Вълшебни приказки

Великанa егоист

8мин
чете се за

На Карлос Блекър

Всеки ден на връщане от училище децата си играеха в градината на Великана. Тя беше прекрасна – цялата покрита с мека зелена трева, изпъстрена с цветя като звездици. Там растяха дванадесет праскови, които през пролетта се отрупваха с деликатни цветове в перлено и розово, а през есента – със сладки плодове. Птиците кацаха по дърветата и пееха тъй сладко, че децата спираха своите игри, за да ги послушат.
– Колко сме щастливи тук! – си подвикваха те едно на друго.

Един ден Великана се завърна. Беше на гости при своя приятел – човекоядецът от Корнуел, и прекара там цели седем години. Щом изтекоха тези седем години, всичко което трябваше да се каже между приятелите беше казано и тъй като всичко си има граници, Великана реши да се завърне в своя замък. Прибра се и видя, че децата играят в неговата градина.
– Какво правите тука? – им викна той с толкова сърдит глас, че децата побягнаха навън.
– Моята градина си е моя – каза Великана. – Всеки може да разбере това и не разрешавам на никого, освен на мен, да си играе тук.

И така, той издигна висока ограда и постави предупредителна табела.

Този Великан беше голям егоист. Бедните деца вече нямаше къде да играят. Опитаха на пътя, но беше много прашен и покрит с остри камъни, затова не им хареса. След училище хлапетата минавахa край високата стена и си говореха за красивата градина вътре.
– Колко щастливи бяхме там! – си казваха едно на друго.

Дойде Пролетта. Наоколо всичко се отрупа с цветя и се огласи от пойни птички. Но от градината на Великана Зимата не си отиде. Птичките не идваха да пеят там, защото децата вече ги нямаше, а дърветата забравиха да цъфтят. Един ден нежно цвете показа главичка в тревата, но като прочете предупредителната табела, се изпълни с жал, прибра се пак в земята и потъна в сън.

Само Сняг и Скреж се радваха на случилото се.
– Пролетта забрави тази градина – викаха те, – и ще живеем тук през цялата година. Сняг покри тревата с дебелото си бяло наметало, а Скреж обви в сребро дърветата. После поканиха Северния Вятър на гости и той дойде. Увит в дебели кожи, той по цял ден ревеше из градината, докато накрая събори комина на замъка.
– Прекрасно място – отбеляза със задоволство той. – Трябва да поканим тук Градушка. – И тя дойде, облечена в сиво от главата до петите и с дъх на лед. Всеки ден по три часа тропаше по покрива на замъка, докато не изпочупи керемидите. После тичаше и тъпчеше градината до изнемога.
– Не разбирам, защо я няма Пролетта? – каза си Великана егоист, докато стоеше до прозореца загледан в своята студена, бяла градина. – Дано скоро времето да се оправи.
Но не пристигаха ни Пролет, ни Лято. Есента украси със златни плодове всички дворове, но в градината на Великана не остави нищо.
– Той е такъв егоист – си каза тя.
И така, там цареше вечна Зима, а Северният Вятър, Градушка, Сняг и Скреж танцуваха между дърветата.

Една сутрин, докато беше още в леглото си, Великана дочу нежна музика. Звучеше толкова сладко, та реши, че музикантите на краля преминават наблизо. Всъщност, това беше съвсем мъничка птичка, пееща отвън, но толкова отдавна не беше чувал птича песен, че му се стори най-красивата музика на света. Тогава Градушката спря да се върти на главата си, Северният вятър млъкна да реве, нежен парфюм лъхна през прозореца и изпълни цялата стая.
– Най-после Пролетта дойде – си каза Великана, скочи от леглото и надникна през прозореца. Но какво видя?!

Видя най-прекрасната гледка на света! През мъничка дупка на оградата децата бяха влезли в градината и бяха насядали по клоните на дърветата. На всяко дърво имаше по едно дете. А дърветата от радост, че децата са се върнали, се покриваха с цвят и леко люлееха клони над главите на хлапетата. Птички хвъркаха насам-натам и чуруликаха в наслада, а цветята подаваха радостно главици между стръкове тревата. Беше прекрасна гледка. Само в единия ъгъл цареше все още зимата. Това беше най-далечният ъгъл на градината и там стоеше малко момченце. Беше толкова мъничко, че не можеше да стигне клоните на дървото и обикаляше наоколо, плачейки жално. Горкото дърво беше още затрупано със Скреж и Сняг и Северния Вятър ревеше над короната му.
– Качи се на мен, малко момченце, – каза дървото и наведе колкото може надолу клоните си, но момченцето беше тъй мъничко, че не успя да се качи.

