Вълшебни приказки

Забележителната Ракета

21мин
чете се за

На Карлос Блекър

ВСИЧКИ ПРАЗНУВАХА, защото синът на краля щеше да се жени. Цяла година той чака своята годеница и ето че най-накрая пристигна. Тя беше Руска Принцеса и целия път от Финландия до тук измина с шейна теглена от шест северни елена. Огромната златна шейна имаше форма на лебед, а между крилата на лебеда беше полегнала самата Принцеса. Наметалото ѝ от хермелин беше дълго до петите, на главата си носеше мъничка сребриста шапка и беше бледа като Снежния Дворец, където бе живяла досега. Кожата ѝ бе тъй бяла, че като минаваше по улиците хората се чудеха. „Тя е като бяла роза!“ – викаха всички и ѝ хвърляха цветя от своите балкони.

На портата на Замъка чакаше Принца, за да я посрещне. Той имаше замечтани виолетови очи и косите му бяха като фино злато. Когато я видя, падна на коляно и целуна ръката й.
– На картината сте красива – прошепна той, – но в действителност сте още по-прекрасна. – И малката Принцеса поруменя.

– Преди тя беше като бяла роза, – каза младия Паж на своя съсед, – но сега заприлича на червена роза. – И целият двор беше очарован.

През следващите три дни всички повтаряха „Бяла роза, Червена Роза, Бяла роза, Червена Роза“ и кралят издаде заповед да се удвои заплатата на Пажа. Тъй като той не получаваше никаква заплата това не беше от особена полза, но пък се считаше за голяма чест и надлежно беше публикувано в Дворцовия Вестник.

Изтекоха три дни и сватбата беше отпразнувана. Церемонията беше великолепна, младоженецът и булката вървяха ръка за ръка под балдахин от мораво кадифе извезано със ситни перли. После се вдигна Пиршество, което продължи пет часа. Принцът и Принцесата седяха начело на трапезата в Голямата Зала и отпиваха от чаша чист кристал. Само истински влюбените можеха да пият от тази чаша, защото ако измамни устни я докоснат, кристалът помътняваше до сиво и губеше съвсем своята прозрачност.

– Колко ясно си личи, че са влюбени един в друг, – отбеляза малкия Паж. – Ясно като кристал! – и Кралят за втори път му удвои заплатата. – Каква чест! – викаха всички царедворци.

След пиршеството се организираше бал. Младата двойка щеше да танцува танца на Розата, а Кралят обеща да им акомпанира на флейта. Той свиреше ужасно, но никой не смееше да му го каже, защото все пак беше Крал. Беше научил само две арии и никога не беше сигурен кога коя точно изпълнява, но нямаше никакво значение, защото всички винаги викаха с ентусиазъм „Очарователно! Очарователно!“

За финал програмата предвиждаше зрелищна заря точно в полунощ. Малката Принцеса никога през живота си не беше виждала фойерверки, затова кралят беше наредил Кралския Пиротехник да бъде на разположение през целия сватбен ден.
– На какво приличат фойерверките? – попита тя Принца една сутрин като излизаше на терасата.
– Приличат на Северното Сияние, – отговори Краля, който винаги отговаряше на въпроси, които бяха отправени към други хора – само, че са много по-естествени. При тържествени случаи са за предпочитане, защото винаги знаеш кога ще започнат и са прекрасни като моето свирене на флейта. Трябва непременно да ги видиш.
И така в дъното на кралската градина беше издигната специална платформа и веднага след като Кралския Пиротехник постави всичко на правилното му място, фойерверките започнаха да си говорят един на друг.
– Светът е толкова прекрасен – извика малкия Фишек. – Само погледнете тези жълти лалета. Ако бяха истински конфети щяха да очарователни. Толкова съм доволен, че можах да попътувам. Пътуването удивително усъвършенства ума, и освобождава от всякакви предразсъдъци.

