Сина-на-Звездата

Имало едно време двама бедни дървари, които си вадели хляба, като събирали дърва в необятна борова гора. Една зимна вечер, когато студът бил лют и снегът дебело покривал земя и дървета, те окъснели в гъстака. Вървели към дома, мразът с кухо хрущене трошал клонките от двете страни по пътеката, а когато стигнали до Планинската Река я видели увиснала безпомощно във въздуха, смразена от целувките на Ледения Крал.

Било тъй студено, че даже животните и птиците се чудели как ще се оправят.
– Ууууух! – ръмжал Вълкът, докато се провирал в шубрака с подвита опашка между краката си, – времето е абсолютно отвратително. Защо Правителството още се мотае и не вземе мерки?
– Фю-ит, фю-ит, фю-ит! – цвърчала малка пъстра Птичка, – старата Земя умря и я покриха с бял саван.
– Земята ще се жени и това е сватбената рокля – гукали Гургулиците една на друга. Малките им розови крачета целите били изръфани от студ, но те приемали за свое лично задължение да покажат романтично отношение към ситуацията.
– Глупости – ръмжал Вълкът. Казвам ви, че това е поредната издънка на Правителството и ако не ми вярвате, всичките ще ви изям. – Вълкът имал въз практичен ум и никога не му липсвали неоспорими аргументи.
– Е, според мен – добавил Кълвачът, който бил роден философ. – Няма нужда от ядрена физика, за да се обясни какво е това. Всяко нещо е такова, каквото е, и в сегашната ситуация е ужасяващо студено.

Определено било ужасяващо студено. Малките Катерици, дето живеели във високата ела, не спирали да трият нослета, за да се стоплят, а Зайците лежали сгушени по дупките си и през ум не им минавало дори да надникнат навън. Май само Бухалите били напълно доволни. Целите били побелели от скреж и перата им стърчалили на всички страни, но нямали нищо против, въртели огромните си жълти очи и се обаждали един през друг:
– Бу! Бууууух! Бу! Бууууух! Какво добро време случихме!

Напред и напред вървели двамата Дървари, като духали в шепи, за да стоплят с дъх премръзналите си ръце, а големите им подковани ботуши редели следи върху скования, като тортена глазура, сняг. Веднъж потънали в дълбока преспа и излезли целите побелели като мелничари. По-нататък се хлъзнали по твърдата ледена кора на замръзнало блато и снопите им с дърва се разпилели. Спрели да ги съберат и пак да ги завържат, и внезапно осъзнали, че са се изгубили. Ужас сковал сърцата им, защото знаели, че няма жал Снега за тези, дето се отпущат в ръцете му. Оставили съдбата си на Свети Мартин, закрилника на всички пътници, и тръгнали обратно по следите си. Вече крачели много внимателно и най-сетне стигнали края на гората. Далече долу в долината трептели светлинките на родното им село.

От радост, че са спасени, се смеели с глас и Земята им се видяла като сребърно цвете, а Луната като цвете от злато.
Порадвали се малко и пак се натъжили, защото се сетили в каква бедност живеят. Единият казал:
– Защо ли се радваме, като е видно, че животът е нареден за богатите, а не за тези като нас? Да бяхме умрели от студ в гората или див звяр да ни беше разкъсал, щеше да е по-добре.
– Така е – отвърнал другарят му. – Много е дадено на едни, и съвсем малко на други. Неправдата е нацепила света на парчета, само едничката скръб всички по равно делим.

Но докато се жалели един на друг, се случило нещо много странно. От висините се отронила най-ярката и красива звезда. Изтърколила се по края на небето, прелитайки по пътя си надолу край другите звезди и докато селяните я гледали в почуда, им се сторило, че сякаш се гмурнала в една туфа върболяк, дето растял зад една кошара, на има-няма хвърлей място от тях.
– Леле-мале! Това кюлче злато е за този, който го намери! – викнали двамата и хукнали презглава, защото много искали златото.

