Вълшебни приказки

Забележителната Ракета

21мин
чете се за

На Карлос Блекър

Всички празнуваха, защото синът на краля щеше да се жени. Цяла година той чака своята годеница и ето, че най-накрая тя пристигна. Беше Руска Принцеса и целия път от Финландия до тук, измина с шейна, теглена от шест северни елена. Огромната златна шейна имаше форма на лебед, а между крилата на лебеда беше полегнала самата Принцеса. Наметалото ѝ от хермелин беше дълго до петите, на главата си носеше мъничка сребриста шапка и беше бледа като Снежния Дворец, където бе живяла досега. Кожата ѝ бе тъй бяла, че като минаваше по улиците, хората се чудеха.
– Тя е като бяла роза! – викаха всички и хвърляха цветя от своите балкони.

На портата на Замъка чакаше Принца, за да я посрещне. Той имаше замечтани виолетови очи и косите му бяха като фино злато. Когато я видя, падна на коляно и целуна ръката ѝ.
– На картината сте красива – прошепна той, – но в действителност сте още по-прекрасна. – И малката Принцеса поруменя.

– Досега приличаше на бяла роза, – каза младия Паж на своя съсед, – но сега изглежда като червена роза! – и целият двор остана очарован.

„Бяла роза, Червена Роза!“

През следващите три дни всички повтаряха „Бяла роза, Червена Роза, Бяла роза, Червена Роза“ и кралят издаде заповед да се удвои заплатата на Пажа. Тъй като той не получаваше никаква заплата, това не беше от особено значение, но пък се считаше за голяма чест и надлежно беше публикувано в Дворцовия Вестник.

Изтекоха три дни и сватбата беше отпразнувана. Церемонията беше великолепна, младоженците вървяха ръка за ръка под балдахин от мораво кадифе, извезано със ситни перли. После се вдигна Пиршество, което продължи пет часа. Принцът и Принцесата седяха начело на трапезата в Голямата Зала и отпиваха от чаша чист планински кристал. Само истински влюбените можеха да пият от тази чаша, защото ако измамни устни я докоснат, кристалът помътняваше до сиво и съвсем губеше своята прозрачност.

– Колко ясно си личи, че двамата са влюбени, – отбеляза малкият Паж. – Ясно като кристал! – и Кралят за втори път му удвои заплатата.
– Каква чест! – се провикнаха всички царедворци.

След пиршеството се организира бал. Младата двойка щеше да танцува танца на Розата, а Кралят обеща да им акомпанира на флейта. Той свиреше ужасно, но никой не смееше да му го каже, защото все пак беше Крал. Бе научил само две арии и никога не знаеше коя изпълнява, но нямаше никакво значение, защото всички винаги викаха с ентусиазъм: „Очарователно! Очарователно!“

За финал, програмата предвиждаше зрелищна заря точно в полунощ. Малката Принцеса през живота си никога не беше виждала фойерверки, затова кралят нареди Кралския Пиротехник да бъде на разположение през целия сватбен ден.
– На какво приличат фойерверките? – на сутринта попита тя Принца, като излизаше на терасата.
– Приличат на Полярното сияние, – отвърна Краля, който винаги отговаряше на въпроси, които бяха отправени към други хора – само че са много по-естествени. При тържествени случаи са за предпочитане, защото винаги знаеш кога ще започнат и са прекрасни като моето свирене на флейта. Трябва непременно да ги видите.

В дъното на кралската градина беше издигната специална платформа и веднага след като Кралския Пиротехник постави всичко на правилното място, фойерверките започнаха да си говорят един на друг.
– Светът е толкова прекрасен – извика малкия Фишек. – Само погледнете тези жълти лалета. Ако бяха истински конфети, щяха да очарователни. Толкова съм доволен, че успях да попътувам. Пътуването удивително усъвършенства ума и освобождава от всякакви предразсъдъци.

