Басни & Истории за животни

Шивача от Глостър

13мин
чете се за

Ще трябва малко да се поохарча
за огледало и ще заплатя            
на двайсетина майстори-шивачи

Ричард III, У. Шекспир,
превод Валери Петров

Скъпа Фрида,

Ти толкова много обичаш приказки, и тъй като сега си болна, написах една нова история специално за теб, която досега никой не е чел.

Най-странното е, че я научих в Глостър и всичко е истина – поне за шивача, жилетката и „Няма повече червен конец“.

Коледа, 1901

Във времената на мечове, перуки и дълги жакети с бродирани маншети, когато господата носели плисирани яки и жилетки със златиста дантела от коприна и тафта, в Глостър живеел един шивач.

От сутрин до вечер той седял с кръстосани крака на работната си маса до прозореца в своята работилничка на улица Уестгейт.

През деня, докато светлината позволявала, той шиел, кроял и съединявал парчетата плат – сатен, дамаска и брилянт. Платовете по онези времена имали странни имена и били невероятно скъпи.

Въпреки че шиел ефирни дрехи от коприна за своите съседи, самият той бил много беден. Кроял, без да похаби дори парченце от плата. От ушитите и избродирани дрехи по масата оставали съвсем дребнички изрезки.

– Толкова са малки, че не стават за нищо друго, освен за жилетчици на мишки, – често казал шивачът.

Един ден, малко преди Коледа, когато навън царял лют студ, той започнал да шие червен жакет (жакет от червена рипсена коприна с избродирани теменуги и рози) и жилетка от кремав сатен за Кмета на Глостър.

Шивачът работел и сам си приказвал:
– Колко мънички изрезки…, тук разрежи напряко…, колко мънички изрезки – пелеринки за мишки и корделки за пор! За мишки! – повтарял Шивача от Глостър.

Щом снежинките започнали да се носят на парцали срещу малкото прозорче, светлината в ателието се стопила съвсем. Шивачът привършил работата за деня – всички парчета коприна и сатен били скроени и лежали готови на масата.

Старателно били подредени дванадесет парчета за жакета и четири парчета за жилетката, капачета за джобовете и всички нужни копчета. За подплата на жакета избрал жълта тафта, а за четирите илика на жакета подготвил пресукан червен конец. Всичко било готово да се ушие на сутринта, всичко било измерено и нагласено колкото е необходимо, само дето не достигало едно чиле червен конец.

Уморен, шивачът напуснал ателието си по тъмно. Там никой не живеел през нощта, освен малки кафяви мишлета. Те влизали и излизали без да се нуждаят от ключове!

Зад дървените ламперии на всички стари къщи в Глостър има малки миши стълби и тайни капандури, а мишките тичат от къща в къща през тези дълги, тесни коридори.

Шивачът излязъл навън и през снега тръгнал с тежка стъпка към дома си.

Къщата, в която живеел, не била голяма, но той бил толкова беден, че наел единствено кухнята.

Там живеел сам със своя котарак на име Симпкин.

През деня, докато шивачът бил на работа, Симпкин се грижел за къщата. И той много обичал мишки, макар че не им подарявал сатен за палта!
– Мяу-у-у? – казал котаракът, когато шивачът отворил вратата, – Мяу?
Шивачът отвърнал:
– Симпкин, трябва да се грижим за прехраната си, но съм уморен до смърт. Вземи тези четири пенса – те са последното, което имаме. Ах, Симпкин, занеси това гърне да ти сипят вътре мляко за един пенс, купи хляб за един пенс, вземи и наденички, но само за един пенс.

Ах, и Симпкин, с последния пенс купи едно чиле червена пресукана коприна. Но Симпкин, недей да губиш последния пенс от четирите, защото ще се проваля и ще се докараме до просешка тояга,

защото няма повече червен конец.

Симпкин пак казал „Мяу!“, взел паричката и потънал в тъмнината.

