Щастливия принц

Над целия град, върху висока колона се издигаше статуята на Щастливия Принц. Цялото му тяло беше покрито с малки листчета най-фино злато, очите му бяха два блестящи сапфира, а върху дръжката на меча му грееше едър рубин.

Всички му се възхищаваха.

– Изящен като ветропоказател – отбеляза Градския Съветник, на когото твърде му се щеше да минава за човек с тънък усет за изкуството. – Но не така полезен – добави притеснено да не би да го вземат за някакъв прахосник, какъвто той не беше.
– Защо не може да си като Щастливия Принц? – попита една благоразумна майка своето момченце, ревнало за нищо. – Виж Щастливия Принц – и през ум не му минава да плаче за нещо.
– Добре, че има на света поне един щастливец – промърмори някакъв разочарован от живота човек, докато се взираше в чудната статуя.
– Същински ангел! – възкликнаха Децата от Сиропиталището в хор, докато излизаха от катедралата, пременени с алени пелеринки и искрящо бели сукманчета.
– Откъде знаете? – учуди се Учителя по Математика, – Та вие никога не сте виждали ангели.
– О, виждаме ги в мечтите си – отвърнаха децата.
Учителя по Математика се свъси и доби много строг вид, защото не одобряваше деца да мечтаят.

Една вечер дребно Лястовиче закръжи над града. Още преди шест седмици приятелите му бяха отлетели за Египет, но то остана заради любовта си към най-прекрасната Тръстика. Срещна я през пролетта, докато следваше надолу по реката едра жълта пеперуда. Стройното тяло на Тръстиката така го привлече, че кацна да си поговорят.
– Разрешете ми да Ви обичам! – каза Лястовичето, защото винаги беше прямо и директно, а Тръстиката отвърна с нисък поклон. И то летя и летя около нея, като докосваше водата с крилца и вдигаше сребърни вълнички, защото така ухажват лястовичките. Това продължи цяло лято.
– Тази страст е чиста глупост – чуруликаха другите Лястовици, – тя няма пари и е пълна с роднини.
И наистина цялата река беше обрасла в тръстики. После дойде есента и птичките отлетяха.

Щом си заминаха, Лястовичето се почувства самотно и взе да се отегчава от своята любима.
„Тя не умее да разговаря – каза си то, – и май е кокетка, защото вечно се закача с вятъра.“ Наистина – духнеше ли вятър, Тръстиката правеше най-грациозните си поклони. „Давам си сметка, че е привързана към дома си – продължаваше то, – но аз обичам да пътувам и затова моята съпруга също трябва да харесва пътуването.“

– Ще дойдеш ли с мен? – попита я накрая то, а Тръстиката врътна глава, защото беше силно привързана към дома си.
– Ти си се забавлявала с мен – извика то. – Аз тръгвам за Пирамидите. Сбогом! – и отлетя.

Цял ден летя и привечер пристигна в града. „Къде да отседна? – зачуди се то, – Надявам се, че градът добре се е подготвил.“

Тогава забеляза статуята на високата колона.
– Там ще се настаня – изчурулика то, – чудесно място, при това на чист въздух!
И кацна точно между краката на Щастливия Принц.
– Имам златна спалня – рече си тихо, докато оглеждаше наоколо и се готвеше за сън.

Тъкмо да сгуши главата под крилото си, когато едра капка тупна на главата му.
– Колко любопитно! – възкликна то. – Няма облаче в небето, звездите са ярки и блестят, но вали. Климатът на Северна Европа е направо отвратителен. Моята Тръстика обичаше дъжда, но това си беше чист егоизъм от нейна страна.
После тупна друга капка.
– Каква полза от статуя, която не пази от дъжд? – каза то. – Трябва да потърся заслон под шапката на някой комин – и реши да отлети.

Тъкмо да разтвори криле и падна трета капка, птичето вдигна глава и видя… Ах, какво видя?
Очите на Щастливия Принц плуваха в сълзи и сълзите се стичаха по златните му бузи. На лунната светлина лицето му беше тъй красиво, че малкото Лястовиче се изпълни с жал.
– Кой си ти? – попита птичето.
– Аз съм Щастливия Принц.
– Тогава защо плачеш? – попита Лястовичето. – Знаеш ли как ме измокри!
– Приживе, когато имах човешко сърце – отвърна статуята, – не знаех какво е да плачеш, защото живеех в двореца Сан-Суси, където не е позволено да влиза печал. Денем се забавлявах със свитата си в градината, вечер водех танците в Голямата Зала. Около градината се издигаше висока стена, но никога не се сетих да попитам какво има оттатък, защото около мен всичко беше красиво. Придворните ме наричаха Щастливия Принц и наистина бях много щастлив, ако удоволствието може да се нарече щастие. Така живях, така умрях. Сега, понеже съм мъртъв, ме издигнаха тъй нависоко, че мога да видя цялата грозотия и мъка в моя град и макар че сърцето ми е от олово, няма как да не плача.“

„Какво?! Ами че той дори не е изцяло златен!“ рече си Лястовичето, но беше твърде възпитано, за да казва на глас каквито и да било лични бележки.

