Красивите дъщери на Муфаро

Много, много отдавна, някъде в Африка на брега на Замбези, имало малко село, отдалечено на половин ден път от столицата на великия цар. В селцето живеел Муфаро, баща на две дъщери – Маняра и Ниаша. Всички славели чудната хубост на двете момичета.

Маняра често била в лошо настроение. Зад гърба на баща си тя непрестанно се заяждала и подкачала сестра си:
– Ниаша, ще дойде ден, когато аз ще стана царица, а ти ще слугуваш в двореца ми.
– Ако стане така – отвръщала Ниаша, – с радост ще ти служа. Но как се сети за това? Защо си все недоволна?
– Защото хвалят само тебе – отвърнала Маняра. – Пък и татко те обича повече. Но един ден, когато стана царица, всички ще разберат, че глупашката ти добрина, е просто безсилие.

На Ниаша ѝ било мъчно, че сестра ѝ се чувства така. Не се засягала от честите нападки и отровни думи, а се отдавала на работа. Имала малка градина, където отглеждала просо, слънчоглед, сладки картофи и зеленчуци. Пеела и работела, а хората твърдели, че заради песента ѝ нейните растения ставали по-хубави от всички останали.

Веднъж Ниаша видяла малко зелено змийче да си почива до ластарите на сладките картофи.
– Добре дошъл, мъничък Нийока! – поздравила го тя. – Ще се радвам да живееш тука и да пазиш моята градинка от всяко малко създание, което вреди на растенията.
После се поклонила, нежно потупала змийчето по главичката и продължила работата си.

От този ден нататък Нийока пазел градинката. Хората казвали, че откакто змийчето заживяло там, Ниаша пеела още по-сладко.

Муфаро не знаел как Маняра се отнася към сестра си. Пък и Ниаша не щяла да тормози баща си с оплаквания и когато той бил вкъщи, винаги изглеждала весела.

Една сутрин от града пристигнал пратеник. Великият цар си търсел жена.
– Най-достойните и хубави дъщери на земята да се явят пред царя. Той ще избере една от тях за своя царица! – обявил царският глашатай.

Муфаро извикал при себе си Маняра и Ниаша и казал:
– Голяма чест ще бъде, ако царят избере една от вас. Пригответе се – ще идем утре в града и за сватбари ще поканя всички мои приятели. Тръгваме по изгрев слънце.
– Но тате – подхванала със сладък глас Маняра, – тъй тежко е да те оставим, ако ще и някоя от нас да стане съпруга на царя. Ниаша до смърт ще тъгува, ако трябва да те напусне. Аз съм по-силна. Мен изпрати в града и остави милата ми сестрица да живее тук с тебе щастливо.
Муфаро гордо отвърнал:
– Царят търси най-достойната и красивата – само той може да избира коя да му стане жена. Не, Маняра, няма да те изпратя сама – и двете сте тъй изключителни, и двете трябва да идете!

През нощта, когато всички заспали, Маняра тихо напуснала селото. За пръв път влизала нощем в гората и много се страхувала, ала неутолимата жажда първа да се изправи пред царя и да стане царица, ѝ давала сили. Докато бързала, едва не се спънала в едно малко момченце, което изневиделица се появило пред нея на пътеката.
– Моля те за помощ – казало то, – много съм гладен. Ще ми дадеш ли нещо за ядене?
– Взех само за мене – отвърнала Маняра.
– Моля те – настоявало момчето, – ужасно съм гладен!
– Хей, я да се махаш от пътя ми! Утре ще стана царица. Как смееш да се изпречваш на пътя ми?!

Вървяла, вървяла Маняра и излязла на кръстопът. На фона на луната видяла приседнала на голям камък немощна старица, която ѝ казала:.
– Маняра, ще ти дам един съвет. Ако продължиш по този път, ще влезеш в малка горичка. Дърветата ще започнат да те подиграват. Но ти не бива да им се присмиваш. После ще срещнеш един човек, мушнал глава под мишница. Трябва да си учтива с него и да го поздравиш.
– Откъде знаеш името ми? Как смееш да раздаваш съвети на бъдещата царица? Стой настрана, дъртофелнице грозна! – троснала се Маняра и хукнала по пътя си.

Точно както старицата предрекла, Маняра стигнала до малка горичка и дърветата наистина започнали да я подиграват.
– Трябва да остана спокойна – казала си Маняра. – Не бива да им отвръщам. – Но когато вдигнала глава, избухнала в подигравателен смях.
– На вас се смея, дървета! – извикала тя и продължила нататък.