И докато гледаше навън, сърцето на Великана се стопи. „Какъв егоист съм бил“ си каза той. „Сега разбирам защо Пролетта не искаше да дойде тук. Ще помогна на бедното момченце да се качи на дървото, а после ще съборя оградата и моята градина ще стане завинаги място за детски игри.“ Наистина, много съжаляваше за това, което беше направил.

Той пое надолу, отвори леко голямата порта и влезе в градината. Децата го видяха и се изплашиха толкова много, че избягаха до едно, а Зимата отново се върна. Остана само малкото момченце, защото очичките му бяха пълни със сълзи и не успя да види Великана. А той се прокрадна тихо отзад, нежно подхвана детето с огромната си ръка и го постави на дървото. В този миг цялото дърво се покри с цвят, птичките се върнаха и запяха, а момченцето протегна малките си ръчички, обви ги около врата на Великана и го целуна.

Великана нежно подхвана детето с огромната си ръка и го постави на дървото.

Другите деца видяха, че Великана вече не е вече зъл и се върнаха в градината, а с тях влезе и Пролетта.
– Деца, тази градина вече е ваша, – им каза Великана. После извади голямата брадва и започна да събаря оградата.
Когато хората се запътиха за пазара в дванадесет часа, видяха как Великана играе с децата в най-красивата градина, която някога е имало.

Цял ден всички играха, а вечерта отидоха да кажат довиждане на Великана.
– Но къде е малкото ви другарче? – попита той. – Момченцето, което качих на дървото. – Великана го обичаше най-много, защото беше получил целувка от него.
– Не знаем – отговорихаи децата. – Той си е тръгнал.
– Трябва да му кажете утре пак да дойде – каза им Великана. Но децата отговориха, че не знаят къде живее детето и никога не са го виждали преди. И Великана много се натъжи.

Всеки ден след училище децата пристигаха да си играят. Но никой повече не видя малкото момченце, към което най-много се привърза Великана. Той беше много добър с всички деца, но тъгуваше за малкото си другарче и често говореше за него.
– Как ми се ще пак да го видя, – казваше той обикновено.

Минаха години и Великана много остаря и изгуби вече сили. Не можеше да играе с децата и затова седеше в огромен стол, гледаше ги и се радваше на своята градина.
– Имам толкова красиви цветя, – казваше си той, – „но най-красивите цветя тук са децата.“

„Най-красивите цветя тук са децата.“

Една зимна утрин, докато се обличаше, погледна през прозореца. Вече не мразеше Зимата, защото знаеше, че сега Пролетта спи и цветята си почиват.
Изведнъж потри в почуда очи и дълго се взира. Гледката беше прекрасна. Дървото в най-далечния край на градината беше отрупано с цветове, клоните му бяха целите в злато, сребърни плодове висяха по тях, а отдолу седеше малкото момченце, което той толкова много обичаше.
Преизпълнен с радост, Великана хукна надолу по стълбите право към градината. Прекоси тревата и се доближи до детето. И когато беше вече съвсем наблизо, лицето му почервеня от гняв и каза.
– Кой посмя да те нарани така? – защото на двете длани на момченцето имаше следи от два пирона и на крачетата му също личаха следи от два пирона.
– Кой посмя да те нарани така? – заплака Великана. – Кажи ми кой, за да взема огромния си меч и да го насека на парчета.
– Недей! – отговори детето, – защото това са рани от Любов.
– Кой си ти? – попита тогава Великана и в този миг усети как странно чувство го обзема и коленичи пред детето. А то се засмя и му каза:
– Някога ти ми позволи да поиграя в твоята градина, а днес аз те каня в моята градина, Рая.“

„Сега те каня в моята градина, Рая“.

След обяд децата дотичаха да играят в градината и намериха Великана да лежи мъртъв под дървото, целият покрит с бели цветове.

КРЕДИТ: The Selfish Giant, Oscar Wilde – The Happy Prince and Other Tales, 1888; ПРЕВОД от английски език Copyright 2019 prikazki.eu, КОРИЦА: Alfred de Breanski (1852 – 1928) A Summer Garden Painting, ИЛЮСТРАЦИИ: Frederick A.Stokes company, 1913archive.org

БЕЛЕЖКА: Имената на всички герои са изписани с главна буква, както са поставени от автора.

Всичкитворби