– Далеч оттук – продължи статуята с тих, мелодичен глас, – далеч оттук, на малка уличка има бедняшка къщурка. Един от прозорците е отворен и в стаята виждам жена, седнала до масата. Лицето ѝ е измъчено и слабо, ръцете ѝ са зачервени и груби, целите надупчени от игли, защото е шивачка. За следващия бал в двореца тя бродира за най-красивата придворна дама сатенена рокля с най-нежните цветя – символ на любовната страст. На леглото в ъгъла на стаята лежи болен малкият ѝ син. Той гори в треска и моли за портокали. Майка му не може да му даде друго освен вода от реката и детето плаче. Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче ще занесеш ли на бедната жена рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са здраво закрепени за пиедестала и не мога да помръдна.
– Чакат ме в Египет – каза Лястовичето. – Моите приятели летят насам-натам над Нил и чуруликат на огромните цветове лотос. Скоро те ще отидат да спят в гроба на великия Фараон. Самият Фараон лежи там в изрисувания си ковчег. Обвит е в ленено платно и балсамиран в ароматни масла. На врата си има огърлица от бледозеленикав нефрит, а ръцете му приличат на увехнали листа.
– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче – каза Принца, – няма ли да останеш при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник! Момчето е толкова жадно, а майка му толкова тъжна.
– Не харесвам момчета – отвърна Лястовичето. – Миналото лято две невъзпитани момчета, синчетата на мелничаря, все ме замеряха с камъни. Разбира се, не успяха да ме улучат – лястовиците летят твърде бързо, а и аз съм от семейство, прочуто с невероятната си бързина. И все пак това е знак на неуважение.

Но Щастливия Принц изглеждаше толкова тъжен, че на Лястовичето му дожаля.
– Много е студено тук – каза то, – но ще остана с теб за една нощ и ще бъда твой пратеник.
– Благодаря ти, малко Лястовиче – каза Принца.

И така, Лястовичето извади големия рубин от меча на Принца, клъвна го с човка и се издигна над града.

Прелетя край кулата на катедралата, украсена с белоснежни ангели от мрамор. Сви край двореца и оттам се разнесе весела танцова музика. Прекрасно момиче излезе на балкона под ръка със своя любим.
– Колко са красиви звездите – прошепна той – и колко е прекрасна любовта!
– Дано роклята ми е готова навреме за Големия Бал – отвърна тя. – Наредих да бъде избродирана с цветята, символ на любовната страст, но шивачките са тъй мързеливи.

Птичето достигна реката и видя фенерите, овесени по мачтите на корабите. Прелетя над Гетото, където старите Евреи се пазаряха помежду си и теглеха монети на бакърените си везни. Накрая долетя до бедната къщурка и надникна. Момчето трескаво се мяташе в леглото, а майка му беше заспала на стола, изтощена от умора. Лястовичето влетя и остави скъпоценния рубин на масата до напръстника на жената. После леко закръжи над леглото и запърха с крилца като ветрило, за да охлади челото на детето.
– Колко добре ми е сега – прошепна момчето. – Май оздравявам – и потъна в сладък сън.

После Лястовичето се върна при Щастливия Принц и му разказа какво е направило.
– Странно – отбеляза то – колко ми е топло сега, макар че времето е много студено.
– Това е защото стори добро дело – рече Принца.
Малкото Лястовиче се замисли и постепенно заспа. Мисленето винаги го успиваше.

На зазоряване птичето литна към реката да се изкъпе. „Какъв феномен! – отбеляза Професора Орнитолог, докато крачеше по моста. – Лястовичка през зимата!“ И по този повод написа дълго писмо до местния вестник. Всички цитираха Професора, защото писмото беше пълно с думи, които никой не разбираше.

– Тази вечер потеглям за Египет – каза Лястовичето и се развесели при тази мисъл. То посети всички градски забележителности и дълго стоя на върха на църковната камбанария. Тъкмо излиташе, когато Врабчета зачуруликаха едно на друго: „Какъв забележителен странник!“, което толкова развесели Лястовичето.

