Вълшебни приказки

Най-добрият приятел

20мин
чете се за

На Карлос Блекър

Една сутрин старият Водния Плъх подаде глава от бърлогата си. Oчите му, като ситни мъниста, бляскаха над остри сиви мустаци, а дългата му опашка приличаше на черно гумено парче. В езерцето плуваха жълти патета, а майка им – издокарана в снежно бяла перушина и съвсем червени крака се мъчеше да ги научи как да се изправят на главички във водата.

– Няма как да влезете в доброто общество, ако не можете да се изправяте на главите си, – повтаряше тя загрижено на децата си и от време на време им показваше как се прави това. Но малките патенца не внимаваха много. Бяха толкова мънички, че изобщо нямаха представа, какво предимство е да си част от доброто общество.

– Какви непослушни деца! – възмутено извика Водния Плъх. – Направо заслужават да бъдат удавени.
– Нищо подобно, – отговори Патицата, – всеки започва отнякъде, а родителите трябва да имат търпение.
– О! Какво разбирам аз от родителски чувства, – възкликна Водния Плъх. – Не съм семеен. Факт е, че никога не съм бил женен, а и нямам намерение. Любовта си има своето място, но приятелството е далеч по-важно. Няма по-ценно и достойно нещо от истинското приятелство.

Зеленикавата Птичка

– И каква е, моля, Вашата представа за задълженията на верния приятел? – намеси се една дребна зеленикава Птичка, кацнала на близката върба, която неволно бе дочула този разговор.
– Да, точно това ми се ще и аз да разбера, – добави Патицата, после доплува до брега и се изправи на главата си, за да даде пример на дечицата.
– Ама че тъп въпрос! – провикна се Водния Плъх. – Разбира се, че очаквам моя най-добър приятел, да бъде всеотдаен.
– А ти какво му даваш в замяна? – попита Птичката, като се люшкаше на тънко клонче и пърхаше лекичко с крилца.
– Не разбирам какво ме питаш, – отговори Водния Плъх.
– Нека ти разкажа една история, за да ме разбереш, – предложи Птичката.
– За мен ли се разказва в твоята история? – попита Водния Плъх. – Ако е така, ще слушам с най-голямо удоволствие, защото съм голям почитател на литературата.
– Това е история точно като за теб, – отговори Птичката, хвръкна до ръба на езерцето и разказа

Историята за най-добрия приятел

Имало едно време, – започна Птичката, – един честен и добър, но дребничък на ръст човек на име Ханс.
– Бил ли е изискан и прочут? – прекъсна я Водния Плъх.
– Не, – отвърна Птичката. – Не мисля, че някога е бил прочут с друго, освен с доброто си сърце и смешното си кръгличко лице. Живеел сам в малката си къща и ден след ден се трудел в своята градина. Нямало по-хубава от нея! Рози и златни минзухари, мента и дъхав босилек, иглика и перуники цъфтели едни след други по реда си. Едно цвете заемало място на предишното и всеки ден там имало прекрасни неща за гледане и омайни аромати за вдишване.

Ханс в своята градина.

Малкият Ханс имал много приятели, но най-добрият му приятел бил Хю Мелничаря. Толкова верен приятел му бил богатият Мелничар, че всеки ден минавал край прекрасната градина и се пресягал през оградата да си накъса я голям букет ухаещи цветя, я едра китка свежи билки или пък да натъпче джобове със сладки зрели  плодове.
– Истинските приятели споделят всичко, – често повтарял Мелничаря, а малкият Ханс кимал с усмивка, защото бил горд да бъде приятел на човек с тъй благородни мисли.

Е, понякога хората в селото мислели за странно, че Мелничаря нищо не споделя с приятеля си, въпреки че хамбарът му бил пълен догоре с чували брашно, имал шест млечни крави, а също и огромно стадо овце за вълна. Ала Ханс никога не се замислял за това и нищо не му доставяло по-голяма радост от това, да слуша всички удивителни неща, които Мелничаря говорел за безкористното и истинско приятелство.

