Вълшебни приказки

Славеят и розата

Препоръчва се за възраст над 17 год.
11мин
чете се за

На Карлос Блекър

Обеща ми да танцува с мен, ако ѝ поднеса една червена роза, – проплака младият Студент. – Но в цялата градина няма ни една!

От гнездото в зеления дъб Славея чу това и учудено надникна иззад гъстите листа.

Илюстрация Walter Crane и Jacomb Hood

– Ни една червена роза в цялата градина! – хлипаше младежът, а хубавите му очи се наливаха със сълзи. – Ах, колко дребнички неща понякога ни делят от щастието! Изчел съм всичко, написано от мъдреците, и всички тайни във философията са ми познати, но липсата на една червена роза ще обрече живота ми завинаги.

„Най-накрая срещнах някой, който истински е влюбен,“ си рече Славея. „Нощ след нощ аз пях за него, макар и да не го познавах. Нощ след нощ разказвах за любовта му на звездите и ето, че го срещнах. Косата му е тъмна като цветовете на зюмбюл, устните му са червени като розата, дето я бленува, от страст лицето му е бледо като слонова кост, а скръбта е сложила печат на неговото чело.“

– Принцът дава утре бал, – стенеше Студента, – и моята любима ще е там. Ако ѝ поднеса една червена роза, ще танцувам с нея до зори. Ако ѝ подаря една червена роза, ще я прегърна, а тя ще склони глава на моето рамо и ще отпусне ръка в ръката ми. Но няма ни една червена роза в моята градина и ще седя самотен, а тя ще ме подмине. Няма дори да ме погледне, а сърцето ми ще се разбие.

„И тя ще ме подмине.“

„Той наистина е влюбен,” си каза Славеят. „Това, за което пея аз, той го страда. Онова, което ме изпълва с радост, него го измъчва. Разбира се, Любовта е прекрасно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумруди, и по-скъпа от най-скъпите опали. Перли и нарове не стигат да се купи, нито се предлага на пазара. Не може да се спазари или измери в злато.

– Музикантите ще седят в галерията, – продължаваше Студента – и ще свирят на своите струнни инструменти. Любимата ми ще танцува под звуците на арфи и цигулки. Ще се носи леко, сякаш не докосва пода, а придворните, издокарани в пищни дрехи, ще се скупчат около нея. Но с мен тя няма да танцува, защото не мога да ѝ дам една червена роза. – И след тези думи той се хвърли в зелената трева, зарови лице в шепи и заплака.

– Защо плаче? – попита Зеления Гущер като притича покрай него с опашка вирната нагоре.
– Наистина защо? – обади се и Пеперудата, пърхайки с крилца след слънчевата баня.
– Наистина защо? – прошепна една Маргаритка на съседа си с нежен тих гласец.
– Плаче за една червена роза – отвърна Славея.
– За червена роза? – викнаха всички. – Ама че глупост! – и Гущерът, който си падаше малко нещо циник направо се разсмя на глас.

Но Славея разбираше тъгата на Студента толкова добре. Смълча се на дъба и дълбоко се замисли за потайностите на Любовта. После в миг разпери кафеникавите си крилца и се извиси в небето. Като сянка прелетя над горичката, като сянка се понесе над градината. Точно в средата ѝ растеше прекрасен розов храст и дребничката птичка кацна точно там.
– Дай ми една червена роза – извика тя – и ще ти подаря най-сладката си песен.
Но храстът поклати глава.
– Моите рози са бели – отвърна той. – Бели като морска пяна и като снега, който пада през зимата в планината. Отиди при моя брат, който расте до слънчевия часовник. Може би ще ти даде това, което искаш.

И Славеят литна към розовия храст, който се виеше до слънчевия часовник.
– Дай ми една червена роза – извика птичката. – И ще ти подаря най-сладка си песен.
Но храстът поклати глава.
– Моите рози са жълти – отвърна той. – Жълти като косите на русалка, седнала на трон от кехлибар, по-жълти и от нарциси, изпълнили моравата, преди да дойде косача със своята коса. Иди при моя брат, който расте до прозореца на Студента. Може той да ти даде това, което искаш.

