Вълшебни приказки

Щастливият принц

17мин
чете се за

На Карлос Блекър

Над всичко в града, на върха на висока колона се извисяваше статуята на Щастливия Принц. Цялото му тяло беше позлатено с малки листчета най-фино злато, очите му бяха два блеснали сапфира, а от дръжката на меча му с пурпурни лъчи грееше едър рубин.

Всички му се възхищаваха.

Илюстрация Walter Crane и Jacomb Hood, 1910

– Изящен като фигурка на ветропоказател, – отбеляза Градския Съветник, на когото твърде му се щеше да минава за човек с тънък усет за изкуство. – Само дето не е толкова полезен, – вметна притеснено, да не би някой да го вземе за непрактичен, какъвто той хич не беше.

– Защо не може да си като Щастливия Принц?! – раздразнено попита майка ревящото си момченце. – Виж как Щастливия Принц не плаче никога за нищо.

– Хубаво, че има на света поне един щастливец, – взирайки се в прекрасната статуя, си рече един човек, разочарован от живота.

– Същински ангел! – възкликнаха в хор Децата от Сиропиталището като излизаха от катедралата, пременени с ярко червени пелеринки над искрящо белите си сукманчета.
– Как може да сте сигурни? – вметна Магистъра по Математика, – като не сте виждали ангел през живота си.
– Ах, виждаме ги в мечтите си, – отвърнаха децата. И Магистъра по Математика невярващо повдигна вежди, а видът му стана страшно строг, защото той не одобряваше децата да мечтаят.

Една нощ дребно Лястовиче закръжи над града. Още преди шест седмици всички негови приятели отлетяха за Египет, но то се задържа заради любовта си към прекрасната Тръстика. Срещна я през пролетта, докато летеше след едра жълта пеперуда надолу по реката. Така силно бе привлечено от стройното ѝ тяло, че кацна да си поговорят.
– Разрешете ми да ви обичам! – ѝ каза Лястовичето, защото винаги беше прямо и директно, а Тръстиката отговори с изящен нисък поклон. И то летя и летя около нея, докосвайки водата с крилца и вдигайки сребърни вълници, защото така ухажват лястовичките. Това продължи през цялото лято.
– Тази страст е чиста глупост, – чуруликаха си другите птички. – Тя няма пари и при това е пълна с роднини. – И наистина бреговете на реката бяха обрасли в тръстики. И после, когато настъпи есента лястовичките заминаха на юг.

След като всички отлетяха, Лястовичето се почувства самотно и любимата му започна да го отегчава.
„Тя не разговаря,“ си каза то, „и се притеснявам, че е кокетка, защото вечно се закача с вътъра.“ И наистина духнеше ли вятър Тръстиката правеше най-грациозните си поклони. „Давам си сметка, че е привързана към дома си,“ продължаваше то, „но аз обичам да пътувам и следователно, съпругата ми също трябва да обича да пътува.“

– Ще заминеш ли с мен? – накрая я попита то, а Тръстиката врътна своята глава, защото беше така привързана към своя дом.
– Ти не ме зачиташ, – ѝ извика то. – Аз потеглям за Пирамидите. Сбогом! – и излетя.

Цял ден летя и вечерта пристигна в града. „Къде ли да отседна?“ си каза то: „Надявам се градът се е подготвил и ме очаква.“