Когато луната изгря, то литна обратно при Щастливия Принц.
– Имаш ли някакви поръчки за Египет? – извика то. – Тъкмо тръгвам.
– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче – каза Принца, – няма ли да останеш с мен още една нощ?
– Чакат ме в Египет – отвърна Лястовичето. – Утре моите приятели ще стигнат до Втория Водопад. Там хипопотамът се излежава сред шавара и на огромен трон, издялан от гранит, седи бог Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом Зорницата изгрее, надава радостен вик и замлъква отново. По обяд пристигат жълтите лъвове да пият вода от реката. Очите им са зелени като изумруди, а ревът им заглушава дори рева на водопада.

– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче – каза Принца, – далеч накрай града виждам един младеж в таванска стаичка. Седи на бюрото си, отрупано с листове хартия, а встрани има чашка с букетче увехнали теменужки. Косата му е щръкнала и кестенява, устните му са червени като нар, а очите му – големи и замечтани. Опитва се да завърши една пиеса за Директора на Театъра, но се тресе от студ и не може да пише повече. В огнището няма огън и направо е примрял от глад.
– Ще остана с теб още една нощ – отвърна Лястовичето, което имаше много добро сърце.
– Да му занеса ли друг рубин?
– Уви! Вече нямам рубини – отговори Принца. – Останаха ми само очите. Те са направени от редки сапфири, донесени чак от Индия преди хиляда години. Извади един от скъпоценните камъни и го занеси. Младежът ще го продаде на Бижутера, ще си купи храна и дърва и ще завърши своята пиеса.
– Скъпи Принце – каза Лястовичето. – Това не мога да направя – и се разплака.
– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче – отговори Принца, – стори каквото ти заповядвам.

И така, Лястовичето извади едното око на Принца и литна към таванската стаичка на студента. Толкова лесно се влизаше вътре, защото на покрива зееше голяма дупка. Стрелна се и влетя в стаята. Младежът бе заровил лице в шепи и не чу шума от птичите крилца, но когато отново надигна глава, видя прекрасния сапфир върху букетчето изсъхнали теменужки.
– Започват да ме ценят! – извика той. – Това е дар от някой почитател. Ще успея да завърша пиесата! – и изглеждаше толкова щастлив.

На следващия ден Лястовичето литна до пристанището. Кацна на мачтата на огромен кораб и се загледа как моряците изтеглят с въжета огромни сандъци от трюма. „Хеей-хоп!“ викаха при появата на всеки сандък.
– Аз потеглям за Египет! – извика Лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато луната изгря, то литна обратно при Щастливия Принц.
– Идвам да ти кажа сбогом. – каза то.
– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче – започна Принца, – няма ли да останеш при мен още една нощ?
– Зима е – отвърна Лястовичето. – Леденият сняг скоро ще завали. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излежават в калните локви и мързеливо зяпат наоколо. Моите другари свиват гнезда в храма на Балбек, а белите и розови гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи Принце, трябва да те оставя, но никога няма да те забравя, а на следващата пролет ще ти донеса два прекрасни скъпоценни камъка на мястото на тези, които подари. Рубинът ще е по-червен от пурпурна роза, а сапфирът ще е син като необятното море.

– Долу на площада – отговори Щастливия Принц – стои малка кибритопродавачка. Кибритените клечки паднаха и се намокриха в канавката. Тя плаче, защото Баща ѝ ще я пребие, ако не му занесе пари. Краката ѝ са боси – няма ни обувки, ни чорапи, няма даже шапка на главата. Извади другото ми око и ѝ го дай, за да не я пребие Баща ѝ.
– Ще остана още една нощ – отвърна Лястовичето, – но не мога да извадя окото ти. Ще останеш съвсем сляп.
– Лястовиче, Лястовиче, малко Лястовиче – каза Принца, – стори каквото ти заповядвам.

И така, то извади другото око на Принца и се стрелна надолу. Направи кръгче над главата на детето и пусна в ръката му скъпоценния камък.
– Колко е прекрасно това стъкълце! – ахна детето и с радостен смях хукна към къщи.

После Лястовичето се върна при принца.
– Сега си съвсем сляп – каза то. – Затова ще остана с теб завинаги.
– Не, малко Лястовиче – отговори клетият Принц, – трябва да заминеш за Египет.
– Ще остана с теб завинаги – повтори Лястовичето и заспа в краката на Принца.