Единият тичал много бързо, надбягал другаря си, проправил си път през върбалака и Ооооо! Там, на белия сняг, наистина лежало нещо златно. Забързал се, привел се и видял, че било вързоп, завит с надиплено златисто наметало, бродирано със златни звезди. Викнал на другаря си, че открил съкровището, дето паднало от небето, и когато другият пристигнал, двамата седнали в снега и разхлабили връзките на вързопа, за да си поделят богатството. Уви! Нямало вътре ни злато, ни сребро, ни каквото и да е съкровище – само едно малко момченце, спящо дълбоко. Единият казал на другия:
– Горчив е краят на нашите надежди и нямаме късмет, защото каква печалба носи на човек едно дете? Да го оставим тук и да си вървим по пътя, защото сме бедняци и си имаме деца, чийто хляб няма нужда да делим с чуждо.
Но другарят му отговорил:
– Не, голямо зло е да оставим в снега това дете да страда и мисля, че макар и да съм толкоз беден, колкото си ти и с толкова гърла да храня, все пак ще взема с мен детето у дома и жена ми ще се грижи и за него.
И той много нежно вдигнал детето, мушнал го под палтото си, за да го защити от лютия студ и продължил надолу към селото, а другарят му се чудел на глупостта му и мекото сърце.

Като наближили селото не издържал и се обадил:
– Като взимаш детето, дай ми наметалото, че да си поделим всичко по равно.
Но другият отвърнал:
– Наметалото ни е твое, ни е мое, ами на детето – и като му пожелал всичко добро се доближил до вратата на дома си и почукал.

Жената отворила вратата и като видяла, че съпругът ѝ се връща жив и здрав, от радост го прегърнала и целунала, а после свалила от гърба товара му, измела снега от ботушите му и го поканила да влезе вътре.
Но той ѝ рекъл:
– Намерих нещо в гората и го донесох да се грижиш за него – и стоял на прага, без да влиза.
– Какво е то? – възкликнала тя. – Покажи ми, защото къщата е празна и имаме нужда от толкова много неща. – И той разтворил палтото си и ѝ показал спящото дете.
– Ох, мили боже! – прошепнала тя. – Нямаме ли свои дечица, че трябва чуждо да слагаш до сърцето си? Кой знае дали няма да донесе лош късмет в дома ни? Как ще се оправим? – И тя много се ядосала.
– Няма страшно, защото това е Сина-на-Звездата – отговорил ѝ той и после разказал по колко странен начин намерил детето.
Но тя не разбирала, надсмивала му се, говорела грубо и плачела:
– За нашите деца няма хляб, а трябва да храним и чуждо! Кой го е грижа за нас? И кой ще ни дава храна?
– Не се ли грижи Бог да храни даже и врабчетата – отвърнал ѝ той.
– Не умират ли баш врабчетата от глад през зимата? – пресякла го тя. – И не е ли баш сега люта зима навън? – Но мъжът мълчал и не мърдал от прага.

Леден вятър от гората се втурнал през отворената врата, а жената се разтреперила от студ и му казала:
– Ще затвориш ли вратата? Студен вятър влиза през вратата и измръзнах.
– В къща със студени сърца не вее ли все студен вятър? – попитал я той. Но жената не отговорила нищо, само още повече се приближила до огнището.

Минало малко време, тя се обърнала и го погледнала с очи, пълни със сълзи. Той прекрачил прага и сложил малкото дете в ръцете ѝ, тя целунала нежно мъничето и го положила да легне в легълцето до най-малкото от децата им. На сутринта Дърварят взел златното наметало и го прибрал в голямата им ракла, а жена му свалила огърлицата от кехлибар, която била на вратлето на детето и също я прибрала там.

И така Сина-на-Звездата растял заедно с децата на Дърваря, седял на една маса с тях и им бил другарче в игрите. Година след година ставал все по-хубав – хората в селото не можели очи да откъснат от него и се дивяли, защото всички били тъмнокоси и смугли, а той – бял като сняг и с деликатна кожа като слонова кост, а къдриците на главата му – кръгли като цветчета на жълтурче. Устните му аленеели като червено цвете, очите му били с цвят на теменуги, цъфнали на брега на ручей с бистра вода, а снагата му, като нарцис в ливада, дето косач не е стъпвал.