Тогава мерна високата колона.
– Ще кацна там, – изчурулика. – Чудесно място и на толкова чист въздухът, – и кацна точно между краката на Щастливия Принц.
– Ще имам златна спалня – отбеляза докато оглеждаше наоколо и се приготвяше за сън. Тъкмо да сгуши главичка под крилото си, когато едра капка тупна на главата му.
– Колко любопитно! – възкликна то.
– Няма облаче в небето, звездите са ярки и блестят, но вали. Климатът на Северна Европа наистина е отвратителен. Моята Тръстика обичаше дъжда, но си беше чист егоизъм от нейна страна.
После тупна друга капка.
– Каква полза от статуя, която не пази от дъжда? – каза то. – Ще трябва да потърся заслон в шапката на някой комин – и реши да отлети.
Тъкмо да разтвори криле и трета капка падна, тогава птичето вдигна нагоре глава и видя… Ах, само какво видя!
Очите на Щастливия Принц бяха потънали в сълзи, които една след друга се стичаха по златните му бузи. На лунна светлина лицето му беше толкова красиво, че малкото Лястовиче се изпълни с жал.
– Кой си ти? – попита птичето.
– Аз съм Щастливия Принц.
– Тогава защо плачеш? – попита Лястовичето. – Знаеш ли как ме измокри!
– Когато бях жив и имах човешко сърце, – отговори статуята, – не знаех какво е да плачеш, защото живеех в двореца Сан-Суси, където на тъгата не е позволено да влиза. През деня се забавлявах с другари в градината, а вечер водех танците в Голямата Зала. Около градината се издигаше висока стена, но никога не се сетих да попитам какво има отвъд, защото наоколо всичко беше прекрасно. Придворните ме наричаха Щастливия Принц и наистина бях много щастлив, ако удоволствието може да бъде наречено щастие. Така живях, така умрях. И сега, след като умрях ме поставиха на такава височина, че се откри всичката грозота и мъка в моя град и макар че сърцето ми е вече от олово, не мога да устоя и плача.“

„Какво?! Ами че той дори не е от плътно злато!“ си каза Лястовичето, но беше твърде възпитано, за да прави на глас каквито и да са лични бележки.

– Далеч от тук, – продължи статуята с плътен, пълен с музика глас, – далеч от тук, на мъничка уличка има бедняшка къщурка. Един от прозорците е отворен и в стаята виждам жена, седнала до масата. Лицето ѝ е измъчено и слабо, ръцете ѝ са зачервени и груби, целите надупчени от иглата, защото е шивачка. Тя бродира сатенена рокля за най-красивата придворна дама с нежни цветя , символи на любовната страст. На леглото в ъгъла на стаята лежи болен малкият ѝ син. Той гори в треска и моли за портокали. Майка му не може да си позволи друго, освен вода от реката, и детето заплаква. Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче би ли занесло на бедната жена рубина от дръжката на меча ми? Краката ми са заварени здраво за пиедестала и аз не мога да мръдна.
– Чакат ме в Египет – отговори Лястовичето. – Приятелите ми летят насам-натам над Нил и чуруликат на големите цветове на лотуса. Скоро ще литнат да спят в гроба на великия Фараон. Самият Фараон е там, положен в красиво нарисуван ковчег. Обвит е в ленти от лен и балсамиран в ароматни масла. На врата му има огърлица от бледо зелен нефрит, а ръцете му приличат на повехнали листа.“
– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче – каза Принца, – остани при мен само тази нощ и бъди мой пратеник! Момчето е толкова жадно, а майка му – преизпълнена с тъга.
– Не обичам момчета – отвърна Лястовичето. – Миналото лято две простовати момчета, синовете на мелничаря, все ме замеряха с камъни. Разбира се, не можаха да ме улучат – лястовичките умеят твърде бързо да летят, а и аз съм от семейство, прочуто с невероятна пъргавина, и все пак това е белег за неуважение.

Но Щастливия Принц изглеждаше толкова нещастен, че на Ластовичето му дожаля.
– Много е студено тук, – каза то, – но ще остана с теб за една нощ и ще бъда твоя пратеник.
– Благодаря ти, малко Лястовиче – каза Принца.
И така Лястовичето извади големия рубин от меча на Принца, клъвна го с човка и се издигна над града.

Илюстрация Walter Crane и Jacomb Hood, 1910

Прелетя край кулата на катедралата, украсена с белоснежни ангели от мрамор. Сви край двореца и оттам се разнесе веселата музика на танца. Прекрасно момиче излезе на балкона под ръка със своя любим.
– Колко са красиви звездите, – ѝ прошепна той, – и колко прекрасна любовта!
– Дано роклята ми стане готова навреме за Големия Държавен Бал, – отговори тя, – Наредих да бъде избродирана с цветята, символ на любовната страст, но шивачките са тъй мързеливи.

