приятел – пълен смях!
– Едното му око го няма!
– Останал е с три крака!
– Достатъчно ли е раздърпан!
– Той е просто моят стар приятел!
– Къде успя да го намериш?
– Мили боже, сигурно в Перуé. Там вчера там беше пазара за парцали.

Белият врабец устоял на всичките нападки без да се ядосва и им отговорил без никакво смущение:
– Без всякакво съмнение всички вие сте млади, хубави и най-важното – със здрави клюнове. Затова хвърчете заедно и оставете другите да се обичат, без да им се месите.

След тази врява кучето споделило със своя приятел, че ужасно е огладняло.
– Тук няма нищо друго за ядене, освен врабчета – отвърнал врабецът, – но аз те каня на вечеря, ако си съгласен да идем до Онá.
Кучето се съгласило и след половин час новите другари пристигнали в селото. Щом приближили магазина на месаря, врабчето казало на кучето:
– Седни да си починеш тук и чакай.

То кацнало на перваза на един прозорец, точно над сергията с изложените стоки, обърнало опашка към улицата и цвъкнало върху най-едрото парче месо.
– Това врабче е истински злосторник! – се развикал ядосано месарят.
Той взел месото, избърсал го в престилката си и тъкмо да го сложи на сергията обратно, когато забелязал, че жената на кмета внимателно го наблюдава зад пердето на отсрещния прозорец.

Бързо размислил, а пък и загубата не била особено голяма, та метнал парчето на кучето, което чакало наблизо. Песът пъргаво подскочил, хванал мръвката още във въздуха и се скрил зад ъгъла, където скоро всичко излапал.

Двамата приятели живели така известно време, птичката осигурявала с находчивостта си нуждите на кучето и от Онá та чак до Киеврешен, през горите на Амблиз, нямало по-голяма дружба от тази нa песа и бялото врабче.

За беда горкото старо куче отпадало все повече. Понякога се унасяло за дълго в сън, от който много трудно се събуждало.

Веднъж врабчето предложило:
– Нека идем до Онá да проверим има ли цикория – и те тръгнали.

Докато вървели бавно-бавно, слънцето се издигнало и станало задушно, кучето се уморило и се отпуснало насред пътя да поспи.
– Не лягай тук, приятелю – се развикало врабчето. – Опасно е, може да те прегазят! – но кучето вече спяло толкова дълбоко, че нищичко не чуло.

Врабчето кацнало на върха на един крайпътен бряст и докато пазело своя приятел, започнало да чурулика „чик… чик… чик…“, за да разсее скуката.

Десет минути по-късно пазачът мярнал в далечината да се задава каруца, натоварена с буре. На капрата седял Тафарó – пивоварят от Киеврешен и бившият господар на песа.

Тафарó бил крайно напредничав пивовар за онова време. Успял да открие как се прави бира без ечемик и хмел много преди днешните му колеги, но пияниците по онова време – пълни грубияни, без капка понятие от прогрес – правели кисели физиономии и отказвали да пият резултата от неговите изобретения.

От кръчмата в Онá тъкмо му върнали един тон сезонна бира. Без значение колко обяснявал – кой ли да те слуша – му казали да си я пие сам. Затова бил в много лошо настроение. Освен това, успял да глътне двадесетина кани и „хмелът вече се катерел по върлината“, искам да кажа, че главата му, както обикновено, била позамотана.

Щом видяло тази гледка, бялото врабче отново се опитало да събуди своя приятел. Уви! На вятъра отишли крясъците в кучешките уши:
– Бързо, трябва да вървим, идва старият ти господар!

Кучето, изтощено от вървенето, се събудило само да се обърне на другата страна и потънало отново в сън. Врабчето решило да иде при пивоваря.
– Моля Ви да проявите милост, господарю – помолило учтиво, – да не премазвате моя стар приятел, който е заспал на пътя малко по-нататък!
– Защо не го събудиш и да се премести? – отвърнал Тафарó с грубиянски глас.
– Опитах с всички сили. Заспал е като пън и не успях да го събудя.
– В такъв случай, много зле за него!
И пивоварят продължил по пътя.

– Знаете ли, че това е вярното ви старо куче, което се е грижило предано за вас цели десет години? – извикало врабчето.
– Ха! Онзи грохнал просяк, който избяга – казал Тафарó. – Радвам се, че ще го видя.
И насочил каруцата право към спящия.
– Спри проклети пивоварю, или горчиво ще се каеш!
– Хайде де! Че какво ще ми направиш? – отвърнал жестокият човек с презрение и подкарал своята каручка. Колелата минали през горкото куче и го премазали до смърт.

Врабчето се разридало, настръхнала му перушината, а от очите му искри се разхвърчали.
– Нещастнико! – изплакало то. – Ти погуби единствения ми приятел. Чуй внимателно какво ще ти кажа: ще заплатиш с всичко, което притежаваш, за смъртта му!
– Прави каквото щеш, грозна мъжка сврако! – отвърнал пивоварят. – Хич не ме интересуваш, по-жалък си дори от чаша малка бира!