При все това, цялата му хубост не носела добро. Момчето растяло гордо, зло и себично. Презирало чедата на Дърваря и другите селски деца и говорело, че са от долен произход, докато той е от сой, Сина-на-Звездата и затова е техен господар, а тях наричал свои слуги. Нямало в него милост за бедни, сакати или недъгави хора. Замерял ги с камъни и ги натирял към шосето, да вървят да просят дугаде хляба си. Вече само злодеите повторно влизали в селото. Избраникът на красотата се присмивал на слаби и болни и ги подигравал жестоко. Обичал единствено себе си и лете, когато вятър не трепвал, често ходел в овощната градина на свещеника, лягал до извора и дълго се взирал в образа, отразен във водата, любувал се на себе си и се смеел от радост на красота си.

Дърваря и жена му често го гълчали и говорели:
– Ние не постъпихме с тебе така, както ти се държиш с изстрадалите хора. Отде се взе това зло в тебе към тези дето най-много се нуждаят от милост?

Старият свещеник го викал често с надежда да го научи на любов към живите твари и затова му говорел:
– Мушицата ти е сестра. Не ѝ причинявай зло. Пойните птички, дето хвъркат в гората са родени свободни. Недей ги лови с капани за едното твое удоволствие. Господ е създал слепи и червеят и къртицата и всичко живо си има своето място в света. Кой си ти, че да носиш болка в Божия свят? Даже добитъкът от полето слави нашия Господ Бог.

Но Сина-на-Звездата не чувал мъдрите думи, свивал устни с презрение и пак хуквал да командва селските деца. И те го следвали, защото бил светлолик и сръчен, можел да танцува и да свири на свирка. И където да ги водел Сина-на-Звездата, те се съгласявали, и каквото да ги карал да вършат, те го слушали. И се смеели, като пробождал с остра тръстика слепите очи на къртица, и се заливали от смях, като уцелвал с камъни хора, поразени от проказа. И заради всичките неща, дето им нареждал и те вършели, сърцата им се вледенили – също като неговото.

Един ден през селото минавала бедна просякиня. Дрехите ѝ били скъсани и вехти, краката ѝ кървели от острите камъни по пътя, зла съдба била я споходила. Капнала от умора, тя приседнала под един кестен да отдъхне.

Забелязал я Сина-на-Звездата и подвикнал на децата:
– Вижте! Там под хубавото зелено дърво седи една слабоумна просякиня. Да я прогоним от тука, защото хем е грозна, хем е болна.

Като приближил, започнал да мята камъни по нея и да ѝ се подиграва, а тя го погледнала с ужас в очите и не отмествала поглед от него. Дърваря, който цепел наблизо дърва, видял какво върши Сина-на-Звездата, бързо дотичал, смъмрил го и казал:
– Камък е сърцето ти и нямаш капка жал! Какво зло ти стори бедната жена, че се държиш така?
Сина-на-Звездата почервенял от яд, тропнал с крак по земята и отвърнал:
– Кой си ти, че да ми казваш, аз какво да правя? Аз да не съм ти син, че да те слушам?!
– Право говориш – му отвърнал Дърваря, – но аз те съжалих, когато те намерих в гората.