И така, малкият Ханс се трудел в своята градина. През пролетта, лятото и есента бил много щастлив, но през зимата не растат цветя и плодове, та нямал какво да носи на пазара. Мъчели го студ и глад и вечер често лягал без да хапне друго, освен малко сухи круши или два-три костеливи ореха. Освен това малкият Ханс бил много самотен, защото през зимата най-добрият му приятел Мелничаря никога не наминавал да се видят.

– Няма смисъл да навестявам малкия Ханс, докато снегът не се стопи, – казвал Мелничаря на Съпругата си, – защото хората изпаднали в беда, не бива да се притесняват с посещения. Това е моето разбиране за истинско приятелство и съм сигурен, че съм прав. Ще изчакам пролетта, за да се видя с моя приятел, когато ще може да ми подари голяма кошница с иглики, защото това го прави толкова щастлив.
– Толкова загрижен си за хората, – вметвала Съпругата, седнала удобно в креслото си до горящата борина в камината. – Много загрижен, наистина. Удоволствие е да те слушам как говориш за приятелството и знам, че дори Свещеникът не може да говори с думи, тъй красиви като твоите, макар че живее в триетажна къща и носи златен пръстен на кутрето си.
– А защо не поканим малкия Ханс на гости? – обадил се най-малкият син на Мелничаря. – Ако горкият Ханс е в беда, аз мога да разделя с него моята вечеря и да му покажа белите си зайчета.
– Колко наивен си, момчето ми! – възкликнал Мелничаря. – Защо изобщо ходиш на училище?! Ами че, ако малкият Ханс дойде тук и види топлия ни огън, вкусната вечеря и голямото ни буре с червено вино, може да ни завиди, а завистта е толкоз лошо нещо и разваля хората. Няма начин да ѝ позволя да развали и моя Ханс. Аз съм неговият най-добър приятел и винаги ще се грижа, да не се подведе в изкушение. Освен това, ако Ханс дойде тук, може да му хрумне да поиска в заем и чувал брашно, а това не мога да допусна. Брашното си е брашно, приятелството – съвсем друго нещо, и не бива да се смесват. Тези думи хем се пишат различно, хем значат съвсем различни неща. Всеки може да разбере това.
– Така добре казано! – възкликнала Съпругата, докато си наливала голяма чаша греян ейл. – Ох, от това говорене взе да ми се доспива, все едно съм на черква.
– Повечето хора знаят как да се държат добре, – не спирал Мелничаря, – но хич не са много тия, дето умеят да говорят добре, което показва, че говоренето е по-трудното и изтънчено умение, – и той погледнал строго малкия си син, който почувствал такъв срам, че сгушил глава между раменете си, изчервил се и сълзите закапали право в чашата му чай.

Но горкото дете било толкова малко, че се налага да извините тази му постъпка.

Това краят на историята ли е? – попита Водния Плъх?
– Разбира се, че не, – отговори Птичката, – това е само началото.
– Изостанала сте, драга, – отбеляза Водния Плъх. – В днешно време добрият разказвач започва от края на историята и продължава към началото, а заключението си поднася някъде в средата. Ето такъв е новият метод. Това научих оня ден от един литературен критик, който се разхождаше наоколо под ръка с някакъв младеж. Надълго и широко той говори по въпроса и съм сигурен, че беше абсолютно прав, защото носеше очила със сини стъкълца и главата му беше съвсем плешива, а възразеше ли младежът, достойният човек отвръщаше с едно авторитетно „Пфу!“ Но моля, продължете тази история. Тъй много ми допадна Мелничаря. Самият аз съм преизпълнен с прекрасни чувства и разбирам образа му тъй добре.

– Е, – отговори Птичката, като подскачаше живо от крак на крак, – веднага щом зимата изтекла и игликите разтворили бледо жълти като звездици цветове, Мелничаря казал на Съпругата, че е време да се види с най-добрия си приятел малкия Ханс.
– С какво добро сърце си надарен! – възкликнала Съпругата. – Все мислиш за другите. Би ли взел голямата кошница за цветята.

