Митове & Легенди

Как коалата загубила своята опашка

Препоръчва се за възраст над 5 год.
3мин
чете се за

Някога коалата и кенгуруто били приятели. Заедно живеели, заедно ловували и много се гордеели с чудно хубавите си дълги опашки. По онова време на земята царяла страшна суша. Вода се срещала неимоверно рядко. Приятелите се заселили до плитък водоем със застояла тинеста вода – отвратителна за пиене, но ги спасявала да не умрат от жажда. Ден след ден по залез слънце тъмни облаци вещаели проливен дъжд, но на сутринта небето пак синеело ясно и безоблачно като преди. Накрая привършил и запасът от тинеста вода. Двамата се озовали в безнадеждно тежко положение.

Минало известно време и кенгуруто казало:
– Имаше подобна суша на времето, когато бях малък и майка ми ме носеше в джоба си. Птиците падаха мъртви на земята, животните се биеха до смърт край пресъхващите извори, дърветата умираха. Майка ми измина много дълъг път с мен – премина планините и се отправи към реката, но едвам вървеше, докрай изтощена от жажда и глад, а и аз бях тежък за носене. Тогава едно кенгуру ѝ каза: „Защо носиш този тежък товар? Ще умреш заради него. Захвърли го и върви с мен. Аз се движа бързо и скоро ще стигнем до водата.“ Но майка ми не позволи да умра. Продължи да се напряга и онова кенгуру я изостави. Изнемощяла от тежкия товар, с последните си сили тя успя да стигне до сухото корито на реката. Изкопа дълбока дупка в пясъка и полека-лека тя се напълни с чиста студена вода. Живяхме там, докато не заваля дъжд. Ще ида до реката и ще опитам да намеря по същия начин вода, защото останем ли тук – ще загинем от жажда.

Коалата много харесала тази идея и казала:
– Да! Нека заедно отидем до реката. Имам много силни ръце и ще помагам в копането.

Тръгнали към реката, но по пътя видели телата на свои приятели, умрели от жажда. Това силно ги стреснало и още повече ги изпълнило с решимост. Слънцето прежуряло безмилостно и когато двамата пристигнали, били съвсем изтощени. Коалата предложила кенгуруто първо да започне копаенето, защото разбира повече. И то с желание се заловило. Изкопало дълбока дупка, но на дъното нямало и помен от вода. Изтощено от тежката работа, то помолило коалата за помощ. Но тя била лукава и казала:
– Ах, как искам да ти помогна, но съм тъй болна. Времето е ужасно горещо и мисля, че ще умра.
Кенгуруто съжалило своя приятел и продължило работата без да се оплаква.

Най-сетне тежкият му труд бил възнаграден. На дъното се процедила мъничко вода и постепенно изпълнила дупката догоре. Зарадвано, кенгуруто изтичало при своя приятел, побутнало го леко и казало:
– Излезе вода. Ей сега ще ти донеса малко.
Но коварната коала се преструвала. Щом чула радостната новина, хукнала към дупката без дори да отговори на слисаното кенгуру. Навела се надолу да пие вода, а опашката ѝ щръкнала нагоре като кол.

Най-сетне кенгуруто проумяло жалкото лукавство на коалата и много се ядосало. Грабнало своя бумеранг и клъцнало вирнатата опашка, която стърчала от дупката.

Така коалата останала завинаги без опашка, за да помни вечно тогавашния си мързел и коварство.

КРЕДИТ: How the Native Bear Lost His Tail, Some Myths and Legends of the Australian Aborigines – W. J. Thomas, 1923; ПРЕВОД от английски език ©prikazki.eu 2021; КОРИЦА: Native throwing a boomerang, 1/6 – Пощенска картичка, 1916

prikazki.eu