Митове & Легенди

Къде живеят Слънцето и Луната

5мин
чете се за

След големия потоп бурните води се оттеглили в морето и земята започнала да съхне. Но духовете и хората, които оцелели от страшната стихия, се страхували да си построят отново домове и затова се настанили да живеят в пещерите. Духовете избрали дълбоките скални пещери по брегове на морето.

Слънцето и Луната се настанили да живеят заедно в една огромна пещера. Тя се казвала Жобаба и била толкова дълбока, че нито ярките лъчи на Слънцето, нито меката светлина на Луната можели да стигнат до повърхността на земята. На небето светели само звездите.

Минало време и този живот дотегнал и на Слънцето и на Луната. Наистина пещерата била най-голямата, но двете светила били толкова огромни, че мястото едвам стигало за двете. А и светлината, която пръскали била тъй силна, че ги заслепявала. Първо изгубило търпение Слънцето. Усещало, че му е много тясно и вече не можело да мисли за нищо друго освен как да се разшири. Затова казало на Луната:
– Не е редно аз, дето властвам над всички духове от пещерите и съм баща на всичко живо да стоя затворен тук по този начин с друго светило, ако ще и да е мъничко и слабо като теб. Ти трябва да се махнеш и да ми отстъпиш пещерата, защото сам мога с лекота да я изпълня цялата.
– Но аз къде да ида? – попитала Луната с тревожен глас. – На земята няма друга пещера, останала свободна за мен.
– Най-голямата от всички пещери все още не е запълнена, – отговорило ѝ Слънцето. – Има огромна синя пещера на небето. Звездите там не се нуждаят от всичкото свободно място и има предостатъчно място и за теб. Защо да не излезеш вън и да не отидеш там да грееш? Я опитай!

С огромна неохота Луната излязла навън.

С огромна неохота Луната се съгласила да излезе навън. Била толкоз наскърбена, задето Слънчо я изпъдил, че върхът на сърпа ѝ съвсем увиснал. Тя боязливо се показала пред пещерата. Била тъй мъничка и нежна – сякаш нищо не може да направи за себе си сама. Въздухът я съжалил и ѝ предложил да я вдигне, за да си намери място на небето. Но пещерата-небе била тъй огромна, че малката Луна ужасно се изплашила и скрила лицето си в облаците. Накрая успяла да се издигне и уравновеси, но от притеснение била така изтъняла, че изглеждала като тънък сърп сребро. Минало време, тя се поотпуснала и свикнала. Успяла да се успокои и малко по малко показала своето лице. Всеки, който я видел, в миг я заобичал.

През това време Слънцето стояло в пещерата. Скоро пак започнало да му се струва толкоз тясно, колкото и преди. Вярно било, че когато Луната излязла и на него много му се приискало да излезе с нея, но от друга страна цялата пещера останала за него, та решило, че това хубаво нещо не е за напускане. Но един ден видяло малката си спътница издигната в красивия син небосвод, толкоз много над неговия собствен дом! Слънцето много се ядосало, че такова дребно нещо като Луната има по-хубаво място от него. С ярост се втурнало навън и също изскочило на небето.

С ярост Слънцето се втурнало навън и също изскочило на небето.

Щом Луната го видяла, много се изплашила. Хукнала през глава, но докато тичала все поглеждала назад с глава обърната наполовина и докато бягала се изгубила от поглед. Слънцето заживяло в небето-пещера и дори звездите го оставили да стои там само. Колко славно било да свети там! Най-накрая се разтегнало до край и прекрасната му светлина се разпростряла във всичките посоки. Вече можело да властва над цялата Земя. Всички го боготворели, защото то топлело Земята, която до сега била студена. То накарало растенията и цветята да поникнат от черната земя, то накарало децата да се смеят и хората били толкова доволни. Там долу всички му се кланяли, молели се и сами нарекли себе си „деца на Слънцето“.

Въпреки това, Слънцето било толкова самотно, защото никой не го доближавал, никой не го искал за приятел и даже за съсед. Започнало да тъжи за малката си спътница и му се дощяло нежната Луна да се завърне. Накрая решило да иде и да я потърси.

Но къде!? Чудило се дълго, но една вечер се сетило, че сигурно се крие в пещерата Жобаба, където преди да я изгони живели токова щастливо.

Забързало към пещерата, но преди да е пристигнало видяло, че оттам изплува бледото, едвам видимо личице на Луната.
– О, Луна! – извикало ѝ то, – Къде отиваш? Защо отплуваш, когато аз си идвам? Мила Луничке, не си тръгвай отново!

Слънцето се мушнало в пещерата, защото мислело, че тя ще се върне, ако то е вътре. Но Луната нито искала да слуша, нито да се бави, а се извисила високо на чистото небе. Оттогава Слънцето не може да догони Луната, нито да я убеди да стои до него. Тя рядко обръща към него своя хладен профил и още по-рядко се осмелява да премине мълчаливо пред лицето му. Но не иска вече да живее с него.

До ден днешен и двамата се връщат да спят в онази пещера и пак оттам започват всекидневните си обиколки по небето-пещера; но винаги един от тях е на небето, а другият е в Жобаба. Луната почива през деня, а щом Слънцето потегли да се връща у дома, тя започва нощната си обиколка. Под своя сребърен воал тя все още изглежда натъжена и не може никога да забрави, че била изгонена. Някои хора твърдят, че този спомен я кара да свети с мамещ блясък за влюбените, но пък други разказват, че боговете я направили студена, за да може да разхлажда бриза през нощта.

Корица: The Sun with human face Rising – from Splendor Solis, Salomon Trismosin, 1532, Luna, Georg Pencz, 1529 и Apollo als Helios – Diana en Apollo als Luna en Helios (series title), Jacob Matham 1589 – 1593 и/или 1678 – 1727, експонати в Rijks Museum

Всичкитворби