Златният еленДжàтака приказка

Много, много отдавна, живял прекрасен елен, по-прекрасен от всички на земята, защото имал кожухче от злато, което блестяло като диамант във всички цветове на дъгата, а рогата му били по-бели от първия сняг. Той живеел сам-самичък дълбоко в гората, където човешки крак не бил стъпвал. Единственият му приятел бил един черен гарван – по цял ден двамата се скитали из притихналата планина. Понякога се греели на слънце, заслушани в грохота на реката, понякога се изкачвали навръх планината и наблюдавали китните зелени поля долу край селата. Живеели мирно и щастливо – не ги безпокоял никой. Горските животни обичали елена. Той им помагал и ги учел как да се пазят от капаните на ловците. Горските обитатели го почитали като цар.

Веднъж, на път за дома, един селянин решил да мине напряко през гората. Слънцето вече залязвало и гората потъвала в сенки. Човекът крачел забързано край реката и неволно се хлъзнал в калта. Преди да се усети, паднал в реката и бясното течение го повлякло надолу. Опитал да плува, но водата била ледена, защото идвала от разтопените снегове по върховете.
– Помощ! Помощ! – разкрещял се човекът, но в пустата гора нямало кой да го чуе.
– Помощ! Спасете ме! – викал клетникът все по-слабо и по-слабо. – Потъвам! Потъвам!
В този миг златният елен дочул жалните викове. Профучал през гората, спрял на речния бряг и видял как водата подхвърля давещия се човек. Животното се хвърлило в ледената вода, дало знак на човека да се качи на гърба му и го издърпало в безопасност на брега. Радостен и благодарен, спасеният плеснал с ръце и ниско се поклонил на своя спасител.
– Ти ми спаси живота – рекъл той. – Как да ти се отплатя? Ще сторя всичко каквото поискаш.
Еленът поклатил глава:
– Няма нужда нищо да правиш. Единственото, за което те моля, е на никого да не казваш, че си ме видял в тази гора.
Човекът тържествено обещал:
– На никого няма да казвам. Но защо искаш това?
– Погледни ме само – отвърнал еленът. – Кожухчето ми е златно и блести като диамант във всички цветове на дъгата. Няма друг като мен на земята. Знам, че хората са алчни и жестоки и мнозина биха ме убили, за да продадат кожата ми за пари. Затова се крия дълбоко в гората, далеч от хорските селища. Трябва да ми обещаеш на никого да не казваш, че си ме видял, иначе със сигурност ще дойде някой и ще ме убие.
– Обещавам, обещавам… – безспир повтарял селянинът. – На никого няма да кажа, че живееш в гората.
Накрая се поклонил дълбоко, махнал за сбогом на прекрасния елен и забързал към дома си на село.

Долу в равнината човекът се трудел усърдно, сеел и жънел своите ниви. Понякога вдигал поглед към гората и си спомнял за златния елен, който му спасил живота. Ала добре помнел своето обещание и на никого не казал за странното създание, което се страхува от стрелите на хората.

По същото време живеела една царица, която често сънувала необикновени неща. Веднъж ѝ се присънил златният елен, искрящ като диамант във всички цветове на дъгата и с белоснежни рога. Щом се събудила, тя изтичала при своя съпруг, царя, и казала:
– Присъни ми се най-прекрасният елен на земята. Целият е златен и блести във всички цветове на дъгата. Мисля, че ми се яви на сън, защото живее в нашето царство. Моля те, нека го намерим.
Царят вярвал в сънищата на съпругата си и затова разпратил глашатаи да известят народа, че който заведе ловната му свита при елена, за награда ще получи плодородни ниви, товар злато и десет хубавици за съпруги.

Научил селянинът новината и си представил разкошната къща, която можел да си построи, и слугите, които щял да наеме, като стане богат.
„Вече няма да ставам от сън, преди слънцето да изгрее и по цял ден да копая. Ще ям каквото пожелая и ще живея като господар – мислел си той.“ Потънал в тези блянове и съвсем забравил даденото обещание на златния елен. Насред браздата в нивата зарязал плуга с воловете и хукнал към палата на царя.
– Велики господарю, аз ще Ви заведа при златния елен, който блести във всички цветове на дъгата – заявил той, горящ от желание да получи наградата.