– Кралската градина не е светът, глупав фишеко – обади се голяма Римска Свещ. – Светът е огромно място и за да го обиколиш из основи ще ти трябват цели три дни.
– Привържеш ли се към едно място, се превръща в твоя свят – обясни с ангажиран глас Колелото на Катарина, което от младини бе закачено на една стара кутия от карти за игра и се гордееше много със своето разбито сърце. – Но вече любовта не е на мода, поетите я унищожиха. Писаха толкова много за нея, че вече никой не вярва и няма какво да се чудим. Истинската любов страда в мълчание. Спомням си за мен самата някога – но вече няма значение. Романтиката е отживелица.
– Глупости! – пресече я Римската Свещ и поклати глава. Романтиката няма да умре. Тя е като луната и винаги ще бъде. Младоженците например, се обичат толкова много. Чух тази сутрин последните дворцови клюки от една гилза от кафява хартия, с която се случихме в едно и също чекмедже.

Но Колелото на Катарина поклати глава.
– Романтиката е мъртва, мъртва, мъртва, – мърмореше тя, защото беше от онези, дето мислеха, че ако повтаряш едно и също нещо много пъти накрая то става истина.

Изведнъж се чу остро сухо кашляне и всички се огледаха наоколо. То бе дошло от висока надменно гледаща Ракета, вързана за края на дълга пръчка. За да привлече внимание, преди да заговори винаги се изкашляше да заговори.

– Апчих, апчих! – се изкашля пак и вече всеки слушаше с изключение на бедната Въртележката на Катарина, която още клатеше глава и повтаряше „Романтиката е  мъртва“.

– Ред, ред! – провикна се Фишека. Той си падаше по политиката и активно взимаше участие в местните избори, та затова знаеше как да говори с фрази типични за Парламента.
– Твърде мъртви – прошепна Въртележката на Катарина и се унесе в дрямка.

Като настъпи перфектна тишина, Ракетата се прокашля за трети път и започна. Говореше с твърде бавен, отчетлив глас, все едно диктува спомените си на някой и често наднича в написаното да види как върви. Факт е, че притежаваше възможно най-знатни маниери.

– Какъв късмет за сина на Краля – отбеляза той, – че ще се ожени в ден, в който аз ще излетя. Предварително да беше уредено нямаше да се нареди по-добре, но Принцовете винаги са си с късмета.
– Драги мой – обади се малкия Фишек, – Мислех, че е точно обратното и ще ни изстрелят в чест на Принца.
– С теб може и да е така – отговори ѝ той. – Всъщност не се и съмнявам, че е именно така, но с мен нещата са различни. Аз съм невероятно изключителна Ракета и произхождам от забележителни родители. Майка ми за своето време била най-уважаваната Въртележка на Катарина и била прочута с грациозния си танц. На представянето си пред обществото преди да излети, направи цели деветнадесет пируета и при всяко завъртане изхвърляше по седем розови звездици. Беше цял метър широка и изработена от барут с най-високо качество. Баща ми беше Ракета като мен самия, от френски произход. Той се издигна толкова високо, че хората решиха, че няма никога да се върне на земята. Но той се върна, защото беше с благ характер и направи най-брилянтно спускане в порой от златен дъжд. Във вестниците неговото изпълнение бе отбелязано с най-ласкав тон. Наистина, Дворцовият Вестник го нарече триумф на Пилотехническото изкуство.
– Пиротехническото, пиротехническото имате предвид – обади се Бенгалския огън. Със сигурност знам, че е Пиротехническо, защото видях как е написано на моята кутия.
– Е, Пилотехническото казах аз – отвърна Ракетата с неотстъпчив глас и Бенгалския огън се почувства така съкрушен, че започна да подкача малкия Фишек, за да покаже, че все пак е личност, заслужаваща някакво уважение.
– Та значи разказвах – продължи Ракетата. – Та значи разказвах… Какво бях почнал да разказвам?
– Разказваше за себе си – отговори Римската Свещ.
– А да. Знаех си аз, че бях подкарал нещо въз интересно, преди да бъда толкова грубо прекъснат. Мразя недодяланите и лоши маниери, защото съм изключително чувствителен. Сигурен съм, че няма на света някой по-чувствителен от мене.
– Какво значи да си чувствителен? – каза Конфетата на Римската Свещ.
– Това е някой, дето има трън в задника/ сам е седнал на тръни и все заплашва да настъпи другите по краката. – отговори с тих глас Римската Свещ и Конфетата едва не избухна от смях.
– На какво моля се смеете така? – попита Ракетата. „Аз не се смея.“
– Смея се, защото съм щастлива, – отговори Конфетата.
– Това е толкова себичо – ѝ отговори ракетата. – Какво право имате да сте щастлива? Трябва да мислите за другите. И разбира се, трябва да мислите за мен. Аз винаги мисля за мен и очаквам и другите да правят същото. Това е то истинското съчувствие. То е прекрасна добродетел и с нея аз съм извънредно надарен. Да предположим например, че тази нощ се случи нещо лошо с мен, какво нещастие би било това за всички! Принцът и Принцесата никога повече няма да са щастливи, целият им брачен живот ще бъде обречен, а що се отнася до Краля, знам със сигурност, че няма да може да го преживее. Ох, като се замисля за значимостта на своето съществуване, се разчувствам до сълзи.
– Ако искаш да зарадваш другите – викна Римската Свещ, – гледай да не се намокриш.
– Определено – възкликна Бенгалския огън, който вече беше в по-добро разположение на духа – това е тъй разумно.
– Тъй разумно, наистина! – провикна се Ракетата с възмущение. – Забравяте, че съм твърде необикновен и забележителен. Защото всеки знае кое е разумно, дори да е без капка фантазия. Но аз имам фантазия, защото никога не възприемам нещата такива каквито са – винаги си си представям, че са съвсем различни.