Мелничаря затегнал с железни вериги крилата на мелницата и поел надолу по хълма с кошница в ръка.

– Добро утро, драги Ханс, – поздравил Мелничаря.
– Добро утро, – отвърнал Малкия Ханс с радостна усмивка на уста и се облегбал на лопатата си.
– Как прекара зимата? – попитал Мелничаря.
– Е, – отговорил Ханс, – толкова мило от твоя страна, че ме питаш, толкова мило. Съжалявам, но трябва да ти кажа, че преживях много трудни времена. Добре че пролетта дойде и пак съм щастлив, а и всичките ми цветя са толкова добре.
– Често говорехме през зимата за теб, Ханс, – продължил Мелничаря, – и се чудехме как я караш.
– Толкова мило от твоя страна, – казал Ханс. – Аз реших, че си ме забравил.
– Ханс, ти ме изненадваш, – възкликнал Мелничаря, – приятелство не се забравя и това му е най-хубавото. Но ти, изглежда не усещаш тази поезия в живота. Чудесни иглики, между другото!
– Очарователни са, нали, – отговорил Ханс. – И какъв късмет да имам толкова много. Ще ги занеса на пазара, да ги продам на дъщерята на Кмета, а парите тъкмо ще ми стигнат, да откупя обратно градинската си количка.
– Да си откупиш количката? Да не би да си я продал? Как можа да направиш нещо така глупаво?
– Е, работата е там, – отговорил Ханс, – че нямах избор. Нали знаеш, че зимата е много труден период за мен, нямах никакви пари и даже хляб не можех да си купя. Затова продадох първо сребърните копчета на сакото, което нося в неделя, после сребърната си верижка, след това голямата лула и накрая градинската количка. Но се надявам, че полека-лека ще успея да си откупя нещата обратно.
– Ханс, – казал Мелничаря, – Ще ти дам моята стара градинска количка. Тя не е в добро състояние, едната ѝ страница съвсем я няма и нещо в колелото ѝ е счупено, но въпреки това, ще ти я дам. Знам, че много хора биха казали, че съм твърде щедър, а други биха решили, че съм даже глупав, щом искам да се разделя с нея, но аз не съм като останалите. Мисля, че щедростта е същността на приятелството, а освен това оня ден си купих чисто нова. Дано се поуспокоиш, защото ще ти дам старата количка.
– О, разбира се, че това е твърде щедро от твоя страна, – отвърнал Ханс и кръглото му лице се озарило от удоволствие. – Аз лесно ще я стегна, защото имам тук една дъска.
– Дъска! – възкликнал Мелничаря. – Ама аз точно от това имам нужда за покрива на хамбара. Отворила се е огромна дупка и ако не я поправя, зърното ми ще се намокри. Какъв късмет, че спомена за това. Колко е забележително, че едно добро води до друго. Аз ще ти дам моята градинска количка, ти пък ще ми дадеш своята дъска. Разбира се, количката е твърде по-скъпа от една дъска, но приятелството не обръща внимание на дребнави неща. Донесеш ли ми дъската, веднага ще поправя покрива си на хамбара.
– Разбира се, – извикал Ханс и хукнал под навеса да изнесе навън дъската.
– Не е достатъчно голяма, твоята дъска, – промърморил Мелничаря гледайки дървото. – И ми се струва, че като оправя покрива, няма да остане нищо за количката, но разбира се, това не е моя грешка. И сега, след като аз ти дадох моята градинска количка, съм сигурен, че искаш да ми дадеш цветя в замяна. Ето ти моята кошница, и нямам нищо против, дори да я напълниш догоре.
– Да ти я naпълня ли? – неохотно повторил Ханс, защото тази кошница била наистина огромна и ако я напълнел, нямало да останат цветя за продан, а без пари не можел да си откупи обратно сребърните копчета.
– Е, – отговорил Мелничаря, – след като ти отстъпих моята количка, не мисля, че е твърде много да помоля за малко цветя. Може и да греша, но ми се струва, че приятелството, истинското приятелство, стои далеч над себелюбието.
– Скъпи мой приятелю, мой най-добри приятелю, – извикал Ханс, – можеш да вземеш всичките цветя от моята градина. Предпочитам всеки ден да разчитам на честната ти дума, пред копчетата ми от сребро. – След това изтичал в градината и напълнил кошницата на Мелничаря с всички прекрасни иглики, които имало в градината.
– Довиждане, малки Ханс, – казал Мелничаря, крачейки вече нагоре по хълма с дъска на рамо и пълна кошница цветя в ръце.
– Довиждане, – отговорил Дребосъка Ханс и весело продължил да копае, изпълнен с радост, заради обещаната градинска количка.

