Вълшебни приказки

Забележителната Ракета

Препоръчва се за възраст над 17 год.
21мин
чете се за

На Карлос Блекър

Всички празнуваха, защото синът на краля щеше да се жени. Цяла година той чака своята годеница и ето – тя пристигна най-сетне. Беше Руска Принцеса и целия път от Финландия до тук, измина с шейна, теглена от шест северни елена. Огромната златна шейна имаше форма на лебед, а между крилата на лебеда беше полегнала самата малка Принцеса. Наметалото ѝ от хермелин беше дълго до петите, на главата си носеше мъничка сребриста шапка и беше бледа като Снежния Палат, където бе живяла досега. Кожата ѝ бе тъй бяла, че като минаваше по улиците, хората се удивляваха.
– Тя е като бяла роза! – викаха всички и хвърляха цветя от балконите

На дворцовата порта чакаше Принца, за да я посрещне. Той имаше замечтани виолетови очи, а косите му бяха като фино самородно злато. Когато я видя, падна на коляно и целуна ръката ѝ.
– Вашата картина е красива – прошепна той, – но Вие сте още по-прекрасна. – И малката Принцеса поруменя.

– Досега приличаше на бяла роза – каза един млад Паж на своя съсед, – но сега прилича на червена роза! – и целият двор остана очарован.

„Бяла роза, Червена Роза!“

През следващите три дни всички повтаряха „Бяла роза, Червена Роза, Червена Роза, Бяла роза, “ и Краля издаде заповед да се удвои заплатата на Пажа. Тъй като той не получаваше никаква заплата, това не му донесе полза, но пък се считаше за голяма чест и надлежно беше публикувано в Дворцовия Вестник.

Изтекоха три дни и сватбата беше отпразнувана. Церемонията беше великолепна, младоженците вървяха ръка за ръка под балдахин от мораво кадифе, извезано със ситни перли. После се вдигна Всенародно Пиршество, което продължи пет часа. Принцът и Принцесата седяха начело на трапезата в Голямата Зала и отпиваха от чаша чист планински кристал. Само преданите в любовта можеха да пият от нея, защото докоснеха ли я измамни устни, тя посивяваше, загубваше си блясъка и своята яснота.

– Колко ясно личи, че се обичат – отбеляза малкият Паж. – Ясно като кристал! – и Краля за втори път му удвои заплатата.
– Каква чест! – провикнаха се всички царедворци.

След пиршеството се организира бал. Младата двойка щеше да танцува Танца-с-Рози, а Краля обеща да акомпанира на флейта. Той свиреше отвратително, но никой никога не посмя да му каже, защото все пак беше Крал. Всъщност можеше да свири само две арии и никога не знаеше коя изпълнява, но нямаше никакво значение, защото каквото и да стореше, всички викаха с ентусиазъм: „Очарователно! Очарователно!“

За финал, програмата предвиждаше зрелищна заря точно в полунощ. Малката Принцеса през живота си не бе виждала фойерверки, затова кралят нареди Кралския Пиротехник да бъде на разположение през целия сватбен ден.

– На какво приличат фойерверките? – попита тя Принца една сутрин, докато се разхождаше на терасата.
– Приличат на Северно сияние – отвърна Краля, който вечно отговаряше на въпроси, отправени към други хора, – но са много по-естествени. Лично аз ги предпочитам при честване на тържествени случаи, защото винаги знаеш кога ще започнат и са очарователни също като свиренето ми на флейта. Непременно трябва да ги видите.

В дъното на кралската градина беше издигната огромна платформа и щом Кралския Пиротехник постави всяко нещо на мястото му, фойерверките се разговориха.