Птичето достигна реката и видя фенерите да светят по мачтите на корабите. Прелетя над Гетото, където старите Евреи се пазаряха и теглеха монети на медните си везни. Накрая долетя до бедната къщурка и надникна. Момченцето трескаво се мяташе в леглото, а майка му беше заспала на стола, изтощена от умора. Лястовичето влетя и остави скъпоценния рубин на масата до напръстника на жената. После литна леко до леглото и запърха с крилца като ветрило, за да охлади челцето на детето.
– Колко добре ми е сега – си каза малкото момче. – Изглежда вече оздравявам – и потъна в сладък сън.

После Лястовичето се върна обратно при Щастливия Принц и му разказа какво е станало.
– Странно, – отбеляза то, – че вече ми е топло, въпреки че времето е толкова студено.
– Това е защото си сторило добро, – обясни му Принца. Малкото Лястовиче се замисли и постепенно потъна в дълбок сън. Мисленето винаги го успиваше.

На зазоряване птичето литна към реката да се изкъпе. „Какъв феномен!“ отбеляза Професора Орнитолог минавайки по моста. „Лястовичка през зимата!“ И по този повод написа дълго писмо до местния вестник. Всички цитираха Професора, защото писмото беше пълно с думи, които никой не разбираше.

– Тази вечер потеглям за Египет, – каза Лястовичето и се развесели от тази перспектива. Посети всички градски забележителности и дълго остана кацнало на върха на църковната камбанария. Тъкмо излиташе, когато Врабчета зачуруликаха едно на друго: „Какъв забележителен странник!“, което толкова развесели Лястовичето.

Когато луната изгря, то литна обратно при Щастливия Принц.
– Имаш ли заръки за Египет? – извика то. – Тъкмо тръгвам.
– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче, – каза Принца – може ли да останеш при мен само още една нощ?
– Чакат ме в Египет, – отговори Лястовичето. – Утре приятелите ми ще достигнат Втория Водопад. Там хипопотамът се изляга сред шавара и на огромен трон издялан от гранит е седнал бог Мемнон. Цяла нощ той се вглежда в звездите и щом Зорницата изгрее надава един единствен вик на радост и замлъква пак. На обяд жълти лъвове пристигат да пият вода на реката. Очите им са зелени като изумруди, а ревът им заглушава дори шума на водопада.

– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче, – каза Принца, – далеч накрай града аз виждам младеж в една таванска стаичка. Седи на бюрото си, затрупано с листове хартия, а отстрани в чашка има букетче увехнали теменужки. Косата му е щръкнала и кестенява, устните му са червени като нар и има големи замечтани очи. Трябва да завърши една пиеса за Директора на Театъра, но трепери от студ и не може да продължи да пише. Няма дърва за камината и е съвсем примрял от глад.
– Ще остана с теб още една нощ – отговори Лястовичето, което имаше много добро сърце.
– Да му занеса ли друг рубин?
– Уви! Аз нямам повече рубини, – отговори Принца. – Това, което ми остана са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от далечна Индия преди хиляда години. Извади един от тях и го занеси. Младежът ще го продаде на Бижутера, ще си купи храна и дърва и ще успее да завърши своята пиеса.
– Скъпи Принце – каза Лястовичето. – Това не мога да направя, – и се разплака.
– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче – отговори Принца, – направи каквото ти нареждам.

И така Лястовичето извади едното око на Принца и литна към таванската стаичка на студента. Толкова лесно беше да влезе вътре, защото на покрива зееше голяма дупка. То се мушна и влетя в стаята. Младежът беше заровил лице в шепи и не чу шума от птичите крилца, но когато пак погледна, видя прекрасния сапфир, поставен върху букетчето изсъхнали теменужки.
– Започват да ме ценят! – извика той. – Това е подарък от някой почитател. Ще успея да завърша своята пиеса! – и изглеждаше толкова щастлив.

