Вълшебни приказки

Бялото врабче

16мин
чете се за

В прастари времена, когато животните все още умеели да говорят, или по-точно, когато хората били по-мъдри отсега и разбирали езика им, в гората на Амблис живял един бял врабец.

По нрав приличал на братята си толкова, колкото по цвета на перушината. Бил най-честният и смел от всички в гнездото, не можел да бъде обвинен в нахалство, не плячкосвал и не бил подлец. Ето защо никое от другите врабчета не искало да се сприятели с него.

Това ужасно му тежало, защото по душа бил много дружелюбен и по-скоро би умрял, отколкото да живее без приятел. Затова решил да потърси някого, с когото си приличат.

Предложил приятелство на мечката, но тя неискрено му отговорила, че от никой няма нужда. Предложил на вълка, но той оголил зъби пред лицето му, предложил на лисицата и тя приела, но врабчето бързо осъзнало коварния ѝ нрав – приятелката му се правела, че го обича, само и само да го излапа на закуска.

После попитал коня, вола и магарето. Те присвили рамене и отговорилии: „За какво ни е дребничък приятел като теб? По-добре стани приятел с някоя мушица.“

Горкичкото врабче потъвало все повече и повече в тъга, защото дълбоко вярвало в богатството да имаш приятел и знаело, че може да предложи помощ срещу помощ и защита срещу защита.

Било готово да предложи другарството си даже на човека, но той е най-слабият и зъл от всичките животни. Наистина – ако вълкът яде овце, то е защото следва закона на природата да утоли глада си. Докато човекът прави зло заради злото, затваря птиците в клетки, освен ако не реши да ги забучи и изпече на шиш и убива сродниците си, без изобщо да е гладен.

II

През един майски ден, съвсем обезкуражено, бялото врабче подскачало самичко близо до Киеврешéн. Там срещнало едноок, куц пес – кожа и кости и толкова стар, че едвам-едвам вървял. Врабчето, изпълнено със жал, попитало:
– Накъде си се запътил?
– Право напред, като изгубено куче, – отвърнал песа. Дълги години предано пазех дома на моя стопанин. Сега остарях, господарят си взе нов млад пазач и реши да ме отрови. Затова избягах.
– Как се казва този негодник?
– Тафарó, пивоварят.
– Онзи, дето живее в голямата самотна къща до Киеврешен, на хвърлей от Киеврéн?
– Точно този.
– Познавам го. Той има пълен с ечемик хамбар с дупка на стената и е същински звяр. Много пъти съм го виждал как бие жена си… Ех, бедното ми куче, значи няма вече кой да те обича и да се грижи за теб на стари години?
– Няма никой.
– Искаш ли ме за приятел?
– Искам те, но как ще ми помогнеш, мъничко добро врабче?
– Можем да опитаме и с времето ще разберем. А сега – хайде да се поздравим!
И новите приятели се докоснали – с лапа и крилце.

III

Бялото врабче запърхало пред своя нов приятел и го повело към църквата във Восел, където и до ден днешен е сборището на всичките врабци в страната. По пътя срещнали една сврака, а езикът ѝ не спирал да бърбори, като кречетало.
– Накъде си полетяло в компанията на този дангалак? – изкрякала мадам Ван Бонбек.
– Този дангалак е мой приятел, – отвърнало врабчето с гордост в гласа.
– Чудеса! Бялото врабче си е намерило приятел! – възкликнала досадницата.

И веднага литнала да разгласява новината. „Бързо! Бързо тичайте тука!“ – крякала тя.

Само миг и поне сто врабчета закръжили около двамата приятели. Безочливо се тикали в носа на кучето и скоро завалял порой от подигравки.
– Ама, че приятел – пълен смях!
– Има само едно око!
– Има само три крака!
– Достатъчно ли е дрипав!
– Той е просто моят стар приятел!
– Къде успя да го намериш?
– Мили боже, сигурно в Перуé. Вчера там беше пазара за парцали.