Защото от зор да остана сух, очевидно тук няма ни един способен да оцени една емоционална натура. Само и само да се опазя сух тук няма никой, който да оцени една емоционална натура. За щастие на мен хич не ми пука. Това, което ми дава сили в живота, е че виждам колко по-ниско стоят останалите и това е чувство, което винаги подхранвам в себе си. Между вас няма и един със сърце. Седите си тук и се хилите все едно Принца и Принцесата не са се оженили току-що.
– Е, всъщност – възкликна дребничък Огнен балон. – Защо пък не? Това е най-радостният случай и когато се издигна нагоре мисля да разкажа на звездите за това. Ще ги видите как трепкат докато им казвам за хубавата булка.
– Ох, как банално гледаш на живота! – каза Ракетата. – Но това и очаквах. Няма нищо в теб – ти си кух и празен. Може например Принцът и Принцесата да решат да живеят в провинция, където тече дълбока река и може би ще им се роди един единствен син – малко русокосо момченце с теменужени очи като на Принца. Един ден то може да излезе на разходка със своята бавачка, тя може да задреме под голямото цъфнало дърво, а момченцето да падне в реката и да се удави. Какво ужасно нещастие! Горките хора, да изгубят единственото си дете! Това е наистина ужасно! Никога не ще го преживея.
– Но те не са загубили техния единствен син! – възкликна Римската Свещ. -Изобщо никакво нещастие не ги е сполетяло.
– Никоага не съм казвал, че ги е сполетяло – отговори Ракетата. – Казах, че може. Защото ако бяха загубили единствения си син, няма смисъл да се говори по въпроса. Много мразя хора дето реват над разлято мляко. Но като си помисля, че биха могли да загубят единственото си дете, много се разстройвам.
– Определено! – викна Бенгалския Огън. – Ти определено си най-разстроената личност, която някога съм срещал.
– Ти си най-големият грубиян, който някога съм срещал! -викна му Ракетата. – И изобщо не можеш да разбереш приятелството ми с принца.
– Че ти дори не го познаваш! – прогърмя/ изръмжа Римската Свещ.
– Никога не съм твърдял, че го познавам. – отговори ракетата. – Смея да твърдя, че ако го познавах, изобщо не бих бил приятел с него. Много опасно нещо е да познаваш приятелите на приятелите си.
– Ти най-добре гледай да стоиш на сухо, – посъветва го Огнения Балон. – Най-важно е това.
– За теб е много важно, не се и съмнявам – пресече го ракетата. Но ако искам мога даже да поплача. И всъщност избухна в сълзи, които потекоха по пръчката като дъждовни капки и едвам не удавиха две бръмбарчета, които тъкмо се канеха да си направят къща заедно и търсеха хубавко сухо място.
– Изглежда има истински романтична натура – каза Колелото на Катарина, – щом плаче, когато няма за какво да се плаче. – Изпусна дълбока въздишка и потъна в мисли за кутийката си за игра на карти.