При тези думи горката жена надала вик и се свлякла в прахта на земята. Дърваря хукнал с нея на ръце към къщи, та съпругата му да ѝ помогне. Накрая клетницата се свестила, настанили я удобно и ѝ дали да яде и да пие.
Но тя не посегнала ни към гозбите, ни към водата, а веднага попитала Дърваря:
– Не каза ли, че си намерил детето в гората? И не изтекоха ли оттогава точно десет години?
Дърваря отвърнал:
– Така е, в гората намерих детето и наистина изминаха десет години.
– Имаше ли знаци, с които намери детето? – изплакала тя. – Имаше ли наниз кехлибар, вързан на вратлето му? Беше ли увито в златисто наметало, бродирано със звезди?
– Наистина – отговорил Дърваря, – както казваш, така беше. – И при тези думи извадил от раклата огърлицата и наметалото и ги показал на жената.
Като ги видяла, жената се просълзила от радост и казала:
– Това е синът ми, който загубих в гората. Моля те, повикай го бързо, защото скитах по целия свят да го търся.
Двамата съпрузи излезли да извикат Сина-на-Звездата и му казали:
– Ела вкъщи, защото майка ти те чака там.

И момчето хукнало в почуда и с радост. Но като видяло кой го чака, се изсмяло с презрение право в лицето на горката жена.
– Къде е моята майка? Тук виждам само някаква стара просякиня.
А тя промълвила: – Аз съм твоята майка.
– Трябва да си полудяла, че да ми говориш така! – викнал ядно Сина-на-Звездата. – Как може да съм дете на грозна просякиня, навлечена в парцали? Махай се – не искам никога вече очите ми да виждат гнусното ти лице.
– Недей така, ти наистина си мъничкото ми момченце, което изгубих в гората – разплакала се тя, свлякла се на колене и протегнала ръце към него. – Разбойници те отнесоха от мен и те оставиха да умреш – шепнела тя, – но аз те познах в мига, в който те срещнах, и знаците потвърждават това, огърлицата от кехлибар и златното наметало са същите. Моля те да тръгнеш с мен, защото обиколих целия свят да те търся. Ела с мен, детето ми, защото имам нужда от твоята обич.

Но Сина-на-Звездата не помръднал от мястото си – затръшнал вратите на сърцето си за нея и дума не отронил да успокои горчивия плач на жената.
Най-накрая с твърд и горчив глас ѝ рекъл:
– Ако наистина си моя майка, щеше да е по-добре да седиш далеч от мен и да не ме срамиш. Аз мислех, че съм син на някоя Звезда, а не сиромашко дете, както твърдиш. Затова се махай и повече да не те виждам никога.
– Ох, сине! – плачела тя. – Може ли поне да ме целунеш, преди да си отида? Толкова изстрадах, докато те намеря.
– Не може – викнал ѝ Сина-на-Звездата, – защото ме е гнус даже да те гледам и по-скоро бих целунал пепелянка или жаба, вместо теб.

Жената с мъка се надигнала и плачейки горчиво, поела към гората. Когато Сина-на-Звездата видял, че си е отишла, доволен хукнал пак да играе с тайфата си.

Но когато другарите му го видели, започнали да му се присмиват и викнали:
– Изглеждаш гнусен като жаба и противен като пепелянка. Разкарвай се от тука, защото няма да те търпим с нас – и при тези думи го изгонили от градината.

Свъсил вежди Сина-на-Звездата и си помислил: „Какви ми ги говорят тия? Ще ида до извора, да се огледам и той ще ми покаже колко съм красив.“

И така, той отишъл до извора, погледнал там и Ооох! Лицето му било по-гнусно от лице на жаба, а му тялото му се било изпъстрило с петна, като пепелянка. И той се захлупил в тревата, заплакал и си казал: „Това ме сполетя, заради греха ми. Отрекох се от майка си и я прогоних надалече, и бях горд и груб с нея. Затова ще тръгна да я търся по свята и няма да се спра, докато не я открия.“

Пристъпила до него най-малката дъщеричка на Дърваря, сложила ръка на неговото рамо и му казала:
– Какво значение има, че си загубил красотата си? Остани с нас и аз няма да ти се присмивам.
А той отвърнал:
– Не мога, защото бях тъй груб с моята майка, че това зло ме сполетя за наказание. Затова трябва да тръгвам, ще скитам по света докато не я намеря и не я помоля да ми прости.