Шивачът бил много уморен и усетил, че се разболява. Седнал край камината и започнал сам да си говори за красивия жакет.

– Ще спечеля много пари – срезът да бъде по верев – Кметът на Глостър ще се жени на Коледа сутринта и направи поръчка за жакет и бродирана жилетка…

Шивачът изведнъж се сепнал, защото откъм бюфета в другия край на кухнята се разнесли многобройни приглушени звуци –

Тип тап, тип тап, тип тап тип!

– Какво ли може да е това? – казал Шивача от Глостър и скочил от стола си. Бюфетът бил отрупан с порцеланови съдове, изрисувани чинии, канчета и чаши.

Той прекосил стаята и застанал без да мърда до бюфета, заслушал се и вперил поглед през очилата си.

Изпод една чаена чаша отново се разнесли тези странни звуци.

Тип тап, тип тап, тип тап тип!

– Това е толкова загадъчно, – казал Шивача от Глостър и вдигнал чашата, която била обърната обратно.

Изпод нея пъргаво изтопуркала малка дама мишка и направила реверанс на шивача!

После скочила от бюфета и се скрила зад ламперията.

Шивачът пак седнал до огъня, за да сгрее уморените си измръзнали ръце. Но откъм бюфета отново се разнесли странни звуци –

Тип тап, тип тап, тип тап тип!

– Става повече от необичайно! – казал Шивача от Глостър и отхлупил друга чаша, обърната наопаки.

Оттам излязъл дребен господин мишок и направил дълбок поклон на шивача! От всички страни по бюфета се разнесъл хор от тупкане, ту едновременно, ту звуците отвръщали един на друг, все едно се чуват дървеници в стара надупчена от червеите капандура на прозорец.

Тип тап, тип тап, тип тап тип!

Изпод още чаши, купички и купи заизлизали множество мишлета. Скачали от бюфета и се шмугвали зад ламперията.

Шивачът отново седнал до камината и замърморил:
– Двадесет и един илика, обшити с червен конец коприна! Да е готово за събота на обяд, а сега е вторник вечерта. Правилно ли беше да освобождавам онези мишки, без съмнение собственост на Симпкин? Ох, направо съм изгубен, защото няма повече червен конец!

Малките мишлета се показали отново и заслушали внимателно шивача. Те си водели бележки за формата на този удивителен жакет. Шепнели едно на друго за подплатата от тафта и за малки миши пелеринки.

Изведнъж всички хукнали отново и се скрили зад ламперията, църкали и си подвиквали помежду си, докато минавали от една къща в друга. Не останало дори едно мишле в кухнята на шивача, когато Симпкин се върнал обратно с гърнето мляко!

Симпкин отворил вратата и нахлул ядосано: „Гр-р-р-мяу!“ Бил изключително сърдит, защото страшно мразел сняг, а снегът бил влязъл в ушите и под яката във врата му. Той оставил хляба и наденичките на бюфета и подушил.

– Симпкин, – казал шивачът, – къде ми е червеният конец?
Но Симпкин оставил гърнето мляко върху шкафа и погледнал с подозрение към чаените чаши. Искал за вечеря малка тлъста мишка!

– Симпкин, – казал шивача, – къде ми е червеният конец?

Но Симпкин скрил пакетчето в чайника и изфучал към шивача. Ако Симпкин можел да говори, щял да попита:
– Къде ми е мишката?
– Уви, аз съм изгубен! – казал Шивача от Глостър и натъжен си легнал в леглото с балдахин.

Цяла нощ Симпкин дебнел и тършувал в кухнята, ровил в шкафа и зад ламперията, проверил и в чайника, където бил скрит червеният конец, но мишка не намерил никъде!

Щом шивачът проговарял или измърморвал в съня си, Симпкин отговарял с „Мяу-гр-р-х-х-х-ч!“ и издавал странни и ужасни звуци, както котките правят през нощта.