– Кралската градина не е светът, глупав фишеко – обади се една голяма Римска Свещ. – Светът е огромно място, и за да го обиколиш из основи, ще ти трябват цели три дни.
– Привържеш ли се към едно място, за теб то се превръща в целия свят – обясни с ангажиран глас Колелото на Катарина, което от младини бе закачено на една стара кутия от карти за игра, и се гордееше много със своето разбито сърце. – Но вече любовта не е на мода, поетите я унищожиха. Писаха толкова много за нея, че в нея вече никой не вярва и няма какво да се чудим. Истинската любов страда в мълчание. Спомням си за мен самата някога – но вече няма значение. Романтиката е отживелица.
– Глупости! – пресече я Римската Свещ и поклати глава. Романтиката няма да умре. Тя е като луната и винаги ще бъде. Младоженците например се обичат толкова много. Чух тази сутрин последните дворцови клюки от една гилза от кафява хартия, с която се случихме в едно и също чекмедже.

Но Колелото на Катарина поклати глава.
– Романтиката е мъртва, мъртва, мъртва, – мърмореше тя, защото беше от онези, дето мислеха, че ако повтаряш едно и също нещо много пъти, накрая то става истина.

Изведнъж се чу остро сухо кашляне и всички се огледаха наоколо. То идваше от висока, надменно гледаща Ракета, завързана в края на една дълга пръчка. За да привлече внимание, преди да заговори, винаги кашляше.

– Апчих, апчих! – се изкашля отново господинът и вече всеки слушаше, с изключение на бедната Въртележката на Катарина, която още клатеше глава и повтаряше „Романтиката е  мъртва“.

– Ред, ред! – провикна се Фишека. Той си падаше по политиката и активно взимаше участие в местните избори, та затова знаеше как да говори с фрази, типични за Парламента.
– Твърде мъртви – прошепна Въртележката на Катарина и се унесе в дрямка.

Когато настъпи идеална тишина, господин Ракетата се прокашля за трети път и започна. Говореше с твърде бавен, отчетлив глас, все едно диктува спомените си на някой и час по час наднича в написаното, за да види как върви. Факт е, че притежаваше възможно най-изисканите маниери.

