Басни & Истории за животни

Малката Червена Кокошка

Препоръчва се за възраст над 3 год.
6мин
чете се за

Малката Червена Кокошка живееше в един стопански двор. Тя по цял ден обикаляше и ровеше за червеи по нейния съвсем кокоши начин.

Предпочиташе червеите да са дебели и вкусни и беше убедена, че са много важни за здравето на пиленцата. Намереше ли някой, започваше веднага да ги вика:
– Кок-кок-клок!
Тя даваше на всяко от децата си парче. Колко заета кокошка бе тя!

Мързеливият котарак обикновено спеше до вратата на хамбара. Не си даваше труд дори да изплаши плъха, който тичаше, където си ще.

А прасето, което живееше в кочината, не се интересуваше изобщо какво става наоколо – достатъчно беше да има какво да яде и да дебелее на воля.

Един ден Малката Червена Кокошка намери пшеничено зрънце.

Тя така беше привикнала да яде червеи и буболечки, че го взе за някакво много вкусно месо.

Външният му вид я подлъга, защото зрънцето беше тънко и дълго. Ала щом го клъвна, разбра, че греши..

Показа го на всички и разпита какво е това.

Разбра,
че е жито
и ако се посее,
ще порасне,
а когато узрее, може
да се смели на брашно
и да се изпече питка.

Тя искаше да засее зрънцето, но беше много заета да събира храна за децата, пък и мислеше, че няма да може да се справи сама.

После се сети за Прасчо, който ден и нощ спеше, за Писан, който нищо не правеше и за дебелия Плъхчо, който имаше толкова свободно време.

Затова силно извика:
– Кой ще посее зърното?

Но Прасчо рече: „Аз не!“

Писан отсече: „Аз не!“

и Плъхчо отказа: „Аз  не!“

– Ех, добре, – отвърна Малката Червена Кокошка.
Ще се справя сама.

Така и направи.

И тя продължи цяло лято да рови за червеи и да се грижи за своите пиленца.

А Прасчо дебелееше все повече,
и Писан дебелееше все повече,
и Плъхчо дебелееше все повече,
а житното зрънце
израсна високо
и стана готово да се жъне.

Един ден Малката Червена Кокошка видя, че пшеницата е пораснала висока, а класовете са узрели. Хукна бързо и закудкудяка:
– Кой ще ожъне житото?

Прасчо отсече: „Аз не,“
и Писанчо отрече: „Аз не,“
и Плъхчо отказа: „Аз не,“

-Ех, добре, – отвърна Малката Червена Кокошка.
Ще се справя сама!

Така и направи.

Извади сърпа от бараката и ожъна всички житни класове.

На земята се струпа голям сноп пшеница, който чакаше да се овършее и прибере, но най-малкото, най-жълтото и най-пухкаво пиленце на госпожа Кокошка заплака по своя най-шумен начин:

Пи-пи-пи-и-й! – за да каже на целия свят и най-вече на майка си, че не се грижи за тях.

Клетата Малка Червена Кокошка – така се смути, че не знаеше къде да се дене!

Нейното време трябваше да се разделя между грижите по децата и грижите да прибере житото, за което също се чувстваше отговорна.

Тя се провикна с глас, изпълнен с надежда:
– Кой ще овършее пшеницата?

Прасчо изгрухтя: „Аз не!“
Писанчо измяука: „Аз не-е-е!“
Плъхчо изцърка: „Аз не!“

Щом Малката Червена Кокошка чу всичко това, остана така разочарована.
– Ех, добре, – въздъхна тя, – Ще се справя сама!

Така и направи.

Разбира се, трябваше първо да нахрани своите пиленца и когато ги сложи да спят следобeд, тя излезе и овърша житото. После извика:
– Кой ще отнесе зърното до мелницата да го смелят?

Всички се обърнаха с гръб и започнаха да ѝ се подиграват.

Прасчо отсече: „Аз не!“

Писаначо добави: „Аз не!“

И Плъхчо ѝ рече: „Аз не!“

Добрата Малка Червена Кокошка нямаше какво да направи, освен да отговори:
– Тогава ще го сторя сама!

Така и направи.

Нарами торбата с пшеница и се отправи с тежка стъпка към далечната мелница.

Там поръча да смелят житото на фино бяло брашно. Когато мелничарят ѝ подаде чувала с брашно, тя бавно пое към стопанския двор по нейния съвсем кокоши начин.

По пътя успя, въпреки тежкия товар, да изрови няколко сочни червея и ги занесе на пиленцата.

Малките пухкави топчици така се зарадваха, когато видяха майка си, че за пръв път я оцениха и благодариха от сърце.

След тежкия ден госпожа Кокошка потъна в сладка дрямка необичайно рано – дори не дочака небето да се оцвети и да се скрие слънцето – времето, когато обикновено си лягаше.

На другия ден искаше да си поспи още малко, но пиленцата запяха рано сутринта в общ хор и стопиха нейните надежди за такъв разкош.

Още не отворила докрай очи, и тя се сети, че днес е време да се изпече хляб от брашното. Никога не беше правила това, но знаеше, че всеки може, ако спазва рецептата внимателно. Тя беше напълно убедена, че ще се справи и сама, ако се наложи.

Първо нахрани децата и ги нагласи, за да изглеждат хубави и свежи. После потърси Прасчо, Писан и Плъхчо.

Все още се надяваше, че може да ѝ помогнат и запя:
– Кой иска да изпече хляба?

Ах, клетата Малка Червена Кокошка!
Отново нейните надежди помръкнаха!

Защото
Прасчо отсече: „Аз не!“
Писан добави: „Аз не!“
Плъхчо изрече: „Аз не!“

И така, Малката Червена Кокошка отново отвърна.
– Тогава ще го сторя сама!

Така и направи.

Тя беше предвидила, че пак ще се справя сама. Затова си беше препасала чиста престилка, а на главата си носеше готварска шапка без нито едно петънце.

Първо омеси тестото. Щом втаса, го премеси отново, раздели го на парчета и го сложи във фурната да се пече.

През цялото време Писан мързеливо лежеше и мъркаше подигравателно.

Суетният Плъхчо си беше напудрил носа с брашно и се възхищаваше на себе си в огледалото.

Отдалече се чуваше дълбокото хъркане на мързеливия Прасчо.

Най-сетне настъпи върховният миг. Есенният вятър разнасяше навред вкусния мирис на препечен хляб. Всички в стопанския двор душеха въздуха с наслада.

Червената Кокошка тръгна по нейния си най-кокоши начин към фурната да вади хляба.

Макар да изглеждаше съвсем спокойна, едва се държеше да не запее и затанцува, защото съвсем сама успя да свърши всичко!

Тя не знаеше дали хлябът ще става за ядене, но радост, ох радост! – когато го извади от фурната, той беше съвършен – хрупкав и златист.

После, защото беше свикнала да прави така, Червената Кокошка извика:
– Кой ще яде хляб?

Животните в стопанския двор гледаха лакомо и преглъщаха в очакване.

Прасчо рече: „Аз!“
Писанчо рече: „Аз!“
Плъхчо рече: „Аз!“

Но Малката Червена Кокошка им отговори:

– Не, ще се справя сама!

Така и направи.

КРЕДИТ: The Little Red Hen, стара английска приказка, ТЕКСТ И ИЛЮСТРАЦИИ: Florence White Williams; ПРЕВОД: от английски език Лорета Петкова, – ©prikazki.eu 2021

prikazki.eu