На следващия ден тъкмо закрепвал няколко стръка орлови нокти за верандата, когато чул глас да го вика откъм пътя. Скочил от стълбата, претичал през градината и подал глава над оградата.
Там стоял Мелничаря с голям чувал брашно на гърба си.
– Скъпи малки Ханс, – казал Мелничаря, – имаш ли нещо против да ми помогнеш и да занесеш този чувал брашно на пазара вместо мен?
– О, много съжалявам, – отговорил Ханс, – но днес съм толкова зает. Трябва да закрепя всички тези стръкове, после да полея градината и накрая да обърна сеното, за да се суши.
– Е, добре, – отговорил Мелничаря. – Струва ми се, предвид обещанието да ти дам градинската количка, че да ми отказваш, е твърде недружелюбно.
– О, не говори така, – извикал Ханс, изтичал да си вземе шапката и поел с големия чувал на рамо.

Денят бил тъй горещ и пътят толкова прашен, че когато стигнал до шестия километричен камък, горкият Ханс вече едва дишал от умора. Въпреки това продължил смело напред, за да стигне навреме за пазара. Там успял да продаде чувала с брашно на наистина добра цена и веднага поел обратно, защото бързал да се прибере по светло да не би крадци да го застигнат по пътя към дома.
„Много тежък беше днешния ден,“ казал си малкия Ханс докато лягал, „но се радвам, че не отказах на Мелничаря, защото той е моят най-добър приятел и освен това ще ми даде своята градинска количка.“

Рано-рано на следващата сутрин Мелничаря слязъл да си прибере парите от брашното, но малкия Ханс бил тъй уморен, че още си почивал в леглото.
– Вижда ми се, – подел Мелничаря, – че си се отпуснал. Като се вземе предвид, че ти давам старата си количка мисля, че трябва да се трудиш по-усърдно. Мързелът е голям грях и не бих искал мой приятел да е безделник или лентяй. Не се обиждай, че съм толкоз откровен с теб. Ех, ако не ми беше най-добър приятел, не бих и помислил да ти говоря така. Но не е ли най-хубавото нещо между приятелите, че могат да си казват един на друг, баш каквото мислят? Всеки може да приказва приятни неща, да ласкае и хвали, но истинските приятели си казват и неприятните неща, въпреки че от думите боли. Разбира се, истински верният приятел няма нищо против, защото това е за добро.
– Много съжалявам, – отговорил малкия Ханс, като търкал очи докато свалял нощната си шапка, – но от вчера съм капнал от умора, та реших да се отпусна още малко в леглото и да послушам песните на птичките. Знаеш ли, работата ми върви много по-добре, като послушам как чуруликат пойните птички.
– О, толкова се радвам, – отговорил Мелничаря и тупнал малкия Ханс по гърба, – защото искам да се качиш горе до мелницата, веднага като се облечеш и да ми поправиш покрива на хамбара.

Горкия Ханс искал да работи в своята градина и бил загрижен, защото цветята не били поливани от два дена, но пък никак не му се щяло да отказва на Мелничаря, защото му бил толкова добър приятел.
– Твърде недружелюбно ли ще е ако ти откажа, защото съм зает? – попитал със срамежлив и смирен глас.
– Ами да, – отвърнал Мелничаря. – Не мисля, че е твърде много да те моля, като се има пред вид, че се каня да ти дам градинската си количка, но разбира се, ако ми откажеш, ще си тръгна и сам ще се оправя.
– О, в никакъв случай! – викнал малкия Ханс, скочил от леглото, облякъл се и поел нагоре към хамбара.