Но Римската Свещ и Бенгалския Огън бяха твърде непочтителни и продължаваха да повтарят:
– Глупости! Само какъв шарлатанин! Що за лицемерство! – с колкото им глас държи. Те бяха изключително практични и винаги, когато възразяваха на нещо употребяваха думата „лицемерство“.

После като прекрасен сребърен щит луната изгря, звездите заблестяха и откъм двореца долетя музика.
Принцът и Принцесата водеха танца. Танцуваха така прекрасно, че високите бели лилии се надигнаха на пръсти и надникнаха през прозорците да ги погледат, а големите червени макове клатеха глави, за да убият времето.

После удари десет часа, после единадесет и после дванадесет и на последния удар в полунощ всички излязоха на терасата и Кралят изпрати да повикат Кралския Пиротехник.
– Нека зарята да започне – каза Кралят и Кралският Пиротехник дълбоко му се поклони и замарширува към дъното на градината. Придружаваха го шест асистента, всеки с горящ факел в  ръка.

Гледката беше великолепна.

Взззз! Вззззз! Засвистя Колелото на Катарина, докато се въртеше и въртеше. Бум! Бум! Започна Римската Свещ. После Фишека затанцува над Замъка и Бенгалският Огън оцвети всичко в червено. „Сбогом!“ – провикна се Огнения балон, понасяйки се нагоре изпускайки сини искрици. Тряс! Тряс! Му отговориха Конфетите, които се забавляваха изключително. Всеки се оказа изключителен успех с изключение на Ракетата. Той беше така подгизнал, че не можа изобщо да излети. Най-хубавото нещо в него беше барута и той беше толкова намокрен от сълзи, че нямаше никаква полза. Всичките му бедни роднини, с които вече никога нямаше да разговаря освен с подигравка/ подигравателен тон се изтреляха в небето като прекрасни златни цветове разцъфнали с цветове от пламък. „Ура! Ура!“, Крещеше целия Двор, а малката Принцеса се смееше от удоволствие.
„Предполагам, че ме запазиха за някой значителен случай“ – си каза Ракетата. – „няма съмнение в това“ – и изглеждаше по – надменен от когато и да било.
На другия ден дойдоха работниците да разчистят. „Тези сигурно са пълномощниците“, си каза Ракетата – „и най-добре да ги посрещна с достойнство.“ И така той си вирна носа и се смръщи целия, все едно обмисляше нещо твърде важно. Но никой изобщо не му обърна внимание до мига, в който се канеха да си тръгват. Един от тях му хвърли поглед.
– Охоооо! – викна той. – Една калпава ракета! – и го метна през оградата право в една канавка.
– Калпава Ракета? Калпава Ракета? – повтаряше си той докато се въртеше из въздуха. – Невъзможно! Забележителна Ракета, това каза човека. Калпава и забележителна звучат много подобно, даже се ползват с едно и също значение. – и се пльосна в калта.
„Тук не ми е въз удобно,“ – забеляза той, „но без съмнение това е някое модерно място с кални бани и съм пратен тук за възстановяване на здравето. Нервите ми със сигурност са поразклатени и се нуждая от известна  почивка.“