Бялото врабче устояло на всичките нападки без да се ядосва и отговорило без никакво смущение:
– Без всякакво съмнение всички вие сте млади, хубави и най-важното – със здрави клюнове. Затова – хвърчете заедно и оставете другите да се обичат без да им се месите.

IV

След тази врява кучето споделило със своя приятел, че е ужасно гладно.
– Тук няма нищо друго за ядене, освен врабчета, – отвърнало то, – но аз те каня на вечеря ако си съгласен да идем до Онá.
Кучето се съгласило и след половин час новите другари пристигнали в селото. Щом приближили магазина на месаря, врабчето казало на кучето:
– Седни да си починеш тук и чакай.

То кацнало на перваза на един прозорец, точно над сергията с изложените стоки, обърнало опашка към улицата и цвъкнало върху най-едрото парче месо.
– Това врабче е истински злосторник! – викнал ядосано месарят.
Той взел месото, избърсал го в престилката си и тъкмо да го сложи на сергията обратно, когато забелязал, че жената на кмета внимателно го наблюдава зад пердето на отсрещния прозорец.

Бързо размислил, а пък и загубата не била особено голяма, та метнал парчето на кучето, което чакало наблизо. Песът пъргаво подскочил, хванал мръвката още във въздуха и се скрил зад ъгъла, където скоро всичко излапал.

V

Двамата приятели живели така известно време, птичката осигурявала с находчивостта си нуждите на кучето и от Онá та чак до Киеврешен, през горите на Амблиз, нямало по-голяма дружба от тази нa песа и бялото врабче.

За беда горкото старо куче отпадало все повече и повече. Понякога се унасяло за дълго в сън, от който много трудно се събуждало.

Един ден врабчето предложило:
– Нека идем да проверим има ли цикория около Онá, – и те тръгнали.

Докато вървели бавно-бавно, слънцето се издигнало и станало задушно, кучето се уморило и се отпуснало насред пътя да поспи.
– Не лягай тук, приятелю, – се развикало врабчето. – Опасно е, може да те прегазят! – но кучето вече спяло тъй дълбоко, че нищичко не чуло.

Врабчето кацнало на върха на един крайпътен бряст и докато пазело своя другар, започнало да чурулика „чик… чик… чик…“, за да разсее скуката.

Десет минути по-късно, пазачът мернал, че в далечината се задава каруца, натоварена с буре. На капрата седял Тафарó, пивоварят от Киеврешен и бившият господар на песа.

Тафарó бил много напредничав пивовар за онова време. Успял да открие как да прави бира без да има нужда от ечемик и хмел много преди днешните му колеги, но пияниците по онова време – пълни грубияни, без да имат понятие от прогрес, правели кисели физиономии и отказвали да пият резултата от неговите изобретения.

От кръчмата в Онá тъкмо му върнали един тон сезонна бира. Без значение колко обяснявал – кой ли да те слуша, му казали да си я пие сам. Затова бил в много лошо настроение. Освен това, успял да глътне двадесетина кани и „хмелът вече се катерел по върлината“, искам да кажа, че главата му, както обикновено, се била позамотала.

VI

Щом видяло тази гледка, бялото врабче се опитало отново да събуди своя приятел. Уви! На вятъра отишли крясъците в кучешките уши:
– Бързо, трябва да вървим, идва старият ти господар!

Кучето, изтощено от вървенето, се събудило само да се обърне на другата страна и потънало отново в сън. Врабчето решило да иде при пивоваря.
– Моля Ви да проявите милост, господарю, – помолило учтиво, – да не премазвате моя стар приятел, който е заспал на пътя малко по-нататък!
– Защо не го събудиш и да се премести? – отвърнал Тафарó с грубиянски глас.
– Опитах с всички сили. Заспал е като пън и не успях да го събудя.
– В такъв случай, много зле за него!
И пивоварят продължил по пътя.