И се затичал към гората, молещ майка си да се върне при него, но никой не отвръщал. Цял ден я викал, а когато слънцето залязло, той се отпуснал на земята в постеля от зелени листа. Като го видели, животните избягали надалеч, защото помнели колко е жесток и той останал сам-самичък, без никаква защита. Само една жаба го следяла втренчено с очи и много бавно една пепелянка пропълзяла покрай него.

Станал сутринта, хапнал малко горчиви горски плодове и поел по пътя през необятната гора, хлипайки от мъка. Когото срещнел, питал за майка си.
Казал на Къртицата:
– Ти, която живееш под земята, кажи ми, там ли е моята майка? – и Къртицата му отвърнала:
– Ти нали избоде очите ми. Как сега да я видя!?
Казал на Птичката:
– Ти, която можеш да летиш над върховете на дърветата и гледаш целия свят. Кажи ми, виждаш ли моята майка?
И Птичката му отговорила:
– Ти нали ми подряза крилете, за да си доставиш удоволствие. Как сега да летя!?
Видял малката Катеричка, дето живеела в голямата ела и била много самотна и я попитал:
– Къде е моята майка?
А Катеричката му отговорила:
– Нали ти закла моята майка. Да не би сега да търсиш да заколиш и своята?
Сина-на-Звездата заплакал, навел смирено глава и замолил за прошка всичките Божии твари. После продължил по пътя, за да търси просякинята. На третия ден излязъл на другия край на гората и навлязъл в равнината.

Вървял през селата, а деца му се подигравали и го замеряли с камъни, стопаните нямали милост дори в хамбарите си да го приютят за през нощта, да не би зърното да зарази с плесен, толкова гнусно изглеждал. Ратаите също го пъдели, и нямало кой капчица жал да усети за него. Не чул никъде нищо за майка си – просякинята, въпреки че трета година обикалял света да я търси. Често му се струвало, че я мярва пред него, викал я и тичал подире ѝ, докато острите камъни по пътя съвсем не разранят краката му. Но никога не успял да я стигне, а хората, които живеели край пътя, отричали да са виждали тази жена, нито дори някоя дето прилича на нея и му се смеели, и се гаврели със скръбта му.

Трета година бродел по широкия свят и нямало никъде за него ни любов, ни добрина, ни даже милостиня – видял света такъв, какъвто той го сътворил по времето на своята надменност.

Една вечер стигнал до град, опасан с висока каменна стена, издигнат на бреговете на река. Изнемощял и с набити от ходене крака, понечил да влезе в града, но войниците, които пазели портата, пресекли копия пред него и му рекли грубо:
– Каква работа имаш ти тука?
– Търся майка си – отговорил той – и моля да ми разрешите да вляза, защото тя може да е в този град.
Те му се изсмели, а единият тръснал черната си брада, приседнал на щита си и се развикал:
– Истината е, че майка ти хич няма да ти се зарадва да те види, защото си гнусен като блатна жаба или пепелянката дето се хлъзга из ливадите. Омитай се от тука. Омитай се от тука. Майка ти не живее тука.
А другият, който носел жълто знаме в ръката си му викнал:
– Коя е майка ти и защо си тръгнал да я търсиш?
И той отговорил:
– Майка ми е просякиня като мен и аз се отнесох много лошо с нея. Сега ви моля да ми разрешите да премина, за да я помоля за прошка, ако за късмет е окъсняла в града. – Но те не му разрешили, а го замушкали с копия и момчето се обърнало разплакано да си върви.

Един човек с доспехи, изписани с цветя от злато и шлем с излегнат лъв с крила, приближил войниците и ги попитал кой бил този, на когото не позволили да премине. И те му отговорили:
– Просяк и син на просякиня беше онзи.
– Ей – викнал той през смях, – ще продам глупака в робство, а пък парите ще ми стигнат за кана сладко вино.

