Гледат ми очите
красна равнина,
дреме у полите
Стара планина.
Там снега белее
с чудна белота,
върхът ѝ светлее
посред синина.
Сутрин, щом изгрява,
слънцето, тоз час
с него се здрависва,
та че сетне с нас.
Вечер го целува
с розови лъчи.
„Сбогом!“ заминава
със сълзи на очи.