– Светът е тъй прекрасен – извика малкия Фишек. – Само вижте онези жълти лалета! Дори да бяха истински конфети, пак нямаше да са така омайни! Предоволен съм, че попътувах. Пътуването удивително усъвършенства интелекта и премахва предразсъдъците.
– Кралската градина не е светът, глупов фишеко – обади се една голяма Римска Свещ. – Светът е огромен и са нужни три дни, за да го разгледаш подробно.
– Ако заобичаш едно място, за теб то се превръща в целия свят – възкликна с ангажиран глас една Въртележка на Катарина, която на младини била силно привързана към някакъв стар чамов сандък, и се гордееше с разбитото си сърце. – Ала любовта сега не е на мода, убиха я поетите. Толкова изписаха за нея, че вече никой не им вярва и не се учудвам. Преданата любов страда в мълчание. Спомням си за мен самата някога – но все едно. Любовта е отживелица.
– Глупости! – пресече я Римската Свещ. – Любовта не умира. Вечна е като луната. Младоженците например се обичат толкова дълбоко. Тази сутрин научих всичко за тях от една мукавена гилза, с която се случихме в едно и също чекмедже, та тя знаеше последните дворцови клюки.
Но Въртележката на Катарина поклати глава.
– Любовта е мъртва, мъртва, мъртва – мърмореше тя, защото беше от онези хора, които мислеха, че ако повтаряш едно и също нещо много пъти, то накрая става истина.

Внезапно се разнесе остро сухо кашляне и всички се огледаха наоколо.

То идваше от висока, надменно гледаща Ракета, завързана на дълъг прът. Винаги кашляше преди да заговори, за да привлече внимание.
– Апчих, апчих! – се изкашля отново господинът и вече всеки слушаше, с изключение на клетата Въртележка на Катарина, която още клатеше глава и повтаряше „Любовта е мъртва“.
– Ред, ред! – провикна се Фишека. Той си падаше по политиката и участваше активно в местните избори, та затова знаеше как да говори с фрази, типични за Парламента.
– Съвършено мъртва – прошепна Въртележката на Катарина и се унесе в сън.

Когато настъпи абсолютна тишина, господин Ракета се прокашля за трети път и започна. Говореше с твърде бавен, отчетлив глас, все едно диктува мемоари, и гледаше винаги през човека, на когото говори. Безспорно, притежаваше изключително изискани маниери.
– Какъв късмет за сина на Краля – отбеляза той, – че ще се ожени в деня, когато аз ще бъда изстрелян. Нарочно да беше уредено, нямаше да се получи по-добре за него, но Принцовете винаги са си с късмета.
– Драги мой! – обади се малкият Фишек. – Мислех, че е точно обратното и ще ни изстрелят в чест на Принца.
– С теб може и да е така – отвърна той. – Всъщност, дори не се съмнявам, но с мен нещата са различни. Аз съм невероятно забележителна Ракета и произхождам от забележителни родители. Навремето майка ми бе най-славната Въртележка на Катарина, прочута с грациозния си танц. На представянето си пред обществото, преди да излети, тя направи цели деветнайсет пируета и при всяко завъртане изхвърляше по седем розови звездици. Беше цял метър широка и изработена от барут с най-високо качество. Баща ми беше Ракета като мен самия, от френски произход. Той се издигна толкова високо, че хората се притесниха дали ще се върне надолу. Но той се върна, защото беше с благ характер и направи най-брилянтно спускане в порой от златен дъжд. Вестниците писаха за неговото изпълнение с най-ласкав тон. Даже Дворцовия Вестник го нарече връх на Пилотехническото изкуство.
– Пиротехническото, Пиротехническото имате предвид – обади се Бенгалския Огън. – Със сигурност знам, че е Пиротехническо, защото го видях написано на собствената си кутия.
– Е, Пиротехническото казах аз – отвърна господин Ракета с неотстъпчив глас и Бенгалския огън се почувства толкова съкрушен, че започна да подкача малките фишеци, за да покаже, че все пак е личност, с известно значение.
– Та значи, разказвах… – продължи господин Ракета, – разказвах… Какво бях почнал да разказвам?
– Разказваше за себе си – му подсказа Римската Свещ.
– А, да. Сигурен бях, че обсъждах нещо нещо много интересно, преди да бъда тъй грубо прекъснат. Мразя недодяланите и лоши маниери, защото съм изключително чувствителен. Сигурен съм, че няма по-чувствителен от мен на този свят.

– Какво значи да си чувствителен? – се обърна Конфетата към Римската Свещ.
– Това е някой, който има мазоли и затова вечно настъпва краката на другите хора – отвърна с тих глас Римската Свещ, а Конфетата едва не избухна от смях.