Някакъв старец със зловещо лице минавал наблизо и при тези думи веднага се  провикнал:
– Купувам го на тази цена! – после платил, уловил Сина-на-Звездата за ръка и го повел към града. Вървели дълго по много улички и накрая стигнали до малка вратичка в каменна стена, почти цялата закрита от клоните на дърво нар. Старецът докоснал вратичката с пръстен от гравиран яспис и тя сама се отворила. После слезли по пет стъпала от месинг долу в градина, изпълнена с черни макове и зелени делви от печена глина. Тогава старецът измъкнал изпод чалмата си шал от шарена коприна, завързал очите на Сина-на-Звездата и го подкарал пред себе си. Когато му свалил превръзката, момчето видяло, че се намира в тъмница, осветена с факла от рог.

Старецът положил пред момчето паница с парче плесенясал хляб и му рекъл „Яж“, и налял малко солена вода в чаша и му рекъл „Пий“, и когато то се наяло и напило, старецът излязъл, като заключил вратата след себе си и я затегнал с желязна верига.

На другата сутрин старецът, който всъщност бил изкусен магьосник от Либия и бил усвоил чародейството из гробниците край Нил, се върнал, смръщил вежди и казал:
– В гората, която расте близо до портата на този град на Неверници, са скрити три къса злато. Единият е бяло злато, другият – жълто, а третият – червено. Донеси ми днес бялото злато, а ако не успееш, ще ти ударя сто камшика. Връщай се бързо, че по залез слънце ще те чакам на вратата на градината. Гледай да ми донесеш къса бяло злато, защото си ми роб и съм платил за тебе колкото за кана сладко вино.
И завързал очите на Сина-на-Звездата с шала от шарена коприна, повел го през къщата и после през градината с черни макове и нагоре по петте месингови стъпала. Отворил вратата с пръстена си и извел момчето на улицата.

Сина-на-Звездата излязъл от градската порта и се отправил към гората, както му заръчал Магьосника. Отдалече тя изглеждала тъй красива и светла, пълна с птички и ароматни диви цветя и затова с радост навлязъл навътре. Но не била от полза тази красотата, защото като вървял, бодливи шипки и тръни излизали от земята и го обгръщали целия, като в капан, и люти коприви го парели, и гигантски бодили забивали тръни като кинжали, и той страдал горчиво. Не успял да открие бялото злато, за което му казал Магьосника, макар че търсил от сутрин до пладне и от пладне чак до заник слънце. Привечер обърнал лице към дома и заплакал горчиво, защото знаел каква съдба го очаква.

Тъкмо да излезе от гората и чул откъм трънака някой да плаче от болка. Забравил за своята мъка, той хукнало обратно към мястото и видял там мъничък Заек хванат в капана на нечий ловец.

Сина-на-Звездата усетил жал за животинчето, пуснал го на свобода и му казал:
– Аз съм роб, но поне на тебе мога да даря свободата.
Заека му отговорил:
– След като ми дари свободата, какво искаш в замяна?
А Сина-на-Звездата му отвърнал:
– Търся къс бяло злато, но не можах никъде да го намеря, а ако не го занеса довечера на моя господар, той ще ме пребие.
– Ела с мен – казал Заека – и аз ще те заведа при него, защото знам къде е скрит този къс бяло злато и защо.
И така, Сина-на-Звездата тръгнал след Заека и Ооо! В пукнатината на едно дъбово дърво видял парчето бяло злато, което цял ден търсел. Преизпълнен с радост, той го грабнал и казал на Заека:
– На едното добро, което сторих за тебе, ти ми отвърна с много, и на жалостта, която почувствах за тебе, ти ми отвърна със сто пъти по-голяма.
– Не – отговорил Заека, – каквото ти стори за мене, такова и аз сторих за тебе – и бързо побягнал, а Сина-на-Звездата потеглил обратно към града.

Пред градската порта сега седял само някакъв човек, разяден от проказа. На главата му висяла сива ленена качулка и през дупките ѝ очите му лъчели като горящи въглени. Когато видял, че Сина-на-Звездата приближава, протегнал дървена купа за милостиня, задрънкал със звънчето си и казал:
– Дай ми нещо, че да си купя хляб, защото умирам от глад. Изпъдиха ме от града и никой няма милост към мене.
– Уви! – проплакал Сина-на-Звездата. – Имам само един къс в кесията си и ако не го дам на моя господар, той ще ме пребие, защото съм роб.