След малко дребна Жаба с ярко жълти очи и петнисто палтенце доплува до него.
– Тъкмо пристигате, нали! – каза Жабата. – Е, в крайна сметка няма нищо по-добро от калта. Малко дъжд и една канавка стигат, за да съм съвсем щастлива. Мислите ли, че има шанс да завали този следобед? Предполагам и се надявам, но небето ми изглежда толкова синьо и безоблачно. Колко жалко!
– Апчих! Апчих! – каза Ракетата и започна да киха.
– Какъв очарователен глас притежавате! – викна Жабата. – Твърде подобен на грачене/крякане, а граченето разбира се е най-музикалния звук на света. Ще чуете тази вечер нашето певческо общество/ нашия хор. Разполагаме се в старото патешко езеро близо до фермерската къща и веднага щом луната изгрее ние започваме. Толкова е омайно, че всички лежат будни, за да слушат. Всъщност точно вчера чух жената на фермера да казва на майка си, че не е мигнала заради нас. Какво удовлетворение е да разбереш, че си станал толкоз популярен.
– Апчих! Апчих! – каза Ракетата ядосано. Беше твърде ядосан, че изобщо не можеше да вземе думата.
– Определено прекрасен глас, определено, – продължаваше Жабата. – Надявам се, че ще се присъедините към нас на патешкото езерце. Ще трябва да отида да нагледам дъщерите си. Имам шест прекрасни дъщери и много се притеснявам, че може да ги срещне Щуката. Той е абсолютно чудовище и няма окото му да мигне и да закуси с тях. Е, довиждане – разговорът ни ми достави такова удоволствие, уверявам ви.
– Разговор, наистина! – каза Ракетата. – Че ти говори през цялото време. Това не е никакъв разговор.
– Някой трябва да слуша. – отговори му Жабата. – Предпочитам аз самата да поемам говоренето. Спестява време и пречи на излишните спорове.
– Но аз харесвам споровете – каза Ракетата.
– Надявам се, че не сте искрен – пресече го самодоволно Жабата. – Споровете са толкова вулгарно нещо, а и в доброто общество хората имат винаги едно и също мнение. Довиждане отново. Тъкмо мернах в далечината дъщерите си. – и малката Жаба отплува нанякъде.
– Колко дразнеща персона сте – каза Ракетата. – И колко зле възпитана. Мразя хора, които само за себе си говорят, както ти искаш, когато някой иска да говори за себе си, както аз искам. Това наричам аз егоизъм/ себелюбие и себелюбието е най-отвратителното нещо, особено за някой с моя темперамент, известен с моята отзивчива натура. Всъщност, трябва да се поучиш от мен: няма да намериш по-добър пример от мен. Сега след като имаш такъв късмет най-добре се възползвай, защото почти незабавно тръгвам обратно за Двореца, защото съм всеобщ любимец на всички в Двора. Вчера беше сватбата на Принца и Принцесата в моя чест. Но какво разбира селянка/провинциалистка като теб от тези работи.
– Няма смисъл да говориш с нея – обади се едно Водно конче, кацнало на голям лист изсъхнала тръстика. – Няма никакъв смисъл, защото тя си тръгна.
– Е, то тя губи, не аз. – отговори ракетата. Нямам намерение да спирам да ѝ говоря само защото тя не обръщала внимание. Харесва ми да слушам как говоря. Това е едно от най-големите ми удоволствия. Често водя дълги разговори с мен самия. Със себе си и съм толкова умен, че понякога не разбирам и едничка дума от това, което казвам.
– В такъв случай определено трябва да изнесеш лекция по Философия – каза Водното конче, разпери чифт очарователни като воал крилца и се извиси в небето.
– Колко глупаво от негова страна, че не остана! – каза Ракетата. Сигурен съм, че не му се се удава често случай като този да научи нещо. Обаче, на мен ни най-малко не ми пука. – каза Ракетата. Сигурно е, че един ден гениите като мен ще бъдат оценени, – и потъна малко по-дълбоко в калта.
След малко голяма Бяла Патица доплува близо до него. Тя имаше жълти крака и стъпала с ципи и минаваше за голяма красавица заради клатещата си походка.
– Па, па, па, – каза тя. – Колко любопитна форма имате! Разрешете да попитам дали така сте роден или това е резултат на някаква ужасна катастрофа?
– Отдалеч е видно, че си живяла винаги на село. – ѝ отговори Ракетата. – В противен случай щеше да знаеш кой съм аз. Но аз ще извиня твоето невежество. Не е редно да очаквам другите да са така забележителни като мен. Без съмнение много ще се изненадате да разберете, че аз мога да излетя в небето и да сляза като порой от златен дъжд.