– На какво се смеете, моля? – попита господин Ракета. – Аз не се смея.
– Смея се, защото съм щастлива – отвърна Конфетата.
– Колко себична причина! – пресече я ядно господинът. – Какво право имате да сте щастлива? Трябва да мислите за другите. И разбира се, трябва да мислите за мен. Аз винаги мисля за себе си и очаквам другите също да правят това. Това е то, истинското съчувствие. То е прекрасна добродетел и с нея аз съм извънредно надарен. Само нека предположим, че тази вечер се случи нещо лошо с мен – какво нещастие за всички! Принцът и Принцесата няма никога повече да са щастливи, бракът име ще бъде провален, а колкото до Краля, знам със сигурност, че няма да го преживее. Ох, като се замисля за значимостта на своето положение, се разчуствам до сълзи.
– Ако искаш да зарадваш другите – викна Римската Свещ, – гледай как да се опазиш сух.
– Определено! – възкликна Бенгалския огън, който беше вече в по-добро разположение на духа. – Това просто е проява на здрав разум.
– Здрав разум, как не! – се възмути господин Ракета. – Забравяте колко съм необикновен и забележителен. Всеки може да прояви здрав разум, макар да няма капчица фантазия. Но аз съм надарен с въображение и не възприемам никога нещата такива, каквито са. Представям си ги винаги съвсем различни. А колкото до зора да остана сух, тук очевидно няма ни един, способен да оцени една чувствителна душа. За мое щастие, изобщо не ми пука. Това, което ме крепи в живота, е чувството за безкрайната нищожност на всички останали и това усещане непрестанно култивирам. Ни един от вас няма сърце. Седите тук и се хилите, все едно Принца и Принцесата току-що не са се оженили.
– Хайде де! – възкликна един дребен Огнен Балон. – Откъде накъде? Това е толкова радостно събитие, че щом се издигна в ефира, ще разкажа на звездите за това. Ще ги видите как трепкат, докато им описвам хубавата младоженка.
– Ох, че банално гледаш на живота! – възкликна господин Ракета. – Но това и очаквах. Няма нищо в теб – ти си кух и празен. Например може Принцът и Принцесата да заживеят някъде в провинцията до дълбока река и може да им се роди един единствен син – малко русо момченце с теменужени очи като на Принца. Веднъж то може да излезе на разходка със своята бавачка, която може да задреме под голямото разцъфнало дърво, а момченцето да падне в реката и да се удави. Какво ужасно нещастие! Клетите родители да изгубят единствения си син! Това е наистина ужасно! Никога не ще го преживея.
– Но те не са загубили единствения си син! – възкликна Римската Свещ. – Изобщо никакво нещастие не ги е сполетяло!
– Никога не съм твърдял, че ги е сполетяло – я сряза господин Ракета. – Казах, че може. Ако бяха загубили единственото си дете, нямаше да има полза да говорим повече. Мразя хората, дето оплакват разлятото мляко. Но като си помисля, че могат да загубят единствения си син, определено много се разстройвам.
– Няма никакво съмнение! – извика Бенгалския Огън. – Ти определено си най-разстроената личност, която някога съм срещал.
– А ти си най-недодяланата личност, който някога съм срещал! – не му остана длъжен господин Ракета. – И изобщо не можеш да разбереш приятелството ми с принца.
– Че ти дори не го познаваш! – прогърмя Римската Свещ.
– Никога не съм твърдял, че го познавам – отвърна господин Ракета. – Смея да твърдя, че ако го познавах, нямаше изобщо да съм му приятел. Толкова опасно е да познаваш приятелите си.
– Най-добре ти гледай да не се наквасиш – го посъветва Огнения Балон. – Това е най-важно.
– Хич не се съмнявам, че за теб е много важно – се сопна господин Ракета. – Но ако поискам, аз мога да поплача – и всъщност избухна в сълзи, които се стекоха по пръта като дъждовни капки и едва не удавиха две буболечки, които щяха да си правят семеен дом и търсеха хубаво място.