Бялото врабче литнало нататък, а сърчицето му се късало от мъка. Вече обмисляло как да отмъсти за своя мил приятел, когато чуло кръстницата си сврака да дърдори наблизо.
– Какво е станало с твоя приятел? – попитала тя.
– Уви! Лельо сврако, пивоварят Тафарó го премаза и за капак ме нарече „грозна мъжка сврака“.
– Грозна мъжка сврака! Че той ме е обидил! Къде отиде?
– Ето, приближава се.
– Ах! Той се приближава… Добре! Стой така, кръщелнико. Сега ще видиш какво ще стане.

Врабчето кацнало на един клон. Тафарó се показал. Седял на капрата и подмятал камшика си насам-натам.
– Я ми кажи, синковецо – изкрякала Мадам Ван Бонбек, – вярно ли е, че си нарекъл бялото врабче грозна мъжка сврака?
– Че и какво?
– Ще си свалиш капата и ще ми се извиниш веднага.

Пивоварят само присвил рамене. Тя това и чакала – по-бърза от стрела, птицата се спуснала, сграбчила му шапката и излетяла.
– Шапката ми! Моето боне! – се развикал Тафарó и хукнал подир нея. Тя кацнала на върха на една топола.

Пивоварят започнал да се катери по дървото. Тъкмо стигнал до средата, когато крадлата му се присмяла от върха на един ясен с шапката в клюна.

Тафарó слязъл на земята и чак тогава забелязал, че го гледат трима стрелци с лъкове през рамо и се заливат от смях. Пивоварят полудял от яд и започнал да ги замеря с камъни.

Докато течала тази схватка, бялото врабче не стояло със скръстени ръце. Кацнало на каруцата и клъв-клъв – с клюн успяло да избие тапата на бурето. Щом бирата потекла, птичката пак хвръкнала.

Изтощен от яд, Тафарó се върнал при каруцата си. Забелязал, че бирата тече, а бурето – почти празно.
– Ах, колко съм нещастен! – се разревал и заоплаквал.
– Не е достатъчно! – казало врабчето.

То кацнало на главата на впрегатното животно и пак започнало да си играе с клюна. Конят начаса се разритал и се изправил на задните си крака.
– Спри се, жалка кранто – викнал Тафарó, извън себе си от гняв.

Сграбчил лъка на един от тримата стрелци и без да мисли много, се прицелил в птичката. Тя леко литнала встрани, а стрелата се забила здраво в главата на коня и той паднал мъртъв на земята.
– Ах! Колко съм нещастен! – пак заплакал пивоварят.
– Не е достатъчно! – отвърнало врабчето и литнало нанякъде. – Скоро ще се видим в дома ти.

Клетникът, гологлав и врящ от гняв, разпрегнал коня от каручката и понеже имал сила като вол, я забутал пред себе си. По пътя спрял да се успокои с малко бира.

През това време вкъщи жена му за вечеря готвела карбонада по фламандски. Горката клетница, която злият ѝ съпруг, ден след ден вършеел като сноп пшеница – от ударите му почти била загубила ума си. Казвала се Клара, което се превърнало в Кларет и накрая всички я наричали Раклет, по името на прочутото топено сиренето, като намек за боя който често получавала.

Карбонадата вече се печала, когато бедната жена се сетила, че е забравила да наточи бира за мъжа си. Бурето било в мазето и трябвало да се отвори. Ако насилникът се приберял без на масата да чака кана бира, тя си знаела, че щял да я напляска.

Раклет слязла в мазето, разпечатала бурето и сложила каната отдолу. Едва отворила канелката, когато чула силен шум, сякаш хиляди птици нахлуват на тавана.

Хукнала по стълбите нагоре да провери какво става. Щом се качила горе в хамбара, направо онемяла! Стотици врабци поглъщали зърното на воля.

Това било работа на бялото врабче. Щом оставило Тафарó, то литнало до църквата във Восел и събрало всички свои братя. Казало, че знае един хамбар, догоре пълен с ечемик, вкусен като жито и дупка, през която може да се мине.

При тази новина врабците литнали като един. Ятото приличало на облак – толкова дебел и плътен, че долу на земята хората се кръстели, защото помислили, че има слънчево затъмнение.

Раклет опитала да ги прогони, но те пърхали около нея из хамбара и не се махали. Решила да отвори прозореца, но не излетели ами напротив – онези дето чакали да влязат, нахлули на орляци.

Раклет хукнала надолу за тояга, но по стълбите мярнала как новото им куче се измъква с карбонадата в уста! Жената хукнала след него, но за зла беда, то победило в състезанието и не успяла да го хване.

Злочестата съпруга се върнала в мазето, но докато тичала след кучето, всичката бира се била изляла. Бурето било празно, а мазето наводнено.
– Мили боже! – проплакала Раклет, – как ще оправя тази бъркотия?

Отново се качила горе и видяла чувал брашно, който воденичарят бил донесъл вчера. В глупостта си тя решила, че ако изсипе брашното, то ще попие бирата и бързо ще успее да почисти плочите на пода.

Торбата била много тежка. Докато я внасяла, Раклет съборила каната с бира и тя се изляла при другата на пода. Това била последната готова бира – останалите бурета не можело да се отварят, защото още не били отлежали.