И така Славеят литна към розовия храст, който растеше до прозореца на Студента.
– Дай ми една червена роза – извика птичката – и ще ти изпея най-сладката си песен.
Но храстът само поклати глава.
– Цветовете ми са червени, – отвърна той, – червени като крачка на гълъб и по-червени от коралите, които украсяват пещерите на морето. Но уви – зимата изсмука соковете в моите вени, мразът попари всичките ми пъпки, а вятърът обрули моите клони и тази година няма да имам ни една роза.
– Аз те моля само за една едничка роза – проплака Славея – една едничка роза! Няма ли как да я получа?
– Има, – каза храстът, но начинът е тъй ужасен, че не смея да ти го кажа.
– Искам да знам – отвърна Славея. – Не ме е страх от нищо.
– Ако искаш червена роза – рече храстът – трябва да я създадеш с музика на лунна светлина и да я напоиш с кръвта си. Ще ми пееш с гърди, притиснати в мой трън. Ще ми пееш цяла нощ, докато трънът прониже твоето сърце. Кръвта ти трябва да изпълни моите вени и да стане моя.
– Смъртта е огромна цена за една роза – отвърна Славея. – Животът е скъп на всеки. Прекрасно е да живееш в зелената гора – да гледаш Слънцето в златната му колесница и Луната в перлената ѝ карета. Тъй сладък е пролетният аромат и тъй омайни сините камбанки, скрити в долината и билките, разцъфнали по хълмовете. Но Любовта е по-ценна от Живота, а пък и какво е сърце на птичка в сравнение със сърцето на човек.

Славея разпери кафеникавите си крилца и се зарея в небето. Премина като сянка над градината и като сянка се понесе над горичката.

Младият Студент все още лежеше в тревата и сълзите личаха в хубавите му очи.
– Бъди щастлив! – извика Славея. – Радвай се, защото ще получиш своята червена роза. За теб ще я създам с музика на лунна светлина и ще я напоя с кръвта от моето сърце. Всичко, което искам от теб в замяна, е да си предан в любовта. Защото Любовта е по-мъдра от Философията, въпреки цялото ѝ знание, по-могъща от Властта, въпреки цялата ѝ мощ. С пламъци са оцветени нейните криле и с цвят на пламък нейната снага. Устните ѝ са сладки като мед, а нежният ѝ дъх ухае на тамян.

„Устните ѝ са сладки като мед, а нежният ѝ дъх ухае на тамян.“

Студентът вдигна глава и се заслуша, но не можа да разбере какво му казва Славея, защото разбираше единствено това, което пише в книгите.

Но зеленият дъб разбра и посърна от тъга, защото беше много привързан към птичката, която беше свила гнездо в короната му.
– Изпей ми една последна песен. – прошепна той. – Ще бъда толкова самотен, когато си отидеш.

И Славея запя на зеления дъб с гласче като бълбукаща в сребърен бокал вода. Когато свърши песента, Студента стана и извади своя бележник с молив от джоба си.
– Птицата притежава тяло – си рече на тръгване от горичката – това не може да се отрече, но има ли чувства? Страхувам се, че не. Прилича на повечето артисти – стилни и изкусни, но без капка искреност. Тя не би пожертвала себе си за другите. Мисли единствено за музика, а всеки знае колко себично е изкуството. И все пак трябва да ѝ се признае – имаше някои прекрасни трели. Колко жалко, че не значат нищо, нито има някаква полза от тях.

После се прибра в стаята си, излегна се на тясното легло, замисли се за своята любима и скоро потъна в дълбок сън.

Когато Луната се показа на небето, Славея литна към розовия храст и силно притисна тялото си в тръна. Цяла нощ той пя с пронизани гърди, а хладната като кристал Луна се спусна ниско, за да слуша. Цяла нощ той пя, трънът навлизаше все по-дълбоко в гърдите му, а кръвта му започна да изтича.

Започна първо с нежна песен как се ражда любовта в сърцето на момче и на момиче. На върха на розовия храст започна да расте прекрасна роза, листенце след листенце, които следваха песните една след друга. Първите листенца бяха бледи като мъглата, стелеща се над река, бледи като ранно утро и сребристи като крилете на зора. Като сянката на роза в огледало от сребро, като сянката на роза, отразена във водата, бе цветът, който се показа на върха.

