Лало Овчаря

Едно време нейде из родопските долини живял сам самичък младият овчар Лало. Другарувал само с двайсетината си овчици и вярното си куче Мурджо. Раздумвали го само птичките с песни и поточетата с кръшно ромолене, на които той отвръщал с овчарската си свирка.

Макар и сиромах, той бил здрав, смел и весел. А от това по-добро няма. В село слизал много рядко – само да си вземе нови дрехи и брашно за хляб. А за млякото, което издоявал от овцете, идвал човек от мандрата да го взима всеки ден.

Една вечер Лало забелязал, че една овца се е изгубила. Затворил стадото си в кошарката, почакал да изгрее месечина и тръгнал да я търси. Минавал от полянка на полянка, от рид на рид – никъде нищо. Най-после наближил езерцето, където поял овцете. От една скала съгледал, че долу до водата нещо се белее.

„Я да видя аз, какво е“, рекъл и се спуснал по скрита между дърветата пътечка. Колко останал изненадан, като видял, че това е самодива. Хлъзгала се като рибка по бистрите води на езерото! Видяла го и тя и хукнала да се скрие в храсталака на брега отсреща, без да успее да си прибере бялата дреха, която стояла до пътечката пpи Лало Овчаря. Toй знаел, че за тази дреха може да получи щедър откуп от самодивата, затова я грабнал и бързо се прибрал в колибата си. Скрил дрехата и седнал да чака.

На сутринта една прегърбена бабичка, облечена в дрипи, се явила пред колибата и го попитала дали не е намерил една бяла дреха? Това била същата самодива престорена и предрешена.
– Да – отвърнал той, – намерих и ще я върна само срещу щедър откуп.
– Откуп ли? Че какво струва тя, та искаш и откуп?
– За мене струва – казал той.
– Toгава какво искаш?
– Твърде малко – рекъл Лало. – Колкото мляко издоя от овцете през деня, на сребърни монети да се превърнат във ведрото ми през нощта.
– Ами не е ли по-добре да приемеш моето приятелство? Когато имаш нужда, аз ще ти помагам и ще се грижа за тебе като съща майка.
– Никакво приятелство! Пари искам аз, пари!
– Добре – рекла бабата, – така да е! Дай ми сега дрехата, желанието ти ще се изпълни.

Лало върнал дрехата, изпратил бабата и седнал да дои овцете. Цял ден ги измъчвал, само и само да издои колкото се може повече мляко. През нощта ни легнал, ни заспал. Чакал чудото и то се случило точно както пожелал.

На заранта открил ведрото и останал изумен! Съдината била пълна до горе със сребърни петолевки, по-бели и от млякото, по-сияйни от луната. От този ден нататък спрял да си продава млякото. Купил oще повече овце и не спирал да превръща млякото в пари. Понеже се боял да не види някой чудото, което става в колибата, никого не канел и при никого не ходел. Не искал да си вземе и ратаи – сам си вършел всичко. Денем пасял и доял овцете, нощем копаел дупки да крие парите, които от ден на ден ставали все повече.

Всичките Лалови грижи и радости били все за парите: гледал ги, ровел из тях и се радвал на звука как подрънкват, закопавал ги и толкоз. Нe отделил от тяx и едно левче да помогне на някого. Не му се давали даже за храна и за дрехи. Когато отишъл да купи брашно, му се доревало, като му поискали двайсет лева за един чувал. Почти спрял да яде, за да не свършва брашното, че да не харчи още пари.

За една годила заровил много сребро в земята и от любов към богатството нито ял, нито спал, защото се плашел да не би да го издебне някой и да му вземе няколко лева. Горкият Лало се съсухрил от глад и от труд. Станал като жива сянка – само кожа и кости, дори и към овцете си нямал жал. Често по цял ден ги оставял в кошарата гладни, за да ги дои и да трупа пари. Накрая Бог се отвърнал от него, потресен от глупашкото му сребролюбие и го наказал жестоко.

Разболял се Лало, разболял се тежко и легнал над парите си. Охкал и стенел, но нямало кой да го чуе. Овцете пробили кошарата и избягали в гората. Мурджо си намерил друг стопанин. А Лало чак тогава осъзнал, че е по-добре да имаш поне един приятел, вместо толкова пари. Нo вече било късно. Смъртта го сграбчила с костеливи пръсти и той умрял – сам самичък в големи мъки с ококорени очи над многото си пари.