На следващия ден Лястовичето литна до пристанището. Кацна на мачтата на огромен кораб и се загледа как моряците изтеглят с въжета огромни сандъци от трюма. „Хеееей-хоп!“ викаха при всеки изтеглен сандък.
– Аз потеглям за Египет! – им викна Лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато луната изгря, то литна обратно при Щастливия Принц.
– Идвам да си кажем сбогом. – извика то.
– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче, – започна Принца – ще останеш ли при мен за още една нощ?
– Зима е, – отговори Лястовичето. – И леденият сняг скоро ще завали. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излежават в локви кал и гледат мързеливо наоколо. Моите другари свиват гнезда в храма на Баалбек и бели гълъби си гукат един на друг. Скъпи Принце, трябва да те оставя, но никога няма да те забравя, а на следващата пролет ще ти донеса два прекрасни скъпоценни камъка на мястото на тези, които подари. Рубинът ще е по-червен от червена роза, а сапфирът ще е син като необятното море.

– На площада долу, – отговори Щастливия Принц, – стои малка кибритопродавачка. Клечките ѝ паднаха и се намокриха в канавката. Тя плаче, защото Баща ѝ ще я пребие, ако не се върне вкъщи с пари. Крачетата ѝ са боси – няма ни обувки, ни чорапи, няма даже шапка на главата. Извади другото ми око и ѝ го занеси, за да не я пребие Баща ѝ.
– Ще остана още една нощ – отговори Лястовичето, – но не мога да извадя окото ти. Ще останеш съвсем сляп.
– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче, – каза Принца – направи както ти нареждам.

И така то извади другото око на Принца и се стрелна надолу с него. Направи кръгче над главата на детето и пусна в ръчичката му скъпоценния камък. „Колко е прекрасно това парче стъкло,“ викна детето и с радостен смях хукна към дома.

После Лястовичето пак се върна при принца.
– Сега си съвсем сляп – каза то. – Затова ще остана с теб завинаги.
– Не, малко Лястовиче, – отговори му горкият Принц. – Ти трябва да заминеш за Египет.
– Ще остана с теб завинаги, – отговори Лястовичето и заспа в краката на Принца.

На следващия ден то кацна на рамото на Принца и цял ден му разказва къде какво е видяло из далечните земи. Разказа за червените ибиси, които стоят в дълги редици на брега на Нил и ловят златни рибки с клюнове; за Сфинкса, който е стар колкото света, живее в пустинята и знае всичко; за търговците, които бавно крачат до своите камили и носят в ръцете си броеници от кехлибарени мъниста; за Царя на Лунната Планина, който е черен като абанос и се кланя на огромен кристал; за голямата зелена змия, която спи в палмово дърво и двадесет жреци я хранят с медени сладкиши; и за пигмеите, които плават по голямото езеро на огромни зелени листа и вечно воюват с пеперудите.
– Мило малко Лястовиче, – каза Принца, – Ти ми разказа удивителни неща, но най-удивително от всичко е мъката на хората. Няма по-голяма Загадка от Мъката. Лети над моя град, малко Лястовиче и ми разкажи къде какво си видяло.

И така малкото Лястовиче летеше над големия град и виждаше как богатите се веселят в красивите си къщи, а просяците чакат отвън до портите. Летеше и виждаше бледите от глад лица на децата, които гледат безучастно из тъмните улички. Под арката на моста две малки момченца лежаха сгушени едно в друго, за да се топлят. „Колко сме гладни!“ си казаха те.
– Не може да лежите тук, – им викна Градския Пазач и те се залутаха нанякъде в тъмнината и дъжда.

И после Лястовичето се върна при Принца и му разказа какво е видяло.
– Покрит съм целият с тънки листчета злато, – каза Принца. – Ще ги вадиш едно след друго и ще ги раздадеш на бедните – живите смятат, че златото може да ги направи щастливи.