– Не се замислям много за това – отговори Патицата, – защото не виждам за никой полза от това. Е, ако можете да орете нивите като вол или да теглите карета като кон или да се грижите за овцете като кучето коли би било нещо съвсем друго.
– Мое мило същество – викна Ракетата с много високи нотки в гласа си. – Виждам, че принадлежите към ниската класа. Персона с моята позиция никога не е от полза. Ние притежаваме определени достойнства/ изисканост и това е повече от достатъчно. Нямам симпатия към производство от какъвто и да било вид, да не говорим пък за производството, което вие предпочитате. Винаги съм смятъл, че тежката работа е просто убежище за хора, които няма какво друго да правят.
– Ех, ех – каза Патицата, която беше винаги добре настроена и никога не се караше с никого. – Всеки си има вкус. Надявам се, че се каните да се заселите тук.
– Ох, не скъпа – викна Ракетата. Аз съм само посетител, виден посетител. Всъщност намирам това място за твърде досадно/ скучно. Нито има подходящо общество, нито е подходящо за уединение. Абсолютно предградие! Предполагам трябва да се връщам в Двора, защото съдбата ми е да предизвикам сензация в света.
– И аз се замислям напоследък да се включа в публичния живот. – отбеляза Патицата. – Има толкова много неща, които се нуждаят от промени. Даже председателствах едно събрание, което осъди всичко, което не ни харесва. Уви, това изглежда нямаше голям ефект. Сега се насочих към уседналия начин на живот и ще се грижа за моето семейство.
– Аз съм създаден за публичен живот – каза ѝ Ракетата – и такива са всичките ми връзки/ отношения, даже и най-скромните от тях. Досега всъщност не съм се включвал, но когато това стане ще е удивиделна гледка. А колкото до домошарството, то състарява твърде бързо и разсейва ума от възвишените неща в живота.
– Ах! Възвишените неща в живота, колко са прекрасни! – каза Патицата. – Това тъкмо ми напомни колко гладна се чувствам. – и отплава надолу по потока повтаряйки си „Па, па, па.“
– Върни се, върни се! – изкрещя след нея Ракетата. – Искам да ти предложа чудесна сделка. – Но Патицата не му обърна внимание.
– Доволен съм, че си отиде тая, – си каза си той. – Тя определено е с манталитета на средната класа. – И той потъна още мъничко по-дълбоко в калта и се замисли за самотата на гениите, когато изведнъж две малки момченца в бели престилки притичаха по брега с чайник и малко пръчки за разпалки.
– Това ще да са пълномощниците – каза си Ракетата и се опита да си придаде много достоен вид.
– Ехооо! – викна едно от децата – виж тая блатна пръчка! Чудя се как само се е озовала тук. – и извади ракетата от канавката.
– Блатна Пръчка! – каза Ракетата, – Невъзможно! Златна пръчка, това каза. Златна пръчка си е голям комплимент. Според мен ме обърка с жезъла на Краля.
– Ами хайде да я хвърлиме в огъня! Предложи другото дете. – Тъкмо по-бързо ще заври чайника.
– Това е прекрасно – викна Ракетата. – Те се канят да ме изстрелят посред бял ден, така че всички да могат да ме видят.
– Хайде да си дремнем малко – казаха те – а докато се събудим чайникът ще е заврял и те полегнаха на тревата и затвориха очи.
Ракетата беше много влажна, така че ѝ отне доста време докато се запали. Накрая обаче огънят я обхвана.
– Ето че сега излитам! – викна той като се стегна и изправи. – Знам, че ще се издигна много по-високо от звездите, много по-високо от луната, много по-високо от слънцето. Ще се издигна толкова високо, че…
Физзззз! Физзззз! Физзззз! И запори въздуха  нагоре.
– Прекрасно! – викаше той. – Ще се нося така завинаги. Какъв успех съм аз!
Но никой не го видя.
После започна да усеща любопитни тръпки по себе си.
– Всеки мoмент ще изгърмя – викна той. – Ще облея целия свят в пламък и ще вдигна такъв шум, че всички ще говорят само за това цяла година. – И той определено експлодира. Бам! Бам! Бам! Започна да гърми барута. Нямаше никакво съмнение.
Ни никой не го чу, даже и двете момченца, защото спяха толкова дълбоко.
И накрая всичко, което остана от него беше пръчката, която падна право върху гърба на Патицата, която се разхождаше по отстрани на канавката.
– Боже господи! – извика Патицата. – Ще завалят пръчки, – и се понесе бързо по водата.
– Знаех си, че ще бъда голяма сензация, – ахна Ракетата и изгасна.

КРЕДИТ: Превод от английски език © 2019 prikazki.eu, Корица: Alfred de Breanski (1852 – 1928), Илюстрации © 1913 by Frederick A.Stokes company – източник archive.org

Всичкитворби