Басни & Истории за животни

Приказка за госпожа Тара-Лежкъл

Препоръчва се за възраст над 3 год.
6мин
чете се за

На мъничката Люси от Нюланд

Имало едно време момиченце на име Люси. Тя живеела в малка ферма, която всички наричали Градчето. Люси била изключително добро дете, само дето постоянно губела носните кърпички!

Един ден тя излязла на двора, обляна в сълзи – ох, само как горчиво плачела!
– Пак загубих носните си кърпи! Три кърпички и моята престилчица! Писе Писанке, виждала ли си ги някъде?

Котето продължавало да мие белите си лапи, затова Люси попитала пъстрата кокошка:
– Сали Пъструшке, дали не си намирала трите ми кърпички?
Но Сали Пъструшка се втурнала към хамбара с кудкудякане:
– Аз ходя на бос крак, крак-кряк, куд-куд-кудяк!

Тогава Люси попитала Червеношийко, който се полюшвал на едно клонче. Но той врътнал настрани главичка и погледнал Люси с черното си лъскаво око. После литнал над оградата и се изгубил нанякъде.

Люси се качила на оградата и погледнала към хълма зад стопанството. Той се издигал нагоре към облаците – сякаш нямал връх! И тогава забелязала, че високо по склона белеят някакви неща.

С всички сили, които мъничките ѝ крачета имали, Люси хукнала към хълма.

Тичала по малката пътека – нагоре и нагоре, докато Градчето останало под нея и даже можела да хвърли камъче в комина!

Пристигнала до едно изворче, водата на което извирала направо от земята. Някой бил оставил тенекиена кутия в потока, която преливала, защото била не по-голяма от чашка за яйце!

Тук-там по пътечката, където пясъкът бил влажен, личали стъпки на много дребно същество. Люси продължила да тича нататък.

Пътечката свършила пред една голяма скала. Там тревата била ниска и зелена. Между папратовите стебла бил опънат простор. Въжетата били изплетени от тръстика и на тях висели цял куп малки щипки за пране, ала не и носни кърпи!

Но имало и нещо друго – врата в скалата! А отвътре някой пеел:

Дрешки бели като сняг,
блеснали от чистота, ах!
Със къдрички, на цветя,
Няма петънце по тях, ах!

Люси почукала – чук-чук и песента прекъснала веднага. Тъничък гласец, изпълнен със страх попитал:
– Кой е там?
Люси отворила вратата и какво мислите видяла вътре? Хубавичка чиста кухня – подът ѝ покрит с плочи, а таванът с дървени греди – точно като всяка селска кухня. Само дето таванът бил тъй нисък, че главата на Люси почти го докосвала. Тенджери, тигани и гърнета – там всичко било тъй мъничко!

В стаята се носел приятен аромат на гладено, а до масата с ютия в ръка стояла набита ниска госпожа и втренчено се взирала в Люси.

Шарената ѝ дрешка била запретната, а върху раираната си пола носела престилка. Малкият ѝ черен нос започнал да души душ-душ, очичките да мигат миг-миг, а под бонето – там, където Люси имала руси къдрици, тази госпожа имала иглички.

– Коя сте вие? – попитала вежливо Люси. – Възможно ли е да сте виждала носните ми кърпи?
Дребничката госпожа отвърнала с реверанс:
– Ох да, моля да ме извините, аз съм госпожа Тара-Лежкъл и ах, да, цяла съм на Вашите услуги – изключително съм опитна в колосването. – Тя извадила нещо от коша за пране и го простряла на масата за гладене.

– Какво е това? – попитала Люси. – Това не е ли носната ми кърпичка?
– О не, госпожице, това е малката алена жилетчица на Червеношийко!
После я изгладила, сгънала и прибрала настрани.

След това свалила друга дрешка от сушилника.
– Това не е ли загубената ми престилка? – обадила се Люси.
– О не, да ме прощавате госпожице. Тази покривка е на Джени Мушитрънчето. Вижте само колко е лекясана с касисово вино! Много трудно се изпира! – добавила госпожа Тара-Лежкъл.

Носленцето на госпожа Тара-Лежкъл започнало да души душ-душ, а очичките да мигат миг-миг и тя извадила друга ютия, сгорещена на огъня.