Скоро след това Тафарó пристигнал – надут като като пуяк и развеселен като дъждовен ден. Заедно с тримата стрелци, които срещнал при Федерб, изпил тридесетина халби бира, без да успее да удави мъката си.

Щом жена му го видяла, отдалече му извикала:
– Мили мъжо, тичай горе в хамбара! Там са се събрали хиляди врабчета и скоро ще изкълват ечемика.

Грабнал пивоварят една тояга и на четири крака се изкатерил на тавана. Целия се вцепенил като видял орляците врабчета, накацали върху огромната купчина ечемик. Между тях в средата, бялото врабче като същински генерал, изглежда ръководело маневрите.
– Гръм да те удари! – викнал Тафарó. Размахал тоягата ха наляво, ха надясно! Пляс, пляс! – Искате ли още, ето на, на!

Няколко врабчета платили за лакомията с живота си, но останалите скоро се измъкнали навън. Едва тогава пивоварят видял щетите от злополуката. Три-четвърти от ечемика излетял навън в гушите на проклетите грабители.
– Боже, боже! Не стигат ли предишните беди! – заплакал и заскубал пак косите си.
– Не е достатъчно! – отвърнало бялото врабче и литнало от мястото, където се спотайвало. – За жестокостта ще ми платиш с живота си!

Тафарó метнал тоягата по него, но не го улучил и сопата излетяла през прозореца. Стоварила се върху главата на новото им куче, което тъкмо се прибирало. То останало много изненадано, че наказанието за откраднатата карбонада го сполетяло право от небето.

Пивоварят и жена му слезли долу в кухнята и седнали с увесени глави и провиснали ръце. Вперили очи един в друг и тогава Тафарó разказал на Раклет за всичките беди, които му се случили.

Тя не посмяла нещичко да каже, но дълбоко в душата си решила, че бялото врабче не е постъпило зле. Защо мъжът ѝ бил прогонил клетото им старо куче?! Тя толкова много го обичала – то било единствената ѝ утеха в теглото.

Но насред въздишките, пивоварят все пак усетил, че макар да му тежало на сърцето, стомахът му бил празен.

Дошъл ред на жена му да разкаже какво станало с карбонадата, бурето с бира и чувала с брашно, изгубени заради отмъщението на врабчето.

При други обстоятелства, той би пребил своята Раклет. Но обременен от безкрайните нещастия, едва успял да повтори:
– Ах, по дяволите! Само колко съм нещастен!
– Не е достатъчно! – разнесъл се познатият глас. – За жестокостта ще ми платиш с живота си!

Пак било бялото врабче – седяло на прозореца без да помръдва. Тафарó се метнал като разярена котка, грабнал стълбата, метнал я към прозореца и го направил на парчета.

Бялото врабче имало кураж и влетяло в стаята. Пивоварят го замерял с всичко, което му попаднало в ръцете – тенджери, тигани и гърнета, чаши, чинии и столове, без да го улучи.

Но… накрая го хванал.
– Извий врата му – казала жена му, която се страхувала да гледа как врабченцето ще страда.
– Не! – ревнал Тафарó, разпенен целият от гняв. – Така ще се измъкне много лесно. Ще го накарам първо да пропее – като на чинка ще му прогоря очите. После, едно по едно ще му оскубя перата от крилете и крачката. Пъхай в огъня ръжена!

Раклет се подчинила. Щом ръженът почервенял, мъжът ѝ заповядал да го донесе. Прелял от удоволствие, щом усетил мъничката птичка да се разтреперва в ръцете му.

Но внезапно бялото врабче надигнало глава и с всички сили изкрещяло:
– Пивоварю, затова ще заплатиш с живота си!

Тафарó започнал наказанието. Бил позеленял от яд и скърцал зъби. При тази страшна гледка Раклет ужасно се уплашила, неволно опарила ръката си и викнала от болка.

Извън себе си от гняв, злодеят не успял да се сдържи. Пуснал врабчето и цапардосал с духалото жена си, от което пред очите ѝ сякаш блеснали хиляди искри.

После решил да гони пак врабчето, но то било кацнало на прозореца и не можел да го хване. Птичката го гледала така, че само с поглед можела да го довърши.

В безсилния си гняв, той грабнал един нож и го забил в жена си. Клетата Раклет извикала от болка и се свлякла на земята. Той решил, че я убил – обърнал злобата към себе си и пробол сърцето си с ножа.

Раклет била с лека рана, която скоро се оправила, но Тафарó умрял. Бялото врабче литнало към църквата във Восел, по-гордо и радостно от боговете, защото отмъстило за изгубения си приятел.

Приключението се прочуло из цяла Белгия. Скоро срещу пивоварната на Тафарó издигнали нова кръчма „Бялото врабче“.

Заради тази история, се стичали посетители на цели тълпи. Лека-полека там се заселили хора и кръстили новото селце на кръчмата. То и до ден днешен се казва така.

Белгийците обичат да разказват тази история. Тя ни учи и доказва, че не трябва да се отнасяш към никого с презрение – бил той приятел или враг, защото куражът е по-могъщ от силата и винаги я побеждава.