Митове & Легенди

Легенда за голямото наводнение

5мин
чете се за

В прастари времена веднъж настанала ужасна суша. Листата на дърветата покафенели и западали от клоните, цветята отпуснали главички и загинали, а зелената трева се изсушила все едно със зноен дъх ги лъхнал Духът на планината. Горещият вятър тракал стъблата на мъртвите тръстики в речното корито, а парещите пясъци блеснали като сребърна лагуна под палещото слънце.

Изпарила се всичката вода от бълбукащите извори и неподвижните води в дълбоките дупки на скалите. Облаците вече не се носели по синьото небе, а слънцето станало като стопено злато. Единствената тъмнина, която падала върху земята била нощта или смъртта. Мнозина загинали от жажда и за да се разбере причината за тази страшна суша всички животни били свикани на общ. Те пътували много километри. Някои пристигнали от пустошта, а други чак от далечните планини.

Морските птици напуснали домовете си в пукнатините на скалите, където белите вълни гърмели и летели без почивка много дни и нощи. Всички се събрали на уреченото място в Централна Австралия и разбрали, че една огромна жаба глътнала всичката вода на земята и това причинило сушата. След много сериозно обсъждане решили, че единственият начин да се върне водата обратно е да накарат жабата да се разсмее. Затова обсъдили кое животно ще опита първо и след разгорещени спорове, спасението било поверено на едно птиче Присмехулник (Кукабура).

Всички животни се събрали в огромен кръг около жабата. Червени, сиви, скални и блатни кенгурута, торбести плъхове, мишки, коали и опосуми с шарени опашки – всички седнали едно до друго. Емуто и жеравът забравили враждите си и птичката камбанка своите звънчета. Всички войни между животните замрели.

Присмехулникът кацнал на клончето на едно дърво. С лукав блясък в очите, вперил поглед право в огромната издута жаба, изпъчил гърди и започнал да се смее. В началото започнал с нисък гърлен смях, все едно се надсмива сам на себе си. Постепенно гласът му се засилил и започнал да се смее все по-силно и накрая пустошта отвърнала с ехо на звука на неговото веселие. Всички животни гледали с много сериозни лица, но жабата дори не помръднала. Само премигнала с очи и продължила да гледа глупаво както само жабите могат да гледат.

Присмехулникът продължил да се смее докато едва паднал от изтощение, но всичко било напразно. Дошъл редът на качулатия гущер. Той разпънал яката си около гърлото, издул бузи и заподскачал весело нагоре и надолу. Но на жабата изобщо не ѝ било смешно – дори погледнала към гущера, а за смях и дума не можело да става. После избрали жеравът да потанцува с надежда той да я позабавлява. Жеравът танцувал докато не капнал от умора, но смешните му стъпки не успели да предизвикат интерес.

Ситуацията станала много сериозна и животните вече не знаели какво могат да направят. Нетърпеливи да решат проблема, всички заедно говорели и се вдигнал огромен шум. Над целия ужасен шум се чул неистов вик. Една змия се опитала да глътне бодливото прасе, но бодлите се забили в гърлото ѝ. В това време Присмехулникът я клъвнал за опашката ѝ искал да отлети с нея в човка.

Наблизо две мишлета се сбили за парче сладък корен, но докато били заети кой кого да одере, един опосум отмъкнал лакомството. Бързо забравили свадата и подгонили опосума. Но той се покачил на едно дърво, закачил се с опашката си на един клон и се залюлял. С наслада в тази странна поза, излапал корена за яд на мишките, които гледали отдолу.

След като мира и тишината пак били възстановени, въпросът за сушата отново се повдигнал. Голяма змиорка, дето живеела в една дълбока дупка в реката, предложила тя да разсмее жабата. Много от животните избухнали в смях на предложението, но в отчаянието си се съгласили да опита.

Змиорката застанала пред жабата и започнала да се гърчи. Движела се първо бавно, после все по-бързо и по-бързо докато накрая опашката и главата ѝ се срещнали. После започнала да се забавя и се заизвивала като змия. След няколко минути се преметнала и пльоснала все едно дебела ларва пада върху мравуняк.

Жабата отворила заспалите си очи, огромното ѝ тяло се разтресло и избухнала в бурен смях – силен като падащ гръм. Разбушувана, водата изскочила от устата ѝ и причинила наводнение. Напълнила дълбоките реки и покрила цялата земя. Само най-високите върхове на планините останали отгоре и стърчали като острови в морето. Много хора и животни се издавили.

Пеликанът, който тогава бил човек – плавал от остров на остров и спасявал с голямото си кану всеки, когото види. Накрая пристигнал до един остров, където се били събрали много хора. Всред тях видял една красива жена и се влюбил в нея. Спасил всички хора и накрая останала само жената. Всеки път щом тръгвал тя го молела да я качи при другите, а той ѝ отговарял:
– Кануто вече е претоварено. Ще те взема следващия път. – Така направил няколко пъти и накрая жената се досетила, че иска да я отведе със себе си.

Тя решила да избяга от пеликана. Докато го нямало, тя увила едно дълго парче дърво със своето одеяло от опосуми. Наводнението започнало да спада и тя избягала в пустошта. Когато той се върнал започнал да я вика, но не получил отговор. Той се доближил до одеялото и го докоснал с крак, като си мислел, че е жената. Като разбрал, че това е само едно дърво така се ядосал, че решил да си отмъсти. Нарисувал се с бяла глина и тръгнал да я търси. Първият пеликан, който го срещнал по пътя толкова много се изплашил от необичайния му вид, че го клъвнал го убил. От тогава, за да се запомни голямото наводнение, пеликаните са оцветени в бяло и черно.

Постепенно наводнението стихнало и земята отново се облякла в пролетна зеленина. През високите тръстики гласът на нощният вятър шепти нежно на реката. Щом се зададе зората на източното небе, птиците с песен поздравят новия потоп от златна светлина.

Корица: Място за среща – аборигенско народно изкуство, Фотограф: Esther

Всичкитворби