На зазоряване Маняра чула, че наблизо буйно бълбука вода. „Май това е реката – рекла си тя. Отсреща е големият град.“

Скоро видяла и човека, мушнал под мишница главата си. Маняра претичала край него без да каже и дума.
„Царицата поздравява само онези, които харесва – рекла си тя. – Аз ще стана царица. Аз ще стана царица… – запяла си тя и се втурнала към града.

С първите лъчи на зората Ниаша се събудила. Докато обличала най-красивите си дрехи, се замислила, че след този ден животът ѝ може да се промени.
„Предпочитам да остана тук – рекла си тя. – Не искам да напускам родното си село, не ща да съм далеч от баща ми и да не мога да пея на малкия Нийока.“

Шумните викове на насъбраните пред дома им сватбари, че Маняра я няма, прекъснали мислите ѝ. Всички се втурнали да търсят изчезналата девойка, но когато открили следите ѝ по пътеката към града, се досетили какво е намислила.

Цялата сватбарска свита поела през гората, а над главите им в тъмните сенки на дърветата проблясвали и се стрелкали охранени зелени птици. Ниаша разсейвала тревогата за сестра си, като си мислела за новите неща, които скоро ще види.

Когато навлезли дълбоко в гората, изневиделица пред девойката се появило малкото момченце.
– Виждаш ми се гладен – рекла тя и му подала сладкия картоф, който си носела за обяд. Момченцето се засмяло и изчезнало тъй внезапно, както се появило.

Малко по-късно излезли на кръстопътя и там видели старицата, приседнала на големия камък. Тя мълчаливо им посочила пътя към града. Ниаша благодарила и ѝ дала торба слънчоглед.

Когато слънцето се издигнало високо, групата навлязла в малката горичка. Когато Ниаша минавала под дърветата, те сякаш ѝ се покланяли. Скоро един от сватбарите обявил, че скоро ще пристигнат.

Ниаша изтичала напред и спряла поразена, когато видяла пред себе си града:
– Татко – извикала тя, – Сякаш някой велик дух бди над града. Виж само как се простира пред нас! И на сън не съм виждала нещо толкова красиво.

Ръка за ръка Ниаша и баща ѝ се спуснали по хълма, пресекли реката и стигнали градската порта. Тъкмо влезли в царския двор, когато проехтели пронизителни писъци. Внезапно от двореца изхвърчала Маняра. Видяла Ниаша и се хвърлила към нея разплакана.

– Недей да ходиш при царя, сестрице. О, моля те, тате, не ѝ давай да влиза! – плачела и нареждала безутешно хубавицата. – Там има огромно чудовище, петоглав змей! Той ми каза, че знае всичките ми провинения и изобщо не ме харесва. Щеше жива да ме погълне, ако не бях успяла да избягам. О, сестрице, недей влиза вътре!

Ниаша много се изплашила. Но докато баща ѝ утешавал Маняра, събрала смелост и храбро влязла в двореца.

На почетния трон лежало нейното малко градинско змийче. Ниаша се разсмяла от радост и облекчение.
– Мое малко приятелче! – възкликнала тя. – Тъй се радвам да те видя, но ти защо си тук?

– Аз съм царят – отвърнал Нийока.

Пред смаяния поглед на Ниаша , градинското змийче се преобразило в чудно хубав млад момък.
– Аз съм царят. Аз бях и гладното момченце, с което сподели обяда си в гората. Аз бях и старицата, която възнагради с торба слънчоглед. Ти ме познаваш като Нийока, но аз бях и всички останали. Затова знам, че си Най-Достойната и Прекрасна Дъщеря на Земята. Много ще ме зарадваш, ако приемеш да си моя жена.

Така и станало, Ниаша приела да се омъжи за него. Майката и сестрите на царя я отвели в двореца и започнали сватбените приготовления. Най-изкусните тъкачи на земята разстлали пред тях най-разкошните тъкани за сватбената премяна. На сватбата поканили всички хора наоколо. Ниаша опекла хляб за трапезата от просото, което носела от своето село.

Муфаро обявил пред всички, че е най-щастливият баща на земята, защото бил благословен с две красиви и достойни дъщери – Ниаша, царицата, и Маняра, слугинята в царския двор.