Лист след лист най-фино злато сваляше Лястовичето, докато Щастливия Принц посивя съвсем и започна да изглежда крайно обикновен. Лист след лист най-фино злато птичето раздаваше на бедните. Детските лица порозовяха, смях от веселите им игри огласи улиците на града. „Вече имаме хляб!“ викаха те.

После дойде снегът, а след него и мразът. Улиците заприличаха на изляти от сребро, бяха толкова светли и блестящи. Дълги кристални висулки се проточиха като кинжали от стрехите, всички облякоха дебелите кожуси, а малките момченца с червени шапки се пързаляха по леда.

Малкото Лястовиче се изтощаваше все повече и повече от студа, но не можеше да напусне Принца, защото твърде много го обичаше. Кълвеше трохи пред вратата на хлебаря, когато той не можеше да го види и трепкаше с крилца, за да се стопли.

Накрая разбра, че скоро ще умре. Останаха му сили само за последно да литне до рамото на Принца.
– Сбогом скъпи Принце! – прошепна то, – ще ми позволиш ли да целуна ръката ти?
– Толкова се радвам, че най-накрая реши да потеглиш за Египет, малко Лястовиче – каза Принца. – Твърде дълго се задържа тук. Целуни ме по устата, защото аз много те обичам.
– Не се отправям към Египет, – отговори Лястовичето. – Отправям се към Дома на Смъртта. Но нали Смъртта е сестрата на Съня?
После целуна Принца по устните и падна мъртво в краката му.

В този миг от вътрешността на статуята се чу странен пукот, все едно нещо се счупи вътре в нея. Работата е там е, че оловното сърце се разцепи на две половини. Определено това бе ужасяващо мразовит зимен ден.

На следващата утрин Кметът пресичаше площада заедно с Градските Съветници. Като минаваха покрай колоната със статуята той погледна нагоре и извика:
– Боже! Колко овехтял изглежда Щастливия Принц!
– Колко овехтял наистина! – викнаха Градските Съветници, които винаги бяха съгласни с Кмета и се приближиха да погледнат по-внимателно нагоре.
– Рубинът е паднал от меча му, очите са изчезнали и вече няма злато по него, – отбеляза Кмета фактите. – Изглежда само малко по-добре от просяк!
– Много малко по-добре от просяк, – повториха в един глас Градските Съветници.
– И една птичка е умряла в краката му! – продължи Кмета. – Незабавно трябва да напишем прокламация, че се забранява на птиците да умират тука, – и Градския Чиновник веднага извади бележник и си записа предложението.

И така, те свалиха статуята на Щастливия Принц.
– Вече не е красив и няма полза от него,- произнесе се Професора по Изкуство от Университета.
После разтопиха статуята, а Кмета събра градския съвет, за де реши какво да направят с метала. – Разбира се, че трябва да се направи нова статуя, – каза той. – И това трябва да е статуя на мен.“
– На мен, – повтори всеки един Градски Съветник и всички се скараха. Когато за последно чух нещо за тях, още се караха.

– Колко странно! – забеляза Надзирателя на работниците в леярната. – Това счупено оловно сърце не можа да се стопи в пещта. Трябва да го хвърлим на боклука. – И така те го хвърлиха на бунището до телцето на малкото Лястовиче.

Донеси ми двете най-ценни неща от този град, – поръча Господ на един от Ангелите и Ангелът му донесе оловното сърце и мъртвото птиче.

– Добре избра – му рече Господ – защото в райската градина птичето ще пее за вечни времена и в моя град от злато Щастливия Принц ще ме прославя.

КРЕДИТ: The Happy Prince, Oscar Wilde – The Happy Prince аnd Other Tales 1888, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА: Vintage lithoghaph of the barn swallow. Published in Germany, 1960 in the „Mitteleuropäische Vögel“

БЕЛЕЖКА: Имената на всички герои са изписани с главна буква, както са поставени от автора.

Всичкитворби