– Какъв късмет за сина на Краля – отбеляза той, – че ще се ожени в деня, когато аз ще излетя. Предварително да беше уредено, нямаше да се случи по-добре, но Принцовете винаги са си с късмета.
– Драги мой, – обади се малкият Фишек, – Мислех, че е точно обратното и ще ни изстрелят в чест на Принца.
– С теб може и да е така – отговори той. – Всъщност, не се и съмнявам, че е именно така, но с мен нещата са различни. Аз съм невероятно ценна Ракета и произхождам от забележителни родители. Майка ми на времето беше най-уважаваната Въртележка на Катарина, прочута с грациозния си танц. На представянето си пред обществото, преди да излети, тя направи цели деветнадесет пируета и при всяко завъртане изхвърляше по седем розови звездици. Беше цял метър широка и изработена от барут с най-високо качество. Баща ми беше Ракета като мен самия, от френски произход. Той се издигна толкова високо, че хората решиха, че няма никога да се върне на земята. Но той се върна, защото беше с благ характер и направи най-брилянтно спускане в порой от златен дъжд. Във вестниците неговото изпълнение бе отбелязано с най-ласкав тон. Наистина, Дворцовият Вестник го нарече триумф на Пилотехническото изкуство.
– Пиротехническото, пиротехническото имате предвид – обади се Бенгалския огън. Със сигурност знам, че е Пиротехническо, защото видях как е написано на моята кутия.
– Е, Пилотехническото казах аз – отвърна господин Ракета с неотстъпчив глас и Бенгалския огън се почувства така съкрушен, че започна да подкача малкия Фишек, за да покаже, че все пак е личност, заслужаваща някакво уважение.
– Та значи, разказвах… – продължи господин Ракета. – Та значи разказвах… Какво бях почнал да разказвам?
– Разказваше за себе си – му подсказа Римската Свещ.
– А, да. Знаех си аз, че бях подкарал нещо твърде интересно, преди да бъда така грубо прекъснат. Мразя недодяланите и лоши маниери, защото съм изключително чувствителен. Сигурен съм, че на този свят няма друг, по-чувствителен от мене.
– Какво значи да си чувствителен? – се обърна Конфетата към Римската Свещ.
– Това е някой, дето има трън в задника и все заплашва, че ще настъпи другите по краката. – отговори с тих глас Римската Свещ и Конфетата едва не избухна от смях.
– На какво, моля, се смеете така? – попита господин Ракета. – Аз не се смея.
– Смея се, защото съм щастлива, – отвърна Конфетата.
– Това е толкова себично – я пресече важният господин. – Какво право имате да сте щастлива? Трябва да мислите за другите. И разбира се, трябва да мислите за мен. Аз винаги мисля за мен и очаквам и другите да правят същото. Това е то, истинското съчувствие. То е прекрасна добродетел и с нея аз съм извънредно надарен. Да предположим например, че тази нощ се случи нещо лошо с мен – какво нещастие би било това за всички! Принцът и Принцесата никога повече няма да са щастливи, целият им брачен живот ще бъде обречен, а що се отнася до Краля, знам със сигурност, че няма да го преживее. Ох, като се замисля за значимостта на своето съществуване, се разчуствам до сълзи.
– Ако искаш да зарадваш другите, – викна Римската Свещ, – гледай да не се намокриш.
– Определено! – възкликна Бенгалския огън, който вече беше в по-добро разположение на духа. – Това е толкова разумно.
– Толкова разумно, наистина! – провикна се господин Ракета с възмущение. – Забравяте, че съм твърде необикновен и забележителен. Защото всеки знае кое е разумно, дори да е без капка фантазия. Но аз имам фантазия, защото никога не възприемам нещата такива, каквито са – винаги си представям, че са съвсем различни. Защото от зор да остане сух, тук очевидно няма ни един способен да оцени една емоционална натура. За щастие, на мен изобщо не ми пука. Това, което ми дава сили в живота, е че виждам колко по-ниско стоят останалите от мен. Това е чувството, което винаги подхранвам в себе си. Между вас няма и един със сърце. Седите си тук и се хилите, все едно Принца и Принцесата не са се оженили току-що.
– Е, всъщност – възкликна дребничък Огнен балон. – Защо пък не? Това е най-радостният случай и когато се издигна нагоре, мисля да разкажа на звездите за това. Ще ги видите как трепкат, докато им описвам хубавата младоженка.
– Ох, как банално гледаш на живота! – възкликна господин Ракета. – Но това и очаквах. Няма нищо в теб – ти си кух и празен. Може например Принцът и Принцесата да решат да заживеят някъде в провинцията, където тече дълбока река и може да им се роди един единствен син – малко русокосо момченце с теменужени очи като на Принца. Един ден то може да излезе на разходка със своята бавачка, тя може да задреме под голямото разцъфнало дърво, а момченцето да падне в реката и да се удави. Какво ужасно нещастие! Горките хора, да изгубят единственото си дете! Това е наистина ужасно! Никога не ще го преживея.
– Но те не са загубили техния единствен син, – възкликна Римската Свещ, изобщо никакво нещастие не ги е сполетяло!
– Никога не съм казвал, че ги е сполетяло – пресече я господин Ракета. – Казах, че може. Защото ако бяха загубили единствения си син, няма смисъл да се говори по въпроса. Много мразя хората дето реват над разлятото мляко. Но като си помисля, че биха могли да загубят единственото си дете, много се разстройвам.
– Без всякакво съмнение! – викна Бенгалския Огън. – Ти определено си най-разстроената личност, която някога съм срещал.
– Ти си най-големият грубиян, който някога съм срещал! – не му остана длъжен и господин Ракета. – И изобщо не можеш да разбереш приятелството ми с принца.
– Че ти дори не го познаваш! – прогърмя Римската Свещ.
– Никога не съм твърдял, че го познавам, – отвърна ракетата. – Смея да твърдя, че ако го познавах, изобщо нямаше да съм приятел с него. Толкова опасно нещо е да познаваш приятелите на приятелите си.
– Ти най-добре гледай да стоиш на сухо, – посъветва го Огнения Балон. – Най-важно е това.
– Хич не се съмнявам, че за теб е много важно, – го пресече господин Ракета. – Но ако искам, аз мога да поплача, – и всъщност избухна в сълзи, които се стекоха по пръчката като дъждовни капки и едва не удавиха две буболечки, които тъкмо се канеха да си направят заедно къща и търсеха хубаво място.
– Изглежда, той притежава наистина романтична натура – каза Колелото на Катарина, – щом плаче, когато няма за какво да се плаче. – Тя изпусна дълбока въздишка и потъна в мисли за кутийката си за игра на карти.