– Знаете ли, че това е вярното ви старо куче, което се грижи предано за вас цели десет години, – извикало врабчето.
– Ха! Онзи грохнал просяк, който избяга, – казал Тафарó. – Радвам се, че ще го видя.
И насочил каруцата право към спящия.
– Спри проклети пивоварю, или горчиво ще се каеш!
– Хайде де! Че какво ще ми направиш? – отвърнал жестокият човек с презрение и подкарал своята каручка. Колелата минали през горкото куче и го премазали до смърт.

Врабчето се разридало, настръхнала му перушината, а от очите му искри се разхвърчали.
– Нещастнико! – изплакало, – Ти погуби единствения ми приятел. Чуй внимателно какво ще ти кажа: ще заплатиш с всичко, което притежаваш за смъртта му!
– Прави каквото щеш, грозна мъжка сврако – отвърнал пивоварят. – Хич не ме интересуваш, по-жалък си дори от чаша малка бира!

VII

Бялото врабче литнало нататък, а сърчицето му се късало от мъка. Вече обмисляло как да отмъсти за своя мил приятел, когато чуло кръстницата си сврака да дърдори наблизо.
– Какво е станало с твоя приятел? – попитала тя.
– Уви! Лельо сврако, пивоварят Тафарó го премаза и за капак ме нарече „грозна мъжка сврака“.
– Грозна мъжка сврака! Че той ме е обидил! Къде отиде?
– Ето, приближава се.
– Ах! Той се приближава… Добре! Стой така, кръщелнико. Сега ще видиш какво ще стане.

Врабчето кацнало на един клон, а Тафарó се показал. Седял на капрата и мятал камшика си насам натам.
– Я ми кажи, синковецо, – изкрякала Мадам Ван Бонбек, – вярно ли е, че си нарекъл бялото врабче грозна мъжка сврака?
– Че и какво?
– Ще си свалиш капата и ще ми се извиниш веднага.

Пивоварят само присвил рамене. Тя това и чакала – по-бърза от стрела, птицата се спуснала, сграбчила му шапката и излетяла.
– Шапката ми! Моето боне! – се развикал Тафарó и хукнал подир нея. Тя кацнала на върха на една топола.

Пивоварят започнал да се катери по дървото. Тъкмо стигнал до средата, когато крадлата му се присмяла от върха на един ясен с шапката в клюна.

Тафарó слязъл на земята и видял трима стрелци с лъкове през рамо, че го гледат и се заливат от смях. Пивоварят, полудял от яд, започнал да ги замеря с камъни.

VIII

Докато течала тази схватка, бялото врабче не стояло със скръстени ръце. Кацнало на каруцата и клъв-клъв – с клюн успяло да избие тапата на бурето. Щом бирата потекла, птичката пак хвръкнала.

Изтощен от яд, Тафарó се върнал при каруцата си. Забелязал, че бирата тече и бурето е почти празно.
– Ах, колко съм нещастен! – се разревал и заоплаквал.
– Още не е достатъчно! – казало врабчето.

То кацнало на главата на впрегатното животно и пак започнало да си играе с клюна. Конят начаса се разритал и се изправил на задните крака.
– Спри се, жалка кранто, – викнал Тафарó, извън себе си от гняв.

Сграбчил лъка на един от тримата стрелци и без да мисли много, се прицелил в птичката. Тя леко литнала встрани, а стрелата се забила здраво в главата на коня и той паднал мъртъв на земята.
– Ах! Колко съм нещастен! – пак заплакал пивоварят.
– Още не е достатъчно! – отвърнало врабчето и литнало нанякъде. – Скоро ще се видим в дома ти.

Клетникът, гологлав и врящ от гняв, разпрегнал коня от каручката и понеже имал сила като вол, я забутал пред себе си. По пътя спрял да се успокои с малко бира.