Храстът накара Славея да се притисне повече към тръна.
– По-силно се притискай, малко славейче, – викаше Розовия храст – защото денят ще настъпи преди розата да е порасла.

Славея се притисна още по-силно към тръна. Все по-силна и по-звучна стана песента, защото вече пееше как се ражда страст в душата на мъж и на девица. И нежна розовина обагри листенцата на розата, като руменина по лицето на жених, целунал устните на своята годеница.

Но трънът не беше стигнал още птичето сърце и сърцевината на розата стоеше бяла, защото само кръв от сърце на славей може да накара една роза да почервенее.

Храстът замоли Славея да се притисне още повече.
– Притискай се по-силно, славейче! – викаше храстът – че денят ще настъпи преди розата да е готова.

Славея още по-силно се притисна. Трънът прониза птичето сърце и остра болка разтърси малкото телце. Горчива, горчива беше тази болка, но далеч, все по-далеч се чуваше неговата песен, защото пееше за Любовта, съвършена в Смъртта, за Любовта, която не загива в гроба.

И розата почервеня като пурпурните небеса на Изтока. Листчетата ѝ поаленяха и пламна като рубин сърцето ѝ. Но гласът на птичката затихваше все повече. Тя изпърха за последно с крилца и тъмна пелена се спусна пред очите ѝ. Все по-тихо звучеше нежната ѝ песен. Изведнъж усети, че избухна нещо в гърлото ѝ.

Плиснаха тогава последните ѝ трели. Бялата Луна ги чу, забрави за зората и остана на небето. Розата ги чу, цяла се разтърси в екстаз и разцъфтя в утринния хлад. Ехото ги улови, понесе ги из мóравите пещери на планините и разбуди спящите овчари. Разлюля тръстиките в реката и те отнесоха посланието до морето.

– Виж, виж! – извика Розовия храст. – Розата съвсем разцъфна! – Но птичката не отговори, защото лежеше мъртва в тревата с трън, забит в сърцето ѝ.

Около обяд Студента отвори прозореца и погледна навън.
– Какъв късмет! – извика той. – Ето една червена роза! През живота си не съм виждал роза като тази. Толкова е красива, че със сигурност има много дълго име на латински. А после се приведе и я откъсна. Взе си шапката и хукна към дома на Професора с роза в ръка.

Дъщерята на Професора седеше до входа и навиваше синя коприна на макара, а малкото ѝ кученце дремеше в краката ѝ.
– Обеща ми да танцуваш с мен, ако ти подаря една червена роза! – извика Студентът. – Това е най-червената роза на света! Закичи я тази вечер близо до сърцето си, а докато танцуваме, тя ще ти разказва колко много те обичам.
Но момичето поклати глава.
– Съжалявам, но според мен няма да отива на тоалета ми – отвърна тя. – И освен това племенникът на Шамбелана ми изпрати няколко скъпоценни камъка, а всеки знае, че те са много по-скъпи от едно цвете.
– Колко си неблагодарна! – тросна се Студента, ядно метна розата на улицата и колелата на една карета я премазаха.
– Неблагодарна ли?! – възкликна девойката. – Трябва да ти кажа, че си страшно груб, пък и в крайна сметка за кого се мислиш?! Само някакъв Студент! Сигурна съм, че нямаш даже обувки с катарамки от сребро каквито носи племенника на Шамбелана! – и след тези думи рязко се изправи и влезе в къщата.

„Колко наивно нещо се оказа любовта,“ си мислеше Студента по пътя към дома. „Няма и наполовина полза спрямо Логиката, защото никога нищо не доказва и твърди неща, които всъщност няма да се случат, при това те кара да вярваш в нещо, което изобщо не е истина. Любовта не носи полза, а в днешно време ползата е всичко. Най-разумно ще е да се върна към Философията и да изуча Метафизиката.“

И той се прибра в стаята си, извади огромна прашна книга и започна да чете.

КРЕДИТ: The Nightingale and the Rose, Oscar Wilde – The Happy Prince аnd Other Tales 1888, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА: ©prikazki.eu 2019, ИЛЮСТРАЦИИ: Charles Robinson, 1888

БЕЛЕЖКА: Имената на всички герои са изписани с главна буква, както са поставени от автора.

prikazki.eu