Но прокаженият нещастник паднал на колене и така горещо се молел, че Сина-на-Звездата не издържал и от жал му дал къса бяло злато.

Когато доближил къщата, Магьосника отворил вратата, пуснал го вътре и го попитал:
– Намери ли къса бяло злато?
– Не можах – отговорил Сина-на-Звездата.
Тогава Магьосника се нахвърлил връз него, набил го, и после му дал празна чиния и рекъл: „Яж,“ и после му дал празна чаша и му рекъл: „Пий“, и отново го запрял в тъмницата.

На другата сутрин Магьосника се върнал при него и казал:
– Ако довечера не ми донесеш парчето жълто злато, ще останеш завинаги роб и ще ти ударя триста камшика.

Сина-на-Звездата се върнал в гората и цял ден търсил жълтото злато, но никъде не успял да го намери. На заник слънце седнал на земята и започнал да плаче и докато плачел се появил малкия Заек, дето го освободил от капана.
– Защо плачеш? И защо пак си дошъл в гората? – попитал Заека.
А Сина-на-Звездата отвърнал:
– Търся къс жълто злато, което е скрито тук някъде и ако не го намеря, моя господар ще ме бие и ще ме задържи завинаги в робство.
– Последвай ме – викнал Заека. Хукнал през гората и се спрял пред малко вирче. На дъното му лежало парчето жълто злато.
– Как да ти благодаря? – казал Сина-на-Звездата, – ти за втори път ме спасяваш.
– Не е така, защото ти пръв се съжали над мен – казал Заека и бързо побягнал нанякъде.

Сина-на-Звездата прибрал къса жълто злато в кесията си и забързал към града. Но прокаженият пак бил пред портата и като видял момчето, хукнал да го посрещне, коленичил в праха и заплакал:
– Дай ми нещо, че умирам от глад.
А Сина-на-Звездата казал:
– В кесията ми има само едно парче жълто злато и ако не го занеса на моя господар, той ще ме пребие и ще ме задържи завинаги в робство.
Но прокаженият нещастник пак паднал на колене и така горещо се помоли, че Сина-на-Звездата не издържал и от жал му дал къса жълто злато.
Когато се върнал в къщата, Магьосника отворил вратата, въвел го вътре и го попитал:
– Донесе ли парчето жълто злато?
– Не можах – отвърнал Сина-на-Звездата.
Магьосника го съборил на земята, набил го, оковал го с вериги и го хвърлил в тъмницата.

На другата сутрин Магьосника се завърнал и му казал:
– Ако днес ми донесеш онзи къс червено злато, ще те освободя от робство, но ако не успееш, със сигурност ще те заколя.

И така, Сина-на-Звездата се върнал в гората и цял ден дирил къса червено злато, но никъде не успял да го намери. Вечерта седнал и заплакал и тогава при него дошъл малкия Заек и казал:
– Онзи къс червено злато, дето го търсиш, е в пещерата – точно зад теб. Затова, спри да плачеш и се успокой.
– Как да ти се отблагодаря? – възкликнал Сина-на-Звездата. – Защото ти вече трети път ме спасяваш.
– Не е така, защото ти пръв се съжали над мен – отговорил Заека и бързо избягал.

Сина-на-Звездата влязъл в пещерата и в най-далечния ъгъл намерил къса червено злато. Прибрал го в кесията си и забързал към града. А прокаженият, като видял момчето да идва, застанал в средата на пътя, разплакал се и му рекъл:
– Дай ми парчето червено злато, че иначе ще умра – и Сина-на-Звездата пак се съжалил над него, извадил къса червено злато и му го подал с думите:
– Твоята нужда е по-голяма от моята. – И все пак сърцето му натежало от мъка, защото знаел, че злата орис го чака.

