Вълшебни приказки

Славеят и розата

Препоръчва се за възраст над 17 год.
11мин
чете се за

На Карлос Блекър

Обеща ми да танцува с мен, ако ѝ поднеса една червена роза – проплака младият Студент. – Ала в цялата градина няма ни една!

От гнездото в зеления дъб Славея чу това и учудено надникна иззад гъстите листа.

Илюстрация Walter Crane и Jacomb Hood

– Ни една червена роза в цялата градина! – хлипаше младежът, а хубавите му очи се наливаха със сълзи. – Ах, колко дребнички неща понякога ни делят от щастието! Изчел съм всичко, написано от мъдреците, и всички тайни във философията са ми познати, но липсата на една червена роза, ще обрече живота ми завинаги.

„Най-накрая срещнах някой, който истински е влюбен – си рече Славея. – Нощ след нощ аз пях за него, макар и да не го познавах. Нощ след нощ разказвах за любовта му на звездите и ето че го срещнах. Косата му е тъмна като цветовете на зюмбюл, устните му са червени като розата, дето я бленува, от страст лицето му е бледо като слонова кост, а скръбта е сложила печат на неговото чело.“

– Принцът дава утре бал – стенеше Студента – и моята любима ще е там. Ако ѝ поднеса една червена роза, ще танцувам с нея до зори. Ако ѝ подаря една червена роза, ще я прегърна, а тя ще склони глава на моето рамо и ще отпусне ръка в ръката ми. Но няма ни една червена роза в моята градина и ще седя самотен, а тя ще ме подмине. Няма дори да ме погледне, а сърцето ми ще се разбие.

„И тя ще ме подмине.“

„Той наистина е влюбен – си каза Славея. – Това, за което пея аз, той го страда. Онова, което ме изпълва с радост, него го измъчва. Разбира се, Любовта е прекрасно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумруди, и по-скъпа от най-скъпите опали. Перли и нарове не стигат да се купи, нито се предлага на пазара. Не може да се спазари или измери в злато.“

– Музикантите ще седят в галерията – продължаваше Студента – и ще свирят на своите струнни инструменти. Любимата ми ще танцува под звуците на арфи и цигулки. Ще се носи леко, сякаш не докосва пода, а придворните, издокарани в пищни дрехи, ще се скупчат около нея. Но с мен тя няма да танцува, защото не мога да ѝ дам една червена роза.
И след тези думи той се хвърли в зелената трева, зарови лице в шепи и заплака.

– Защо плаче? – попита Зеления Гущер, като притича покрай него с опашка, вирната нагоре.
– Наистина защо? – обади се и Пеперудата, пърхайки с крилца след слънчевата баня.
– Наистина защо? – прошепна една Маргаритка на съседа си с нежен тих гласец.
– Плаче за една червена роза – отвърна Славея.
– За червена роза? – викнаха всички. – Ама че глупост! – и Гущера, който си падаше малко нещо циник, направо се разсмя на глас.

Но Славея разбираше тъгата на Студента толкова добре. Смълча се на дъба и дълбоко се замисли за потайностите на Любовта. После в миг разпери кафеникавите си крилца и се извиси в небето. Като сянка прелетя над горичката, като сянка се понесе над градината. Точно в средата ѝ растеше прекрасен розов храст и дребничката птичка кацна точно там.
– Дай ми една червена роза – извика тя – и ще ти подаря най-сладката си песен.
Но храстът поклати глава.
– Моите рози са бели – отвърна той. – Бели като морска пяна и като снега, който пада през зимата в планината. Отиди при моя брат, който расте до слънчевия часовник. Може би ще ти даде това, което искаш.

И Славея литна към розовия храст, който се виеше до слънчевия часовник.
– Дай ми една червена роза – извика птичката – и ще ти подаря най-сладка си песен.
Но храстът поклати глава.
– Моите рози са жълти – отвърна той. – Жълти като косите на русалка, седнала на трон от кехлибар, по-жълти и от нарциси, изпълнили моравата, преди да дойде косача със своята коса. Иди при моя брат, който расте до прозореца на Студента. Може той да ти даде това, което искаш.