И така, на следващия ден селянинът повел към гората на елена царя с ловната му дружина, въоръжени с огромни лъкове и колчани стрели. Завел ги беднякът до реката, в която едва не се удавил и ги повел по горската пътека нагоре към планината.

Сепнал се гарванът от тропота на конските копита и литнал към полянката, където дремел златния елен.
– Бягай! Бягай! – заграчил уплашено той. – Раджата и ловната му дружина идват да те убият. Бързо се скрий!
Ала еленът спял дълбоко и дори не помръдвалл.
– Бързо! Събуди се! Идва господарят с ловната си дружина, въоръжени с лъкове и стрели! – грачел гарванът безспир.
Най-сетне еленът отворил очи, но било късно. Конете и гласовете на ловците вече се чували.
– Приятелю, защо не се криеш? – възкликнал гарванът ужасено.
А златният елен дори не изглеждал изплашен.
– Няма да бягам, ще тръгна към тях – отвърнал той, – защото видят ли ме да бягам, ще ме застрелят.

И ето – еленът се изправил насред горската полянка и зачакал да дойде великия господар. Щом ловците видели елена, блеснал под слънцето като диамант във всички цветове на дъгата, вдигнали лъкове да се прицелят. А-ха да пуснат стрелите и царят извикал:
– Не! Не го убивайте! Щом е тъй смел да посрещне ловците, които са дошли да го убият, сигурно иска нещо да ни каже.
Еленът пристъпил към господаря и заговорил с човешки глас:
– Аз съм златният елен, който търсиш – рекъл той. – От много години се крия в тази гора, защото знам, че ако хората ме открият, ще ме убият и продадат. Ти как разбра къде да ме намериш?
Тогава господарят се обърнал и посочил селянина:
– Този човек ни доведе в твоята гора – рекъл той. – От него научих, че златният елен от сънищата на жена ми наистина живее в моите земи.
Еленът се обърнал към селянина:
– Тъй бързо ли забравяш? – попитал той. – Забрави ли деня, в който ти спасих живота? Ти ме попита как да ми се отплатиш. Казах ти, че не искам нищо, освен да ми обещаеш, че на никого няма да кажеш къде живея, защото, ако го направиш, със сигурност ще ме заловят и убият.
Селянинът провесил засрамено глава – нямал сили да погледне елена в очите.
– Рискувах собствения си живот в ледените води на реката, за да те спася – продължил еленът. – И днес ти ме се отплати за добрината, като доведе тези хора да ме убият.
Царят погледнал смаяно селянина:
– Истина ли е това? Вярно ли е, че този елен ти е спасил живота?
Селянинът кимнал утвърдително с глава:
– Така е – замънкал тихо той. – И днес от алчност го предадох. Щом си представих богатствата, които ще получа, забравих някогашното си обещание.
– Тогава ти си никаквец, който не заслужава свободата си – рекъл царят ядосано и заповядал да хвърлят селянина в тъмницата и да остане там до края на дните си.
После се обърнал към елена с думите:
– Рискувал си живота си, за да спасиш този човек. Със сигурност си много по-благороден и достоен от тоя окаяник, който цени златото повече от чуждия живот. Нито сега, нито някога ще бъдещ заловен. Върни се в гората и живей в мир.
После царят се обърнал към своята свита и казал:
– Приберете лъковете и стрелите си. Отсега нататък в моето царство няма да се убиват елени, защото научих, че това същество е много по-благородно от човека.

И от този ден нататък цялото царство заживяло в мир и благоденствие. Прекрасният златен елен, който като диамант блестял във всички цветове на дъгата, се върнал в гората и там, вече без страх от ловците, заедно с черния гарван, заживели мирно и честито в планината.