Чукал и ковал цял ден – чак до залез слънце. Привечер пристигнал Мелничаря да нагледа как върви работата.
– Закърпи ли дупката на покрива ми, малки Ханс? – провикнал се с весел глас Мелничаря.
– Оправена е вече, – отговорил Ханс, докато слизал по стълбата надолу.
– Ех! – възкликнал Мелничаря. – Няма работа, която радва повече от тази, свършена за другите.
– Удоволствие е да те слушам как говориш, – казал Ханс, докато сядал да отдъхне и попие потта от морното си чело. – Голямо удоволствие. Жалко, че в моята глава никога няма да се родят мисли, красиви като твоите.
– О, ще се родят! – казал му Мелничаря. – Но трябва да ги изстрадаш. Досега си усвоил само практиката на приятелството, но един ден ще разбереш и теорията.
– Мислиш ли, че ще успея някога? – попитал Ханс.
– Нямам никакво съмнение, – отговорил Мелничаря. – Но сега, след като свърши с покрива, е най-добре да си отиваш вкъщи и добре да си починеш, защото утре искам да закараш овцете ми горе в планината.

Горкият Ханс се уплашил да възрази и рано на другата сутрин, когато Мелничаря докарал огромното си стадо до къщичката, Ханс подкарал животните към планината. Цял ден изминал, за да отиде и да се върне, а когато се прибрал и приседнал, бил тъй смазан от умора, че заспал както си бил с дрехите на стола и се събудил едва на следващата сутрин. „Колко хубаво ще прекарам в своята градина“, си казал и се отправил да работи.

Но вече не успявал да се грижи както трябва за своите цветя, защото най-добрият му приятел Мелничаря току пристигал и го пращал да ходи я за едно, я за друго, или пък искал помощ в мелницата. Понякога малкия Ханс се тревожел, че цветята ще решат, че съвсем ги е забравил, но се успокоявал като си казвал, че Мелничаря все пак е най-добрият му приятел. „Освен това,“ си повтарял той, „ще ми даде градинската си количка, което си е чиста щедрост.“

И така, малкия Ханс дарявал труда си на Мелничаря, а Мелничаря му говорел красиви думи за приятелството, които Ханс записвал в една тетрадка и по цели нощи четял, защото бил много прилежен в учението.

Една вечер малкият Ханс седял на топло до камината, когато се разнесъл шум от думкане по външната врата. Било страшна нощ и вятърът тъй лудо беснеел и бучал навън, та помислил, че бурята блъска. Разнесло се обаче повторно думкане, а после и трето още по-силно.
„Сигурно е някой закъсал пътник,“ казал си Ханс и хукнал да отвори.

На вратата стоял Мелничаря с фенер в ръка и тояга в другата.
– Мили мой, малки Ханс, – проплакал Мелничаря. – Голяма беда ме сполетя. Малкото ми момченце падна от стълбата и така се нарани, че трябва Доктора да го види. Но Доктора живее толкова далече, а нощта е толкова бурна, че ми хрумна, колко по-добре ще е, ти да идеш да го викнеш. Знаеш, че ще ти дам градинската количка и е справедливо и ти да направиш нещичко за мен в замяна.
– Ама, разбира се! – викнал Ханс. – Такава чест е, че си дошъл при мен за помощ, веднага тръгвам. Но ще трябва да ми дадеш фенера си на заем, защото нощта е непрогледна и може да падна в някой трап.
– Много съжалявам, – отговорил Мелничаря, – но фенерът ми е нов и ще бъде голяма загуба за мен, ако нещо му се случи.
– Е нищо, нищо, ще се оправя и без него, – викнал Ханс, нахлузил си дебелото кожено палто, нахлупил топлата червена шапка, увил около врата си шал и потеглил.