Но Ооо! Като минавал през голямата порта на града, пазачите му се поклонили до земята и му отдали почит с думите:
– Колко красив е нашият господар! – и тълпа граждани го съпроводила с викове:
– Със сигурност няма по-красив на цялата земя! – и Сина-на-Звездата заплакал и си казал: „Те ми се подиграват и разведряват живота си с моето нещастие“ – но такава огромна тълпа вече се била събрала, че той загубил пътя си, залутал се и накрая излязъл на голям площад, където се издигал двореца на Краля.

Вратите на двореца се отворили пред него и оттам излезли да го посрещнат един свещеник и всички придворни – отдали му почит и казали:
– Ти си нашият господар и син на Краля, когото чакахме.
А Сина-на-Звездата отвърнал:
– Аз не съм син на Краля, а дете на бедна просякиня. И защо казвате, че съм красив, като знам, че изглеждам ужасно?

После рицарят с доспехите, изписани с цветя от злато и шлем с излегнат лъв с крила, вдигнал щита си и рекъл:
– Защо господарят твърди, че не е красив?

И Сина-на-Звездата погледна и Ооо! Лицето му било красиво, като преди, и целият бил, като някога, но в очите му имало нещо, което виждал за пръв път.

Свещеникът и придворните паднали на колене и му казали:
– От стари времена е предречено, че на този ден ще дойде онзи, който ще ни управлява. Затова, господарю наш, приеми тази корона и този скиптър и в името на справедливостта и доброто, стани наш Крал.
Но той им отговори:
– Не заслужавам чест като тази, защото отритнах родната си майка, и не мога да се спра, докато не я намеря и не помоля за прошка. Затова, нека вървя, защото трябва да продължа моето странство и не мога да се бавя тука, макар да ми предлагате корона и скиптър. – И като казал това, се обърнал и погледнал към улицата, която водела към градската врата и Ооо! В тълпата, събрала се около войниците, видял просякинята, която била неговата майка, а до нея стоял прокажения, дето просел на пътя.

Вик на радост се изтръгнал от неговите устни и хукнал натам, коленичил и целунал раните по краката на майка си и ги измил със своите сълзи. Склонил главата си в прахта и хлипайки като човек, на който ей сега ще се пръсне сърцето, ѝ казал:
– Мамо, аз те отритнах във времето на моята надменност. Приеми ме в часа на моето смирение. Мамо, аз ти дадох омраза. Моля те, дари ми обич. Мамо, аз те отхвърлих. Вземи сега своето дете.
Но просякинята не проронила и дума. Тогава протегнал ръце и се вкопчил в белите нозе на прокажения, та помолил:
– Три пъти те дарих с милостиня. Помоли майка ми само веднъж да ми каже поне една дума.
Но прокаженият не казал нищо. Момчето плакало отново и отново и казало:
– Мамо, моята мъка е по-голяма, отколкото мога да издържа. Прости ми и ми позволи, пак да се върна в гората.
Тогава просякинята протегнала ръка към главата му и казала:
– Изправи се.
И прокаженият протегнал ръка над главата му и казал:
– Изправи се.

И той се надигнал на краката си, погледнал към тях и Оо! Това били Кралицата и Краля. И Кралицата му казал:
– Това беше баща ти, на когото помогна.
И Кралят казал:
– Това беше майка ти, чиито крака изми със сълзите си.
И те го целунали и въвели в двореца, пременили го във фини дрехи и поставили короната на главата му, скиптъра в ръката му и станал крал на града, който се издигал на брега на реката. Много справедливост и добро дарил на всички, а злият Магьосник наказал. На Дърваря и жена му пратил богати дарове и дарил децата им с високи почести. Не причинявал вече болка и жестокост на птици и животни, а учел хората на любов, добро и милост. Дал хляб на бедните, на голите дал дрехи, и царял мир и благоденствие в земята му.

Но не управлявал дълго – бил толкова изстрадал и толкова горчив бил огъня на неговото изпитание, че минали три години и умрял. А този, който се качил след него на трона, бил зъл владетел.