И така, Славея литна към розовия храст, който растеше до прозореца на Студента.
– Дай ми една червена роза – извика птичката – и ще ти изпея най-сладката си песен.
Но храстът само поклати глава.
– Цветовете ми са червени – отвърна той. – Червени като крачета на гълъб и по-червени от коралите, които украсяват морските пещери. Но уви – зимата изсмука соковете от моите вени, мразът попари всичките ми пъпки, а вятърът обрули моите клони и тази година няма да имам ни една роза.
– Аз те моля само за една едничка роза! – проплака Славея. – една едничка роза! Няма ли как да я получа?
– Има – каза храстът, – но начинът е тъй ужасен, че не смея да ти го кажа.
– Искам да знам – отвърна Славея. – Не ме е страх от нищо.
– Ако искаш червена роза – рече храстът, – трябва да я създадеш с музика на лунна светлина и да я напоиш с кръвта си. Ще ми пееш с гърди, притиснати в мой шип. Ще ми пееш цяла нощ, докато шипът прониже твоето сърце. Кръвта ти трябва да изпълни моите вени и да стане моя.
– Смъртта е огромна цена за една роза – отвърна Славея. – Животът е скъп на всеки. Прекрасно е да живееш в зелената гора – да гледаш Слънцето в златната му колесница и Луната в перлената ѝ карета. Тъй сладък е пролетният аромат и тъй омайни сините камбанки, скрити в долината и билките, разцъфнали по хълмовете. Но Любовта е по-ценна от Живота, пък и какво е сърце на птичка в сравнение със сърцето на човек.

Славея разпери кафеникавите си крилца и се зарея в небето. Премина като сянка над градината и като сянка се понесе над горичката.

Младият Студент все още лежеше в тревата и сълзите личаха в хубавите му очи.
– Бъди щастлив! – извика Славея. – Радвай се, защото ще получиш своята червена роза. За теб ще я създам с музика на лунна светлина и ще я напоя с кръвта от моето сърце. Всичко, което искам от теб в замяна, е да си предан в любовта. Защото Любовта е по-мъдра от Философията, въпреки цялото ѝ знание, по-могъща от Властта, въпреки цялата ѝ мощ. С пламъци са оцветени нейните криле и с цвят на пламък нейната снага. Устните ѝ са сладки като мед, а нежният ѝ дъх ухае на тамян.

„Устните ѝ са сладки като мед, а нежният ѝ дъх ухае на тамян.“

Студента вдигна глава и се заслуша, но не можа да разбере какво му казва Славея, защото разбираше единствено това, което пише в книгите.

Но зеленият дъб разбра и посърна от тъга, защото беше много привързан към птичката, която беше свила гнездо в короната му.
– Изпей ми една последна песен – прошепна той. – Ще бъда толкова самотен, когато си отидеш.

И Славея запя на зеления дъб с гласче като бълбукаща в сребърен бокал вода. Когато свърши песента, Студента стана и извади своя бележник и молив от джоба си.
– Птицата притежава дар – си рече на тръгване от горичката, – това не може да се отрече, но има ли чувства? Страхувам се, че не. Прилича на повечето артисти – стилни и изкусни, но без капка искреност. Тя не би пожертвала себе си за другите. Мисли единствено за музика, а всеки знае колко себично е изкуството. И все пак трябва да ѝ се признае – имаше някои прекрасни трели. Колко жалко, че не значат нищо, нито има някаква полза от тях.

После се прибра в стаята си, излегна се на тясното легло, замисли се за своята любима и скоро потъна в дълбок сън.

Когато Луната се показа на небето, Славея литна към Розовия храст и силно притисна тялото си в шипа. Цяла нощ той пя с пронизани гърди, а хладната като кристал Луна се спусна ниско, за да слуша. Цяла нощ той пя, шипът навлизаше все по-дълбоко в гърдите му, а кръвта му започна да изтича.

Започна първо с нежна песен как се ражда любовта в сърцето на момче и на момиче. На върха на Розовия храст започна да расте прекрасна роза- листенце след листенце след всяка следваща песен. Първите листенца бяха бледи като мъглата, стелеща се над река, бледи като ранно утро и сребристи като крилете на зора. Като сянката на роза в огледало от сребро, като сянката на роза, отразена във водата, бе цветът, който се показа на върха.