IX

През това време вкъщи жена му за вечеря готвела карбонада по фламандски. Горкото същество, което злият ѝ съпруг, ден след ден вършеел като сноп пшеница – от ударите му почти била загубила и ум и дума. Казвала се Клара, което се превърнало в Кларет и накрая всички я наричали Раклет, по името на прочутото топено сиренето, като намек за боя който често получавала.

Карбонадата вече се печала, когато бедната жена се сетила, че била забравила да приготви бира за мъжа си. Бурето било долу в мазето и трябвало да се отвори. Ако насилникът се приберял без на масата да чака кана бира, си знаела, че ще я напляска.

Затова Раклет слязла в мазето, разпечатала бурето и сложила каната отдолу. Едва отворила канелката, когато чула силен шум, сякаш хиляди птици нахлуват на тавана.

Хукнала по стълбите нагоре да види какво става. Щом влязла на тавана, където им бил хамбарът, направо онемяла! Стотици врабци поглъщали зърното на воля.

Това било работа на бялото врабче. Щом оставило Тафарó, то литнало до църквата във Восел и събрало всички свои братя. Казало им, че знае един хамбар, догоре пълен с ечемик, вкусен като жито и дупка, през която може да се влезе вътре.

При тази новина врабците литнали като един. Ятото приличало на облак – толкова дебел и плътен, че долу на земята, хората се кръстели, защото решили, че това е слънчево затъмнение.

Раклет опитала да ги прогони, но те пърхали около нея, изпълнили докрай хамбара. Решила да отвори прозореца, но не излетели ами напротив – онези дето чакали да влязат нахлули на тълпи.

Раклет хукнала надолу за тояга, но по стълбите мернала как новото им куче се измъква с карбонадата в уста! Жената хукнала след него, но за зла беда, то победило в състезанието и тя не успяла да го хване.

Злочестата женица се върнала да запуши бурето, но докато тичала след кучето, тя се била изляла на пода. Бурето било празно, а мазето наводнено.
– Мили боже! – проплакала Раклет, – мога ли нещо да направя, че да разчистя тази бъркотия?

Отново се качила горе и видяла чувал брашно, който воденичарят бил донесъл вчера. В глупостта си тя решила, че ако изсипе брашното, то ще попие бирата и бързо ще успее да почисти плочите на пода.

Торбата била много тежка. Докато я внасяла, Раклет съборила каната с бира и тя се изляла при другата на пода. Това била последната им готова бира – другите бурета не били достатъчно отлежали, за да се отварят.

X

Малко по-късно Тафарó пристигнал – издут като като пуяк и весел като дъждовен ден.
С тримата стрелци, които срещнал при Федерб, изпил тридесетина халби бира, без да успее да удави мъката си.

Щом жена му го видяла, отдалече му извикала:
– Тичай горе в хамбара, мили мъжо, там са се събрали хиляди врабчета и скоро ще ни изкълват зърното.

Пивоварят се качил нагоре на четири крака с една тояга. Целия се вцепенил като видял, орляците врабчета, кацнали върху ечемика. Между тях в средата, бялото врабче като същински генерал, изглежда ръководело маневрите.
– Гръм да те удари! – се провикнал Тафарó, и размахал тоягата на ляво и на дясно – пляс, пляс. – Искате ли още, ето на, на!

Няколко врабчета платили за лакомията с живота си, но останалите скоро се измъкнали навън. Тогава пивоварят видял щетите от злополуката. Три-четвърти от ечемика излетял навън в гушите на проклетите грабители.
– Боже, боже! – не стигат ли предишните нещастия! – заплакал и заскубал пак косите си.
– Още не е достатъчно! – отвърнало бялото врабче, излитайки от мястото, където се спотайвало. – За жестокостта си ще платиш с живота си!

Тафарó метнал тоягата по него, но не успял да го улучи и тя излетяла през прозореца. Паднала върху главата на новото им куче, което тъкмо се прибирало. То било много изненадано, че заради откраднатата карбонада наказанието дошло от небето.