Каква ужасна стихия вилнеела навън! Нощта била тъй черна, че малкият Ханс едва виждал къде стъпва, а вятърът така силен, че едва не го съборил, но добрата му душа била преизпълнена с кураж и той му давал сили. Вървял почти три часа до къщата на Доктора, спрял и почукал на вратата.
– Кой чука? – извикал Доктора и подал глава през прозореца на спалнята.
– Малкият Ханс, Докторе.
– Какво има, малки Ханс?
– Сина на Мелничаря паднал от стълбата и се наранил лошо, та Мелничаря моли веднага да идеш да го видиш.
– Добре! – казал Доктора и заповядал да подготвят коня, големите ботуши и фенера му. После слязъл по стълбите и препуснал към къщата на Мелничаря, а малкият Ханс тръгнал след него.

Бурята беснеела все по-страшно и злокобно, дъжд на бръснещи талази се изсипвал право в лицето на малкият Ханс и вече съвсем не виждал накъде върви, а нямал сили да тича след с коня. Накрая изгубил пътя, залутал се в тресавището, което било много опасно място, защото било пълно с дълбоки места и там горкият Ханс се удавил. На следващия ден козари видели тялото му да се носи по повърхността на блатистата вода, извадили го и го отнесли до малката му къщичка.

Хората се стекли да изпратят Ханс в последния му път, защото всички го обичали, а Мелничаря застанал начело на опечалените.
– Аз бях най-добрият му приятел, – заявил Мелничаря, – и е редно да заема най-доброто място, – така че той тържествено повел процесията, докаран в дълга черна пелерина и от време на време потривал очи с голямата си джобна кърпа.

– Смъртта на малкия Ханс е загуба за всички, – отбелязал Ковача след погребението, когато всички се настанили удобно в кръчмата да се почерпят с ароматно вино и пресни сладки.
– Във всеки случай аз загубих много, – отговорил Мелничаря. – Защото от чиста добрина исках да му дам една стара градинска количка, а сега се чудя какво да я правя вкъщи, защото е толкова счупена, че и да я продам пукната пара няма да ѝ взема. Повече не подарявам каквото и да е. Човек винаги страда заради щедростта си.

Е, и? – обади се Водния Плъх след дълга пауза.
– Е, това е краят, – каза Птичката.
– Ами какво станало с Мелничаря? – попита Водния Плъх.
– О, нямам никаква представа, – отговори Птичката. – И със сигурност, хич не ме е грижа.
– Очевидно, капка милост няма в теб, – обадил се Водния Плъх.
– А за мен е очевидно, че ти изобщо не разбра поуката от тази история, – отбеляза Птичката.
– Какво? – провикна се Водния Плъх.
– Поуката.
– Да не искаш да кажеш, че твоята история има и поука?
– Определено има, – потвърди Птичката.
– Как можа! – ядосано отвърна Водния Плъх. – Трябваше да ме предупредиш, преди да започнеш да разказваш. Ако беше казала, изобщо нямаше да слушам – щях да ти кажа едно „Пфу,“ точно както литературният критик онзи ден. Но и сега мога да ти кажа – и той извика силно „Пфу“, шляпна с опашка и потъна отново в дупката си.

– Допадна ли Ви Водния Плъх? – попита Патицата, пристигайки минута или две по-късно. – Той си има своите достойнства, но пък аз съм преизпълнена с майчински чувства и затова, видя ли заклет ерген като него, очите ми направо се пълнят със сълзи.
– Страхувам се, че го засегнах, – отговори Птичката. – Работата е там, че му разказах приказка с поука.
– Ах, това е толкова опасно да се прави! – отбеляза Патицата.

И аз съм абсолютно съгласен с нея.

КРЕДИТ: The Selfish Giant, Oscar Wilde – The Happy Prince and Other Tales, 1888; ПРЕВОД от английски език Copyright 2019 prikazki.eu, ИЛЮСТРАЦИИ: Charles Robinson Duckworth & Co., Covent Garden – London 1913

БЕЛЕЖКА: Имената на всички герои са изписани с главна буква, така както са поставени от автора.

Всичкитворби