В прастари времена веднъж настанала ужасна суша. Листата на дърветата покафенели и опадали, цветята отпуснали главици и загинали. Зелената трева се изсушила, все едно със зноен дъх била лъхната от Духа на планината. Горещият вятър затракал стъблата на мъртвите тръстики по брега на реката, а парещите пясъци блеснали като сребро под палещото слънце.
Изпарила се водата в бълбукащите извори и в дълбоките дупки на скалите. Вече нямало облаци, които да се носят по синьото небе, а слънцето заприличало на стопено злато. Единствената тъмнина, която се спускала върху земята, била или нощта, или смъртта. Мнозина загинали от жажда.
За да разберат каква е причината за страшната суша, животните свикали всеобщ събор. Едни пристигнали от пустошта, други слезли от далечните планини. Морските птици напуснали домовете си в пукнатините на скалите и за да пристигнат на уреченото място, летели без почивка дълги дни.
Когато всички се събрали на уреченото място в центъра на Австралия, разбрали, че една огромна жаба била изпила всичката вода на земята и затова настанала сушата. След дълго и сериозно обсъждане, събранието решило, че единственият начин да се върне водата, е да накарат жабата да се разсмее. Обсъдили кое животно да опита първо и след разгорещени спорове, спасението било поверено на птичето Присмехулник.
Всички животни наобиколили жабата в огромен кръг. Червени, сиви, скални и блатни кенгурута, торбести плъхове, мишки, коали и опосуми с шарени опашки – всички седнали едно до друго. Емуто и жеравът забравили враждите си, а птичката камбанка – своите звънчета. Войните между животните замрели.
Присмехулникът кацнал на едно дърво. С лукав блясък в очите той вперил поглед право в огромната издута жаба, изпъчил гърди и започнал да се смее. В началото започнал с нисък гърлен смях, сякаш се надсмива над себе си. Постепенно гласът му се засилил – започнал да се смее все по-силно и накрая цялата пустош заечала от неговото веселие. Всички наблюдавали много внимателно, ала жабата дори не помръднала. Премигнала с очи и продължила да ги гледа глуповато, както само жабите умеят.
Присмехулникът продължил да се смее, докато едва не припаднал от изтощение, но всичко било напразно. Дошъл редът на качулатия гущер. Той разпънал яката си около гърлото, издул бузи и заподскачал весело нагоре надолу. Но на жабата изобщо не ѝ било смешно – дори не погледнала гущера, а за смях и дума не можело да става. После избрали жерава да потанцува, с надежда той да я позабавлява. Жеравът танцувал докато не капнал от умора, но смешните му стъпки не успели да предизвикат даже капка интерес.
Заплахата от надвисналата смърт станала много сериозна и животните се чудели какво да направят. Нетърпеливи да решат проблема, всички заедно говорели и се вдигнала страшна олелия. Над целия ужасен шум се чул неистов вик. Една змия опитала да глътне бодливото прасе, но бодлите се забили в гърлото ѝ. В това време Присмехулникът я клъвнал за опашката и опитал да я отнесе с човката си.
Наблизо две мишлета се сбили за парче сладък корен, но докато гледали кой кого да издере, един опосум им отмъкнал лакомството. Едва тогава те забравили свадата и подгонили опосума. Но той се покатерил на едно дърво, хванал се с опашката си за един клон и се залюлял. В тази странна поза, излапал корена с наслада за яд на мишките, които го наблюдавали отдолу.
Щом мирът и тишината пак били възстановени, въпросът за сушата отново се повдигнал. Голямата змиорка, която живеела в една дълбока дупка в реката, предложила да разсмее жабата. Много от животните избухнали в смях на предложението, но в отчаянието си ѝ позволили да опита.
Змиорката застанала пред жабата и започнала да се извива. Движела се първо бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато накрая опашката и главата ѝ се срещнали. После започнала да се забавя да се гърчи сякаш е змия. След няколко минути се преметнала и пльоснала на земята, все едно дебела ларва пада върху мравуняк.
Жабата отворила заспалите си очи, огромното ѝ тяло се разтресло и избухнала в бурен смях – силен като гръмотевица. Разбушувана от жабешкия смях, водата изскочила от устата ѝ – напълнила дълбоките реки, покрила цялата земя и станал потоп. Само високите върхове на планината стърчали като острови в морето.
Постепенно наводнението спаднало и земята отново се облякла в пролетна зеленина. През високите тръстики гласът на нощния вятър зашепнал нежно над реката. Щом настъпила зората, птиците с песен поздравили новия потоп – ала този път от златна светлина.
КОРИЦА: Място за среща – аборигенско народно изкуство, Фотограф: Esther