– Изглежда, той наистина е романтичен по природа – каза Въртележката на Катарина, – щом плаче, когато изобщо няма за какво. – и тя въздъхна дълбоко и се замисли за чамовия сандък.
Но Римската Свещ и Бенгалския Огън бяха твърде непочтителни и продължаваха да повтарят:
– Глупости! Глупости! – с колкото им глас държи. Те бяха изключително практични и щом бяха против нещо, го наричаха глупост.

После, като прекрасен щит от лято сребро луната изгря, звездите заблестяха и откъм двореца долетя музика.

Принцът и Принцесата водеха танца. Танцуваха така изящно, че високите бели лилии надникнаха да гледат през прозорците, а големите червени макове заклатиха глави, в такт с музиката.

После часовникът удари десет, после единадесет, после дванадесет и при последния удар точно в полунощ всички излязоха на терасата, а Краля изпрати да повикат Кралския Пиротехник.
– Зарята да започва – нареди Краля.
Кралския Пиротехник дълбоко се поклони и закрачи към края на градината. Придружаваха го неговите шест помощника, всеки с горяща факла в ръка.
Несъмнено гледката бе великолепна.

– Въз-з-з! Въз-з-з! – засвистя Въртележката на Катарина, докато се въртеше и въртеше.
– Бум! Бум! – затрещя Римската Свещ. После Фишека затанцува над палата и Бенгалският Огън освети всичко в червено.
– Сбогом! – провикна се Огнения балон като се понесе нагоре и заизпуска сини искрици след себе си.
– Тряс! Тряс! – му отговориха Фишеците, които се забавляваха невероятно.

Всеки постигна изключителен успех, но не и господин Ракета. Той беше толкова подмокрен от реване, че не успя да излети. Най-хубавото нещо в него беше барута, който бе така подгизнал от сълзи, че не ставаше за нищо. Всичките му бедни роднини, с които нямаше никога да разговаря, се изстреляха в небето като прекрасни златни цветове, разцъфнали в пламъци.
– Ура! Ура! – крещеше Кралския Двор, а малката Принцеса се смееше от радост.
– Предполагам, че ме запазиха за по-специален случай – си каза господин Ракета. – Така е, без съмнение – и той изглеждаше по-надменен от всякога.

На другия ден дойдоха работниците да разчистят.
„Тези сигурно са пълномощниците“, си каза ракетата – „най-добре да ги посрещна достойно.“

И така, господинът си вирна носа и ожесточено се смръщи, все едно обмисляше нещо изключително важно. Но никой не му обърна внимание до мига, в който щяха да тръгват. Тогава един от работниците го забеляза.
– Ха! – викна той. – Една калпава ракета! – и го метна през оградата, право в една канавка.

Калпава Ракета? Калпава Ракета? – повтаряше си той, докато се въртеше из въздуха. – Невъзможно! Бляскава Ракета, това каза човекът. Думите „калпава“ и „бляскава“ звучат съвсем подобно, дори често означават едно и също – и се пльосна в калта.

– Тук не е твърде удобно – отбеляза той, – но без съмнение, е някое модерно място с кални бани и ме изпратиха тук да си оправя здравето. Със сигурност нервите ми са разклатени и се нуждая от почивка.

Скоро дребна Жаба с блеснали като топаз очи и пъстро зелено палто доплува до него.
– Тъкмо пристигате, нали! – каза Жабата. – Е, в крайна сметка няма нищо по-добро от калта. Малко дъжд и една канавка стигат, за да съм съвсем щастлива. Мислите ли, че ще завали днес следобед? Надявам се, ала небето е тъй синьо и безоблачно. Колко жалко!
– Апчих! Апчих! – започна господин Ракета с кашляне.
– Какъв очарователен глас притежавате! – възкликна Жабата. – Твърде подобен на квакане, а то разбира се, е най-музикалният звук на света. Тази вечер ще чуете нашия певчески хор. Разполагаме се в старото патешко езеро, близо до дома на стопанина и щом луната изгрее, ние започваме. Пеем тъй омайно, че всички лежат будни и ни слушат. Всъщност, даже вчера чух стопанката да казва на майка си, че не е мигнала заради нас. Тъй радостно е да узнаеш, че вече си популярен.
– Апчих! Апчих! – се изкашля Ракетата гневно. Беше ужасно ядосан, че не може да каже и думата.
– Без съмнение прекрасен глас – не млъкваше Жабата. – Надявам се, че ще се присъедините към нас на патешкото езеро. Ще ида да нагледам дъщерите си. Имам шест прекрасни дъщери и ме е страх, че може да ги срещне Щуката. Тя е отвратително чудовище и не би се поколебала да закуси с тях. Е, довиждане. Уверявам Ви, че този разговор ми достави огромно удоволствие.
– Разговор, наистина! – отвърна господин Ракета. – Че Вие говорихте през цялото време. Това не е никакъв разговор.
– Някой трябва да слуша – отвърна му Жабата. – Аз самата предпочитам да поема говоренето. Спестява време и пречи на излишните спорове.
– Но аз харесвам да споря – отбеляза Ракетата.
– Вярвам, че не е така – самодоволно рече Жабата. – Споровете са толкова вулгарно нещо, а и в доброто общество всички имат едно и също мнение. Довиждане отново. Тъкмо мярнах в далечината дъщерите си – и малката Жаба отплува нанякъде.