Храстът накара Славея да се притисне повече към шипа.
– По-силно се притискай, малко славейче – викаше Розовия храст, – защото денят ще настъпи преди розата да е пораснала.

Славея се притисна още по-силно към шипа. Все по-силна и по-звучна стана песента, защото вече пееше как се ражда страст в душата на момък и девица. И нежна розовина обагри листенцата на розата, като руменина по лицето на жених, целунал устните на своята годеница.

Но шипът не беше достигнал още птичето сърце и сърцевината на розата стоеше бяла, защото само кръв от сърце на славей може да накара една роза да почервенее.

Храстът замоли Славея да се притисне още повече.
– Притискай се по-силно, славейче! – викаше храстът. – Че денят ще настъпи преди розата да е разцъфнала.

Славея още по-силно се притисна. Шипът прониза птичето сърце и остра болка разтърси малкото телце. Горчива, горчива беше тази болка, но далеч, все по-далеч, се разнасяше неговата песен, защото пееше за Любовта, съвършена в Смъртта, за Любовта, която не угасва и в гроба.

И розата почервеня като пурпурните небеса на Изтока. Листенцата ѝ поаленяха и пламна като рубин сърцето ѝ. Но гласът на птичката затихваше все повече. Изпърха за последно с крилца и тъмна пелена се спусна пред очите ѝ. Все по-тихо звучеше нежната ѝ песен. Изведнъж усети, че избухна нещо в гърлото ѝ.

Плиснаха тогава последните ѝ трели. Бялата Луна ги чу, забрави за зората и остана на небето. Розата ги чу, цяла се разтърси в екстаз и разцъфтя в утринния хлад. Ехото ги улови, понесе ги из мóравите пещери на планините и разбуди спящите овчари. Разлюля тръстиките в реката и те отнесоха посланието до морето.

– Виж, виж! – извика Розовия храст. – Розата разцъфна! – но птичката не отговори, защото лежеше мъртва в тревата с шип, забит в сърцето.

Около обяд Студента отвори прозореца и погледна навън.
– Какъв късмет! – извика той. – Ето една червена роза! През живота си не съм виждал роза като тази. Толкова е красива, че със сигурност има много дълго име на латински.
После се приведе и я откъсна. Взе си шапката и хукна към дома на Професора с розата в ръка.

Дъщерята на Професора седеше до входа и навиваше синя коприна на макара, а нейното малко кученце дремеше в краката ѝ.
– Обеща ми да танцуваш с мен, ако ти подаря една червена роза! – извика Студента. – Това е най-червената роза на света! Закичи я тази вечер близо до сърцето си, а докато танцуваме, тя ще ти разказва колко много те обичам.
Но момичето поклати глава.
– Съжалявам, но според мен няма да отива на тоалета ми – отвърна тя. – И освен това племенникът на Шамбелана ми изпрати няколко скъпоценни камъка, а всеки знае, че те са много по-скъпи от едно цвете.
– Колко си неблагодарна! – тросна се Студента, ядно метна розата на улицата и колелата на една карета я прегазиха.
– Неблагодарна ли?! – възкликна девойката. – Трябва да ти кажа, че си страшно груб, пък и в крайна сметка за кого се мислиш?! Само някакъв студент! Сигурна съм, че нямаш даже обувки с катарамки от сребро, каквито носи племенникът на Шамбелана! – и след тези думи рязко се изправи и влезе в къщата.

„Колко наивно нещо се оказа любовта – си мислеше Студента по пътя към дома. – Няма и наполовина полза спрямо Логиката, защото никога нищо не доказва и твърди неща, които всъщност няма да се случат, при това те кара да вярваш в нещо, което изобщо не е истина. Любовта не носи полза, а в днешно време ползата е всичко. Най-разумно ще е да се върна към Философията и да изуча Метафизиката.“

И той се прибра в стаята си, извади огромна прашна книга и започна да чете.

КРЕДИТ: The Nightingale and the Rose, Oscar Wilde – The Happy Prince аnd Other Tales 1888, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА: ©prikazki.eu 2019, ИЛЮСТРАЦИИ: Charles Robinson, 1888

БЕЛЕЖКА: Имената на всички герои са изписани с главна буква, както са поставени от автора.

prikazki.eu