Бедният стар шивач бил много болен и горял в треска, въртял се и се мятал в своето легло, а в съня си не спирал да бълнува:

„Няма повече червен конец! Няма повече червен конец!“

През целия ден бил болен, и на следващия ден, и на следващия пак. Но какво щяло да се случи с червения жакет? В ателието на улица Уестгейт бродираната коприна и сатен лежали скроени на масата – двадесет и един илика. Кой щял да дойде и да ги ушие, когато прозорчето било залостено, а вратата здраво заключена?

Но това никак не попречило на малките кафяви мишки.

Те тичали навътре и навън без никакви ключове през всички стари къщи в Глостър!

През снега отвън хората вървели с тежки стъпки към пазара, за да купят гъски или пуйки за своите коледни пайове. Но за Симпкин и за бедния Шивач от Глостър нямало вечеря.

Вече трети ден и трета нощ шивачът лежал болен.

Настъпила Бъдни вечер – луната се издигнала над покривите и комините и погледнала надолу през портите на градския колеж. Прозорците не светели, нито от къщите се чувал звук, целият Глостър спял дълбоко под снега.

Симпкин още искал своята мишка и мяукал изправен до леглото с балдахин.

От старите приказки се знае, че животните проговарят с човешки глас между Бъдни вечер и сутринта на Коледа (макар че много малко хора успяват да ги чуят, или да разберат каквото казват).

Когато часовникът на катедралата ударил полунощ, мигът настъпил и градът откликнал. Възгласът му долетял – като ехо в комина. Симпкин чул това, излязъл през вратата на шивача и поел в снега.

Из мансардите и старите дървени къщички на Глостър се разнесли хиляди гласове и запели весели коледни песни.

Звучали всички стари песни, които някога съм чувала и други, които не съм като „Камбаните на Уитингтън“.

Пръв петелът силно изкукуригал:

„Госпожо, ставай да сготвиш коледния пай!“
„Ой, дили, дили, дили, дай!“
– въздъхнал Симпкин.

От една мансарда струяла светлина и се чувало как весело танцуват горе. Внезапно котки пресекли пътя на Симпкин.

„Хей, дъдъл, гъдъл,
котка свири на гъдулка,
– За всички котки в Глостър –
освен мен“,
добавил Симпкин.

Под дървените стрехи скорци и врабчета възпявали коледните гозби, гарга се разбудила в кулата на катедралата и въпреки че било полунощ, дроздове и червеношийки също чуруликали. Въздухът звънтял от птичи песни.

Това било направо нетърпимо за горкия гладен Симпкин!

Особено силно го подразнили приглушени гласове, които се дочували зад една дървена капандура. Струва ми се, че били прилепи, защото гласовете им нямали никаква сила – особено в онази мразовита нощ, когато бълнували в съня си, като Шивача от Глостър.

Бърборели нещо неразбираемо, което звучало горе-долу така:

„Бръм-м, каза синя муха,
Бъз-з-з, каза мъхната пчела,
Бръм и Бъз те силно крещят,
а ние – веднага след тях!“

и Симпкин се отдалечил като мърдал уши, все едно има пчела под бонето си.

От шивашкото ателие на улица Уестгейт струяла светлина.

Симпкин се промъкнал и надникнал през прозорчето – вътре било пълно със свещи.

Кълцали ножици и проблясвали шивашки игли, а малките мишлета пеели шумно и весело:

Двадесет и четири шивача
Тръгнали охлюв да ловят,
Начело с най-смелия – Дърст,
Още не посегнал с ръката,
на охлюва му щръкнали рогата,
като малка крава космата.
Хуквайте шивачи да бягате,
че на всеки ще хвръкне главата.

После, без да спират, мишите гласчета подели следващата песен:

Пресей госпожо брашното,
добави кестени в тестото
нека преседят един час..

– Мяу! Мяу! – ги прекъснал Симпкин и започнал да драска по вратата. Но ключът бил прибран под възглавницата на шивача и той не можел да влезе вътре.