XI

Пивоварят и жена му слезли долу в кухнята и седнали с увесени глави и провиснали ръце, вперили очи един в друг. Тогава Тафарó разказал на жена си всичките нещастия, които му се случили.

Тя не посмяла да му отговори, но в дън душата си мислела, че бялото врабче не е постъпило никак лошо. За какво мъжът ѝ бил прогонил горкото старо куче?! Тя толкова много го обичала и ѝ бил другар в теглото.

Но насред въздишките, пивоварят все пак усетил, че макар да му тежало на сърцето, стомахът му бил празен.

Дошъл ред на жена му да разкаже какво се случило с карбонадата, бурето бира и чувала с брашно, изгубени заради отмъщението на врабчето.

При други обстоятелства, той би пребил своята Раклет. Но обременен от безкрайните нещастия, едва успял да повтори:
– Ах, по дяволите! Само колко съм нещастен!
– Още не е достатъчно! – се провикнал глас. – За жестокостта си ще платиш с живота си!

Било пак бялото врабче – седяло на прозореца без да помръдва. Тафарó скочил като разярена котка, грабнал стълбата, метнал я по прозореца и го счупил на парчета.

Бялото врабче имало кураж и влетяло в стаята. Пивоварят го замерял с всичко, което му попаднало в ръцете – тенджери, тигани и гърнета, чаши, чинии и столове, без да го улучи.

Но… накрая го заловил.
– Извий врата му – казала жена му, която се страхувала да гледа как птичката ще страда.
– Не! – ревнал Тафарó, разпенил се от гняв. – Така ще се измъкне много леко. Първо ще го накарам да пропее – ще му прогоря очите, като на чинка. После ще скубя перата, крилете и крачката му едно по едно. Пъхай в огъня ръжена!

Раклет се подчинила. Щом ръженът почервенял, мъжът ѝ заповядал да го донесе. Прелял от удоволствие като усетил мъничката птичка да се разтреперва в ръцете му.

Но внезапно бялото врабче надигнало глава и с всички сили изкрещяло:
– Пивоварю, затова ще заплатиш с живота си!

Тафарó започнал наказанието. Бил позеленял от яд и скърцал зъби. При тази страшна гледка Раклет ужасно се уплашила, неволно опарила ръката си и викнала от болка.

Извън себе си от гняв, злодеят не успял да се сдържи. Пуснал врабчето и цапардосал с духалото жена си, от което пред очите ѝ сякаш светнали хиляда свещи.

После решил да гони пак врабчето, но видял, че е кацнало на прозореца и няма как да го достигне. Птичката го гледала така, че само с поглед можела да го довърши.

В безсилието си грабнал един нож и го забил в жена си. Клетата Раклет извикала от болка и се свлякла на земята. Той решил, че я убил – обърнал злобата към себе си и пробол сърцето си с ножа.

Раклет имала лека рана, от която скоро се възстановила, но Тафарó умрял. Бялото врабче литнало към църквата във Восел, по-гордо и радостно от боговете, защото отмъстило за изгубения си приятел.

XII

Приключението се прочуло из цялата страна. Скоро срещу пивоварната на Тафарó издигнали нова кръчма „Бялото врабче“.

Заради историята, се стичали посетители на цели тълпи. Лека-полека там се заселили хора и кръстили новото селце на кръчмата. То и до ден днешен си се казва така.

Белгийците обичат да разказват тази история. Тя ни учи и доказва, че не трябва да се отнасяш към никого с презрение – бил той приятел или враг, защото куражът е по-могъщ от силата и винаги я побеждава.

Le Blanc Misseron, Contes d’un buveur de bière 1934, АВТОР: Charles Deulin, ПРЕВОД: Лорета Петкова, ©prikazki.eu 2020, ГРАВЮРИ: Omer Bouchery, КОРИЦА: Неизв., 1782 – 1793, Rijks Museum

Всичкитворби