Но Римската Свещ и Бенгалския Огън бяха твърде непочтителни и продължаваха да повтарят:
– Глупости! Само какъв шарлатанин! Що за лицемерство! – с колкото им глас държи. Те бяха изключително практични и винаги, когато възразяваха на нещо, употребяваха думата em>„лицемерство“.

После, като прекрасен сребърен щит луната изгря, звездите заблестяха и откъм двореца долетя музика. Принцът и Принцесата водеха танца. Танцуваха така прекрасно, че високите бели лилии се надигнаха на пръсти и надникнаха през прозорците да ги погледат, а големите червени макове клатеха глави, за да убият времето.

После удари десет часа, после единадесет и после дванадесет и на последния удар в полунощ всички излязоха на терасата, а Краля изпрати да повикат Кралския Пиротехник.
– Нека зарята да започне – нареди Краля. Кралския Пиротехник дълбоко му се поклони и замарширува към дъното на градината. Придружаваха го шест асистента, всеки с горящ факел в  ръка.

Гледката беше великолепна.

– Въз-з-з! Въз-з-з! – засвистя Колелото на Катарина, докато се въртеше и въртеше.
– Бум! Бум! – започна Римската Свещ. После Фишека затанцува над Замъка и Бенгалският Огън оцвети всичко в червено.
– Сбогом! – провикна се Огнения балон, понасяйки се нагоре, като изпускаше сини искрици.
– Тряс! Тряс! – му отговориха Конфетите, които се забавляваха невероятно.
Всеки се оказа изключителен успех, но не и господин Ракета. Той беше така подмокрен, че не можа да излети. Най-хубавото нещо в него беше барута, а той беше така подгизнал от сълзи, че от него нямаше никаква полза. Всичките му бедни роднини, с които вече никога нямаше да разговаря, се изстреляха в небето като прекрасни златни цветове, разцъфнали в пламъци.
– Ура! Ура!, – крещеше целия Двор, а малката Принцеса се смееше от удоволствие.
– Предполагам, че ме запазиха за някой по-значителен случай, – си каза господин Ракета. – Няма никакво съмнение, – и той изглеждаше по-надменен от всякога.

На другия ден дойдоха работниците да разчистят. „Тези сигурно са пълномощниците“, си каза ракетата – „и най-добре да ги посрещна с достойнство.“ И така, господинът си вирна носа и целия се смръщи, все едно обмисляше нещо твърде важно. Но изобщо никой не му обърна внимание до мига, в който се канеха да си тръгват. Един от работниците му хвърли поглед.
– Ха! – викна той. – Една калпава ракета! – и го метна през оградата, право в една канавка.
– Калпава Ракета? Калпава Ракета? – повтаряше си той докато се въртеше из въздуха. – Невъзможно! Забележителна Ракета, това каза човекът. Думите „калпава“ и „забележителна“ звучат много подобно, даже се ползват с едно и също значение, – и се пльосна в калта. – Тук не ми е твърде удобно, – забеляза той, – но без съмнение, това е някое модерно място с кални бани и ме изпратиха тук за възстановяване на здравето. Нервите ми със сигурност са поразклатени и се нуждая от кратка почивка.