Малките мишлета се засмели и подели направо следващата песен:

Три малки мишлета тъкали,
Минала котка и ги видяла
Какво правите, скъпи господа?
Тъчем за джентълмените палта.
Ах, нека вляза да срежа плата!
Не благодаря, госпожо Писанке,
че ще излапаш нечия миша глава!

– Мяу! Мяу! – мяучел Симпкин.
– Хей, Хитране Писане! – му отвръщали мишлетата.

Хей хитране писане, коте домашно!
Търговци от Лондон облечени в алено
С яки от коприна, по края със злато
Към пазара крачат сърцато.

Те щракали с пръсти, за да пеят ритмично. Но никоя от тези песни не се харесала на Симпкин.

Той душел и мяучел зад портата на ателието.

Купих за петаче
гърнеце с млекце,
хлебец и месце…

И още нещо скрих в бюфета! – изтърсило оскърбително едно мишле на финала.
– Мяу! Драс! Драс! – блъскал Симпкин по перваза на прозореца.

Внезапно малките мишки заподскачали и завикали в един глас:

– Няма повече червен конец! Няма повече червен конец!

Спуснали щорите на прозореца. Симпкин останал сам в тъмната нощ, отдалечил се от ателието и решил да се прибере.

Намерил бедния шивач да спи спокойно и без треска. Отишъл на пръсти, измъкнал скритото пакетче коприна и го погледнал на лунна светлина. Почувствал се ужасно засрамен от своята лошотия, особено в сравнение с онези толкова добри мишлета!

Шивачът се събудил сутринта и първото, което видял било чилето червена пресукана коприна, а до леглото му стоял разкаяния Симпкин!

– Уви, усещам че съм уморен до смърт, – казал Шивача от Глостър, – но вече имам червен конец!

Слънцето весело искряло на снега, когато шивачът станал, облякъл се и излязъл на улицата, а Симпкин тичал пред него.

Скорците чуруликали над комините, дроздовете и червеношийките пригласяли след тях – но песните им вече били обикновени, а не с човешки думи, както пеели в коледната нощ.

– Уви, – казал шивачът. – Имам нужния конец, но нямам нито сили, нито време, да ушия повече от един илик. Вече е сутринта на Коледа и днес кметът на Глостър ще се жени на обяд – а къде е червеният му нов жакет?

Той отключил вратата на малкото си ателие на улица Уестгейт, Симпкин се втурнал вътре, точно като котка, която очаква да намери нещо.

Но вътре нямало никой! Нямало дори една едничка мъничка кафява мишка!

Масата била изметена, парченцата конец и всички мънички изрезки плат били изчистени и на пода също нямало нищо.

Но на масата – ох, радост!

Шивачът oт изумление извикал – там, където бил оставил скроените парчета – там лежали най-красивия жакет и бродирана жилетка, които някога са носени от кмет на Глостър!

По краищата на жакета били избродирани теменужки и рози, а жилетката била украсена с макове и синя метличина.

Всичко било готово, освен един единствен илик. На мястото му била забодена с карфичка мъничка бележка, написана с много дребни буквички:

Няма повече конец!

Най-после късметът споходил и Шивача от Глостър – той укрепнал и забогатял.

Шиел най-красивите жакети за богатите търговци от Глостър и за всички изтънчени господа от околността.

Дотогава не били виждани такива плисета и такива бродирани ръкавели и ревери! Но илиците били най-големият му триумф.

Бодчетата им били така прилежни – ТАКА прилежни, че се чудя как възрастен мъж с очила и криви, стари пръсти е можал да ги направи.

Бодчетата им били така дребни – ТАКА дребни, все едно са направени от малки сръчни мишки!

КРЕДИТ: The Tale of the Tailor of Gloucester, 1903 Beatrix Potter – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, ИЛЮСТРАЦИИ: Биатрикс Потър

Всичкитворби