– Ето една от носните ми кърпички, а това тук е моята престилка! – викнала Люси.
Госпожа Тара-Лежкъл я изгладила и оправила къдричките.
– О, колко е прекрасна! – възкликнала Люси.

– А какви са онези дълги жълти неща с пръсти като ръкавици?
– О, това е чифт чорапи на кокошката Сали Пъструшка – вижте само как ги е износила от ровене по двора! Скоро ще остане абсолютно боса! – добавила госпожа Тара-Лежкъл.

– Тук има друга носна кърпичка, но е червена – не е моя!
– О да, с Ваше позволение госпожице, тази принадлежи на Госпожа Зайка и мирише много силно на лук! Наложи се да я пера отделно, но въпреки това миризмата не можа съвсем да излезе.
– Ето още една, която е моя. – казала Люси.

– Какви са тези смешни бели неща?
– Този чифт ръкавички принадлежи на Котето Писа Писанка. Трябва само да ги изгладя – тя сама си ги пере.
– Ето я и третата ми кърпичка! – възкликнала Люси.

– А какво кисне в легена за колосване?
– Това са нагръдниците на синигерчето Том – толкова са трудни за оправяне! – отговорила госпожа Тара-Лежкъл. – Сега, след като приключих с гладенето, трябва да простра и тези дрехи.

– Какви са тези прекрасни пухкави неща? – попитала Люси.
– О, това са вълнени палтенца на агънцата от стопанство Скелгил.
– Те могат ли да се събличат? – попитала Люси.
– О да, с Ваше позволение госпожице, погледнете печатите на раменцата. Вижте – има едно от Гейтсгарт, а тези трите идват от Градчето. Печатите се слагат задължително, заради прането! – добави госпожа Тара-Лежкъл.

И тя започнала да окачва най-различни дрешки – малки миши палтенца, едно черно кадифено къртиче сако, червения фрак без опашка на Катеричката Бърборко, отеснялата синя дрешка на Зайчето Питър, една пола, на която нямало печат, защото бил изпаднал при прането. Най-сетне кошът се изпразнил!

После госпожа Тара-Лежкъл запарила чай – една чашка за нея и една чашка за Люси. Те седнали на пейката пред огъня една към друга. Ръкатана госпожа Тара-Лежкъл била кафява и набръчкана от прането. По цялата рокля и бонето ѝ навън стърчали остри иглички, затова Люси не посмяла да седне близо до нея.

Щом свършили с чая, те опаковали дрехите на вързопи, а носните кърпички на Люси прибрали в чистата ѝ престилка и ги закачили със сребриста безопасна игла.

След това покрили огъня с торф. Излезли, заключили вратата и мушнали ключа под прага.

Люси и госпожа Тара-Лежкъл тръгнали надолу по склона с вързопите в ръце.

По пътя дребни животинки излизали от папрата да ги посрещнат. Първи се появили Зайчето Питър и братовчед му Бенджамин!

Тя им раздавала хубаво изпраните дрешки. Всички дребни животинки и птички били много благодарни на скъпата госпожа Тара-Лежкъл.

А когато стигнали до оградата на Градчето, не останало друго, освен вързопчето на Люси.

Люси прескочила оградата с вързопа си в ръка, после се обърнала да пожелае „Лека нощ“ и да благодари – но колко странно нещо! Госпожа Тара-Лежкъл не изчакала нито благодарностите, нито сметката за прането!

Тя тичала, тичала, тичала нагоре по хълма! Но къде се дянало нейното боне на къдрички? И нейният шал? И нейната дрешка, ами полата ѝ?

Колко дребничка изглеждала, колко кафява и цялата покрита с бодли!

Защото! Госпожа Тара-Лежкъл била просто таралеж.

Някои хора твърдят, че малката Люси била заспала до оградата, но ако е така – как е намерила трите си носни кърпи чисти и закачени в престилката със сребриста безопасна игла?

Освен това – аз съм виждала онази вратичка от другата страна на хълма, който се нарича Котешки Камбанки, а и твърде добре познавам скъпата госпожа Тара-Лежкъл!

КРЕДИТ: The Tale of Mrs.Tiggy-winkle, 1905 Beatrix Potter – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, ИЛЮСТРАЦИИ: Биатрикс Потър

prikazki.eu