На другия ден то кацна върху рамото на Принца и цял ден му разказва къде какво е видяло из далечните земи. Разказа му за червените ибиси, които в дълги редици стоят по бреговете на Нил и с клюнове ловят златни рибки; за Сфинкса, който е стар като света, живее в пустинята и знае всичко; за търговците, които бавно крачат до своите камили и носят в ръцете си броеници от кехлибарени зърна; за Царя на Лунните Планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за голямата зелена змия, която спи в една палма и двадесет жреци я хранят с медени сладкиши; и за пигмеите, които плават по голямото езеро на огромни зелени листа и вечно воюват с пеперудите.
– Мило малко Лястовиче – каза Принца, – ти ми разказа чудни неща, но от всичко най-чудна е хорската мъка. По-голямо Чудо от Мъката няма. Лястовиче малко, литни над моя град и после ми разкажи къде какво си видяло.

Малкото Лястовиче литна над големия град и видя как богатите се веселят в красивите си къщи, а просяците висят пред техните порти. Прелетя над мрачните улички и видя пребледнелите лица на гладните деца да гледат равнодушно в тъмните улички. Под арката на моста две момченца лежаха сгушени едно в друго, за да се стоплят. „Колко сме гладни!“ повтаряха те.
– Не може да лежите тук – викна им Градския Пазач и те поеха нанякъде в дъжда.

После Лястовичето се върна при Принца и му разказа какво е видяло.
– Целият съм покрит с тънки листчета злато – каза Принца. – Ще ги свалиш едно по едно и ще ги раздадеш на бедните – живите смятат, че златото може да ги направи щастливи.

Лист след лист най-фино злато сваляше Лястовичето, докато Щастливия Принц посивя и стана съвсем обикновен. Лист след лист най-фино злато то раздаваше на бедните. Детските лица порозовяха, смях от веселите им игри огласи улиците на града. „Вече имаме хляб!“ викаха те.

После дойде снегът, след него студът. Улиците заприличаха на изляти от сребро – тъй светли и блестящи. Дълги кристални висулки се проточиха като кинжали от стрехите, всички облякоха дебелите кожуси, а малките момченца с алени шапки се пързаляха по леда.

Малкото Лястовиче мръзнеше все повече и повече, но не можеше да остави Принца, защото го обичаше твърде много. Кълвеше трохи пред вратата на хлебаря, когато той не можеше да го види и пърхаше с крилца, за да се стопли.

Накрая усети, че скоро ще умре. Останаха му само сили за последен път да литне до рамото на Принца.
– Сбогом, скъпи Принце! – прошепна то. – Ще ми позволиш ли да целуна ръката ти?
– Малко Лястовиче, толкова се радвам, че най-сетне потегляш за Египет, – каза Принца. – Твърде дълго се задържа тук. Целуни ме по устата, защото много те обичам.
– Не потеглям за Египет – отвърна Лястовичето. – Потеглям към Дома на Смъртта. Но нали Смъртта е сестра на Съня?
После то целуна Принца по устните и падна мъртво в краката му.

В този миг от вътрешността на статуята се разнесе странен пукот, сякаш нещо в нея се счупи. Всъщност оловното сърце се разцепи на две. Определено времето бе ужасяващо мразовито.

Рано на другата сутрин Кметът пресичаше площада заедно с Градските Съветници. Когато минаха край колоната със статуята, той погледна нагоре и извика:
– Боже! Колко вехт изглежда Щастливия Принц!
– Колко вехт, наистина! – завикаха Градските Съветници, които винаги бяха съгласни с Кмета и приближиха да разгледат внимателно.
– Рубинът е паднал от меча, очите са изчезнали и вече не е златен – изреди Кмета фактите. – Изглежда само малко по-добре от просяк!
– Много малко по-добре от просяк – повториха в хор Градските Съветници.
– И една птичка е умряла в краката му! – продължи Кмета. – Незабавно трябва да напишем прокламация, че се забранява на птиците да умират тук – и Градския Чиновник веднага си записа предложението.

И така, те свалиха статуята на Щастливия Принц.
– Щом не е красив, няма полза от него – произнесе се Професора по Изкуство от Университета.
После разтопиха статуята, а Кмета свика градския съвет, за да реши какво да правят с метала.
– Разбира се, че трябва да направим нова статуя – каза той. – И тя ще е статуя на мен.
– На мен – повтори всеки един Градски Съветник и всички се скараха. Когато за последно чух нещо за тях, още се караха.

– Колко странно! – забеляза Надзирателя на работниците в леярната. – Това сломено оловно сърце не можа да се стопи в пещта. Трябва да го хвърлим на боклука.
И го метнаха на бунището, до тялото на малкото Лястовиче.

– Донеси ми двете най-ценни неща от града – поръча Господ на един от Своите Ангели и Ангелът донесе оловното сърце и мъртвото птиче.
– Добър избор направи – рече Господ, – защото в Райската градина тази малка птичка ще пее вечно, а в моя златен град Щастливия Принц ще ме прославя.