Лулата на Хари са Бокид

Много, много отдавна, в планината Канлон на остров Негрòс живеел един старец с невиждана мощ, който властвал над всички и всичко по земята. Наричал се Хари са Бокид, планинският цар.

Приискало ли му се нещо, само трябвало да тропне три пъти с крак и стотици дребосъци изскачали изпод земята, готови да изпълнят най-малкото му желание. Но старецът имал благ нрав и никога не карал джуджетата да вършат пакости. Затова островитяните не се плашели – сеели тютюн по планинските склонове и живеели богато и честито.

Нивите се простирали почти до планинския връх и реколтата била пребогата, защото нощем Хари са Бокид карал джуджетата да се грижат за растенията. Затова, макар да били нависоко, растели по-добре и по-бързо от другите в равнините.

Хората били благодарни на стареца и били готови да сторят всичко за него. Но единственото, за което той ги помолил, било да не садят по-високо от линията, която очертал под върха. Мястото му трябвало за него и джуджетата.

Всички спазвали това желание и никой не садял над тази линия. Чудна гледка било да видиш как дългите редици тютюн се проточват от градчетата в низината високо нагоре по планинските склонове.

Един ден Хари са Бокид събрал всички хора и рекъл:
– Народе, скоро ще замина и дълго няма да ме има. Помнете, че сте обещали да не пипате земята над линията. Ако престъпите дадената дума, горчиво ще съжалявате. Ще отнеса цялата реколта и докато не изпуша каквото съм взел, няма да ви позволя да садите по планинските склонове.
Хората паднали на колене и се заклели, че никой няма да посегне на земята над царската линия. Тогава старецът тупнал с крак по земята и изчезнал в планината.

Минали години, но Хари са Бокид не се връщал. Всички се чудели защо още го няма и накрая решили, че повече никога няма да го видят. Планината била покрита с тютюн и все по-често хората лакомо оглеждали земята над линията, ала се страхували да нарушат дадената дума.

Накрая някой посегнал на забранената земя и понеже нищо лошо не станало, другите го последвали. Скоро цялата планина се покрила с растения. Хората били предоволни и скоро забравили Хари са Бокид и своето обещание.

Но един ден, както се смеели и веселили, внезапно земята се разтворила и Хари са Бокид изскочил пред тях. Пощурели от страх, те се втурнали надолу по планинските склонове. Когато стигнали в равнината и се обърнали назад, видели страховита гледка. Тютюнът вече го нямало и вместо хилядите корени, които окопавали до преди час, се виждало само гола земя.

Внезапно се разнесъл страховит трясък и целият планински връх изхвърчал високо във въздуха. Останала грамадна дупка, от която бълвало огън и дим.

Хората хукнали като луди и не спрели, докато не стигнали много далече. За разлика от тях Хари са Бокид удържал на дадената дума.

Много години дошли и отминали, но планината още е гола и пуста и пушекът се носи на кълбета над планинския връх. В низината изникнали мънички селища, но тютюнът вече не вирее там. Хората си спомнят приказките за някогашните грамадни ниви и с копнеж оглеждат планинските склонове. Но трябва да чакат – Хари са Бокид до ден днешен пуши с лулата си техния тютюн.