– Колко дразнеща особа – каза господин Ракета. – И колко невъзпитана! Мразя хора, които говорят само за себе си, когато и някой друг иска да говори за себе си, като например аз. На това му викам себелюбие и то е най-отвратителното нещо, особено за някой с моя темперамент и отзивчива природа. Всъщност, трябва да се поучите от мен – вероятно не бихте намерили на по-добър еталон. Сега, след като имате такъв късмет, най-добре да се възползвате, защото съвсем скоро тръгвам обратно за Двореца. Аз съм всеобщият любимец на Кралския Двор, всъщност Принца и Принцесата се венчаха вчера в моя чест. Но какво разбира провинциалистка като Вас от това.
– Няма смисъл да говориш с нея – обади се едно Водно Конче, кацнало на голям лист изсъхнала тръстика. – Няма никакъв смисъл, защото тя си тръгна.
– Е, че тя губи, не аз – отвърна господин Ракета. – Няма да спра да ѝ говоря, само защото тя не ми обръща внимание. Харесва ми да слушам как говоря. Това е едно от най-големите ми удоволствия. Често водя дълги разговори със себе си, при това съм толкова умен, че понякога не разбирам и думичка от онова, което казвам.
– В такъв случай, трябва непременно да изнесете лекция по Философия – каза Водното конче, разпери чифт очарователни като воал крилца и се извиси в небето.
– Колко глупаво от негова страна, че не остана! – каза господин Ракета. Сигурен съм, че не му се пада често случай да понаучи нещо. Но на мен изобщо не ми пука. Ще дойде ден, когато гений като мен ще бъде оценен, – и потъна още малко в калта.

След известно време до него доплува едра Бяла Патица. Тя имаше жълти крака с ципи между пръстите и минаваше за голяма красавица заради патешката си походка.
– Па, па, па – каза тя. – Колко любопитно изглеждате! Позволете да попитам – така ли сте роден или този вид е в резултат на злополука?
– Видно е, че живеете на село – отвърна господин Ракета. – В противен случай щяхте да ме познавате. Но ще извиня Вашето невежество. Не е справедливо да очаквам другите да са тъй забележителни като мен самия. Без съмнение, много ще се изненадате да разберете, че аз мога да излетя в небето и да сляза като порой от златен дъжд.
– Това не е много интересно – каза Патицата, – защото не носи никому полза. Ех, ако можехте като вол да орете земята или като кон да теглите каручка, или като овчарско куче да пазите овцете, щеше да е съвсем различно нещо.
– Мое мило същество! – извика господин Ракета с много високи нотки в гласа. – Личи си, че Ви липсва класа. Личност, с висотата на моята позиция, никога не носи полза. Притежавам впечатляваща изисканост и това е предостатъчно. Нямам желание за никаква работа, да не говорим за работата, която вие споменахте. Винаги съм смятал, че усилният труд е убежище за хора, които няма какво друго да правят.
– Ех, ех – каза Патицата, която беше много кротка по природа и никога не се караше с никого. – Всеки си има вкус. Все пак се надявам, че се каните да се заселите тук.
– Ох не, скъпа! – възкликна Ракетата. – Аз съм само посетител, много виден посетител. Всъщност, намирам това място за твърде досадно. Нито има подходящо общество, нито е добро за уединение. Абсолютно предградие! Предполагам, трябва да се върна в Двореца, защото съдбата ми е отредила да предизвикам сензация в света.
– Мислех и аз да се включа в обществения живот – отбеляза Патицата. – Има толкова неща, които се нуждаят от промени. Даже председателствах едно събрание и гласувахме резолюции, за да осъдим всичко, което не харесваме. Уви, от тях изглежда нямаше голяма полза. Сега се посветих на домашния живот и се грижа за своето семейство.
– Аз съм създаден за обществен живот – рече господин Ракета – и всички около мене са такива, дори най-скромните. Където да се появим, привличаме огромно внимание. Аз все още не съм се представил, но това когато стане, гледката ще е невероятна. А колкото до домошарството, то състарява твърде бързо и разсейва ума от възвишените неща в живота.
– Ах! Възвишените неща в живота, колко са прекрасни! – възкликна Патицата. – Това тъкмо ми напомни, колко съм гладна – и отплава надолу по потока, като си повтаряше „Па, па, па.“
– Върнете се, върнете се! – викна след нея ракетата. – Искам да Ви разкажа още много неща – но Патицата не му обърна никакво внимание.
– Доволен съм, че си отиде – рече той. – Тя определено е с манталитетът на средната класа.
Той затъна още по-дълбоко в калта и се замисли за самотната съдба на гения, когато изведнъж две момченца в бели престилки дотичаха до брега с чайник и малко разпалки.