След малко дребна Жаба с ярко жълти очи и петнисто палто доплува до него.
– Тъкмо пристигате, нали! – каза Жабата. – Е, в крайна сметка няма нищо по-добро от калта. Малко дъжд и една канавка стигат, за да съм съвсем щастлива. Мислите ли, че има шанс да завали този следобед? Предполагам и се надявам, но небето ми изглежда толкова синьо и безоблачно. Колко жалко!
– Апчих! Апчих! – започна да киха господин Ракета, защото се канеше да заговори.
– Какъв очарователен глас притежавате! – възкликна Жабата. – Твърде подобен на крякане, а то, разбира се е най-музикалния звук на света. Ще чуете тази вечер нашия певчески хор. Разполагаме се в старото патешко езеро, близо до фермерската къща и веднага щом луната изгрее, ние започваме. Толкова е омайно, че всички лежат будни, за да ни слушат. Всъщност, точно вчера чух жената на фермера да казва на майка си, че не е мигнала заради нас. Какво удовлетворение е да разбереш, че си станал толкова популярен.
– Апчих! Апчих! – се изкашля Ракетата гневно. Беше ужасно ядосан, че не можеше изобщо да вземе думата.
– Определено прекрасен глас, определено, – не млъкваше Жабата. – Надявам се, че ще се присъедините към нас на патешкото езеро. Ще трябва да ида да нагледам децата си. Имам шест прекрасни дъщери и много се притеснявам, че може да ги срещне Щуката. Тя е абсолютно чудовище и без окото ѝ да мигне може да закуси с тях. Е, довиждане, – разговорът ми достави такова удоволствие, уверявам ви.
– Разговор, наистина! – отвърна господин Ракета. – Че ти говори през цялото време. Това не е никакъв разговор.
– Някой трябва да слуша, – отвърна му Жабата. – Аз самата предпочитам да поема говоренето. Спестява време и пречи на излишните спорове.
– Но аз харесвам споровете – каза Ракетата.
– Надявам се, че не сте искрен – пресече го самодоволно Жабата. – Споровете са толкова вулгарно нещо, а и в доброто общество хората имат винаги едно и също мнение. Довиждане отново. Тъкмо мярнах в далечината дъщерите си, – и малката Жаба отплува нанякъде.
– Колко дразнеща персона – каза господин Ракета. – И колко невъзпитана! Мразя хора, които говорят само за себе си, когато и някой друг иска да говори за себе си, както аз например. На това му викам себелюбие и то е най-отвратителното нещо, особено за някой с моя темперамент и отзивчивост. Всъщност, трябва да се поучиш от мен – аз съм най-добрия пример. Сега, след като имаш такъв късмет, най-добре да се възползваш, защото почти незабавно тръгвам обратно за Двореца, понеже съм всеобщ любимец в кралския двор. Вчера беше сватбата на Принца и Принцесата в моя чест. Но какво разбира провинциалистка като теб от тези работи.
– Няма смисъл да говориш с нея – обади се едно Водно конче, кацнало на голям лист изсъхнала тръстика. – Няма никакъв смисъл, защото тя си тръгна.
– Е, то тя губи, не аз. – отговори ракетата. – Нямам намерение да спирам да ѝ говоря, само защото тя не ми обръща внимание. Харесва ми да слушам как говоря. Това е едно от най-големите ми удоволствия. Често водя дълги разговори със себе си. При това съм толкова умен, че понякога не разбирам и думичка от онова, което казвам.
– В такъв случай, определено трябва да изнесеш лекция по Философия – каза Водното конче, разпери чифт очарователни като воал крилца и се извиси в небето.
– Колко глупаво от негова страна, че не остана! – каза господин Ракета. Сигурен съм, че не му се пада често случай като този да научи нещо. Обаче, на мен ни най-малко не ми пука. Сигурно е, че един ден гений като мен ще бъдат оценен, – и след тези думи потъна малко по-дълбоко в калта.