– Ето ги и пълномощниците – си рече господин Ракета и опита да си придаде много достоен вид.
– Иха-а! – викна едно от децата – виж тази кален прът! Чудно, как ли се е озовал тук! – и извади ракетата от канавката.

Кален прът! – възкликна Ракетата. – Невъзможно! Златен прът, това каза. Златен прът е голям комплимент. Струва ми се, че ме взе за жезъла на Краля.

– Да го метнем в огъня! – предложи другото дете. – Тъкмо ще заври по-бързо чайника.
И така, те натрупаха съчките, сложиха Ракетата отгоре и запалиха огъня.
– Прекрасно! – викна Ракетата. – Ще ме изстрелят посред бял ден, та целият свят да ме види.
– Я да дремнем – решиха децата. – Когато се събудим, чайникът ще ври.
Те се отпуснаха на тревата и затвориха очи.

Ракетата беше много влажна, така че мина доста време, докато се запали. Накрая огънят я обхвана.
– Сега ще излетя! – извика господинът, стегна се и се изправи. – Знам, че ще отида по-високо от звездите, по-високо от луната, много по-високо от слънцето. Ще се издигна толкова високо, че…
Фъз-з-з! Фъз-з-з! Фъз-з-з! И запори въздуха нагоре.
– Прекрасно! – не спираше да вика той. – Ще продължа завинаги така. Какъв успех съм аз!
Ала никой не го гледаше.

После усети странни тръпки по себе си.
– Всеки миг ще изгърмя – викна той. – Ще обсипя света с пламъци и ще вдигна такъв шум, че всички ще говорят само за това една година.
И той наистина избухна.
– Бам! Бам! Бам! – започна да гърми барута. Нямаше никакво съмнение.
Ала никой не го чу, дори двете момченцата, защото спяха дълбоко.

Всичко, което остана от него, беше пръта, която падна право върху гърба на една Гъска.

Всичко, което остана от него, беше пръта, който падна право върху гърба на една Гъска, която се разхождаше край канавката.
– Пресвети Небеса! – извика тя. – Ще валят прътове – и се втурна към водата.
– Знаех си, че ще бъда невероятна сензация! – ахна Ракетата и изгасна.

КРЕДИТ: The Remarkable Rocket, Oscar Wilde – The Happy Prince and Other Tales, 1888; ПРЕВОД от английски език ©prikazki.eu, 2019; КОРИЦА: Alfred de Breanski (1852 – 1928) A Summer Garden Painting, ИЛЮСТРАЦИИ: Walter Crane и Jacomb Hood, 1910;

БЕЛЕЖКА: Имената на всички герои са изписани с главна буква, както са поставени от автора.

prikazki.eu