След малко голяма Бяла Патица доплува близо до него. Тя имаше жълти крака, стъпала с ципи и минаваше за голяма красавица заради клатещата си походка.
– Па, па, па, – каза тя. – Колко любопитна форма имате! Разрешете да попитам дали така сте роден или това е резултат на някаква ужасна катастрофа?
– Отдалеч е видно, че си живяла винаги на село. – ѝ отвърна господин Ракета. – В противен случай щеше да знаеш кой съм аз. Но аз ще извиня твоето невежество. Не е редно да очаквам другите да са тъй забележителни като мен самия. Без съмнение, много ще се изненадате да разберете, че аз мога да излетя в небето и да сляза като порой от златен дъжд.
– Не мисля много за тези работи, – отговори Патицата, – защото не виждам полза от това. Ех, ако можехте да орете нивите като вол или да теглите каляска като кон, или да се грижите за овцете като куче коли, би било съвсем различно нещо.
– Мое мило същество, – викна господин Ракета с много високи нотки в гласа. – Виждам, че принадлежите към ниската класа. Персона, която е издигната на моята позиция, никога не е от полза. Аз притежавам впечатляваща изисканост и това е предостатъчно. Нямам никакви симпатии към работа от какъвто и да било вид, да не говорим пък за работата, която вие предпочитате. Винаги съм смятал, че тежкият труд е просто убежище за хора, които няма какво друго да правят.
– Ех, ех – каза Патицата, която беше винаги добре настроена и никога не се караше с никого. – Всеки си има вкус. Надявам се, че се каните да се заселите тук.
– Ох не, скъпа! – викна Ракетата. Аз съм само посетител, виден посетител. Всъщност, намирам това място за твърде досадно. Нито има подходящо общество, нито е добро за уединение. Абсолютно предградие! Предполагам, трябва да се връщам в Двореца, защото съдбата ми е отредила да предизвикам сензация в света.
– И аз напоследък се замислям да се включа в обществения живот, – отбеляза Патицата. – Има толкова много неща, които се нуждаят от промени. Даже председателствах едно събрание, което осъди всичко, което не ни харесва. Уви, от това изглежда нямаше голям ефект. Сега се насочих към уседналия начин на живот и се грижа за моето семейство.
– Аз съм създаден за обществен живот, – рече господин Ракета, – и всички около мен са такива, дори най-скромните. Все още не съм започнал, но когато това стане, гледката ще е удивителна. А колкото до домошарството, то състарява твърде бързо и разсейва ума от възвишените неща в живота.
– Ах! Възвишените неща в живота, колко са прекрасни! – възкликна Патицата. – Това тъкмо ми напомни, колко съм гладна, – и отплава надолу по потока, като си повтаряше „Па, па, па.“
– Върни се, върни се! – викна след нея ракетата. – Искам да ти предложа чудесна сделка. – Но Патицата не му обърна никакво внимание.
– Доволен съм, че си отиде, – си рече той. – Тя определено е с манталитета на средната класа. – Той потъна още по-дълбоко в калта и се замисли за самотата на гениите, когато изведнъж две малки момчета в бели престилки дотичаха до брега с чайник и малко разпалки.
– Ето ги и пълномощниците – каза си Ракетата и се опита да си придаде много достоен вид.
– Иха-а! – викна едно от децата – виж таза блатна пръчка! Чудя се, как само се е озовала тук! – и извади ракетата от канавката.
– Блатна Пръчка! – възкликна Ракетата. – Невъзможно! Златна пръчка, това каза. Златна пръчка си е голям комплимент. Според мен ме обърка с жезъла на Краля.
– Ами хайде да я хвърлим в огъня! – предложи другото дете. – Тъкмо по-бързо ще заври чайника.
– Това е прекрасно – викна Ракетата, – канят се да ме изстрелят посред бял ден, така че целият свят да ме види.
– Я да подремнем, – си казаха децата, – а докато се събудим, чайникът ще е заврял. – И те полегнаха на тревата и затвориха очи.

Ракетата беше много влажна, така че мина доста време, докато се запали. Накрая огънят я обхвана.
– Ето, че излитам! – се провикна господина, стегна се и се изправи. – Знам, че ще се издигна много по-високо от звездите, много по-високо от луната, много по-високо от слънцето. Ще се издигна толкова високо, че…

Фъз-з-з! Фъз-з-з! Фъз-з-з! И запори въздуха нагоре.
– Прекрасно! – не спираше да вика той. – Ще се нося завинаги така. Какъв успех съм аз! – но никой не го гледаше.

После усети странни тръпки по себе си.
– Всеки миг ще гръмна – викна той. – Ще обсипя света с пламъци и ще вдигна такъв шум, че всички ще говорят единствено за това цяла година. – И той наистина избухна.

Бам! Бам! Бам! – започна да гърми барута, нямаше никакво съмнение. Но никой не го чу, даже и момчета, защото спяха дълбоко.

Всичко, което остана от него, беше пръчката, която падна право върху гърба на Патицата.

Накрая всичко, което остана от него, беше пръчката, която падна право върху гърба на Патицата, която плаваше до брега на канавката.
– Боже господи! – извика тя. – Ще завалят пръчки, – и се понесе бързо по водата.

– Знаех си, че ще бъда невероятна сензация, – ахна Ракетата и изгасна.

КРЕДИТ: The Remarkable Rocket, Oscar Wilde – The Happy Prince and Other Tales, 1888; ПРЕВОД от английски език ©prikazki.eu, 2019; КОРИЦА: Alfred de Breanski (1852 – 1928) A Summer Garden Painting, ИЛЮСТРАЦИИ: Walter Crane и Jacomb Hood, 1910;

БЕЛЕЖКА: Имената на всички герои са изписани с главна буква, както са поставени от автора.

Всичкитворби