На мъничката Люси от Нюланд
Имаше едно време едно момиченце на име Люси. Тя живееше в малка ферма, която всички наричаха Градчето. Люси беше много добро дете, но постоянно губеше носните си кърпи!
Един ден тя излезе на двора, обляна в сълзи – ох, как жално плачеше!
– Пак загубих носните си кърпи! Три кърпички и моята престилка! Писе Писанке, видя ли ги някъде?
Котката не спря да мие белите си лапи, затова Люси попита пъстрата кокошка:
– Сали Пъструшке, дали не си намирала трите ми кърпички?
Но Сали Пъструшка се втурна към хамбара с кудкудякане:
– Аз ходя боса, крак-кряк, куд-кудяк!
Тогава Люси попита Червеношийко, който се люлееше на едно клонче. Но той врътна главичка настрани и погледна Люси с черното си лъскаво око. После литна над оградата и се изгуби нанякъде.
Люси се качи на оградата и погледна към планината зад стопанството. Тя се издигаше нагоре към облаците – сякаш нямаше връх! И тогава забеляза, че високо по склона нещо се белее.
С всичките сили на малките си крачета Люси хукна към планината.
Тичаше по тясната пътека нагоре и нагоре, докато Градчето остана под нея и дори можеше да хвърли камъче в комина!
Пристигна до едно изворче – водата му бликаше направо от земята. Някой беше оставил тенекиена кутия в потока, която преливаше, защото не беше по-голяма от чашка за яйце!
Тук-там по пътечката, където пясъкът бе влажен, личаха стъпки на много дребно същество. Люси продължи да тича нататък.
Пътечката свършваше пред една висока скала. Там тревата беше ниска и зелена. Между папратовите стебла беше опънат простор. Въжетата бяха изплетени от тръстика и на тях висяха цял куп малки щипки за пране, но носни кърпи нямаше!
Ала забеляза нещо друго – в скалата имаше врата! А отвътре някой пееше:
Дрешки бели като сняг,
блеснали от чистота, ах!
Със къдрички, на цветя,
Няма петънце по тях, ах!
Люси почука – чук-чук и песента веднага спря. Тънък, боязлив гласец попита:
– Кой е там?
Люси отвори вратата и какво мислите видя вътре? Хубавичка чиста кухня – подът ѝ покрит с плочи, а таванът с дървени греди – точно като всяка селска кухня. Само дето таванът беше тъй нисък, че главата на Люси почти го докосваше. Тенджери, тигани и гърнета – там всичко беше тъй мъничко!
В стаята се носеше приятен аромат на гладено, а до масата, с ютия в ръка, стоеше набита ниска госпожа и втренчено се взираше в Люси.
Шарената ѝ дрешка беше запретната, а върху раираната си пола носеше престилка. Малкият ѝ черен нос започна да души душ-душ, очичките да мигат миг-миг, а под бонето – там, където Люси имаше руси къдрици, тази госпожа имаше ИГЛИЧКИ.
– Коя сте Вие? – попита вежливо Люси. – Възможно ли е да сте видяла носните ми кърпи?
Дребничката госпожа отвърна с реверанс:
– Ох да, моля да ме извините, аз съм госпожа Тара Лежкъл и ах, да, цяла съм на Вашите услуги – изключително съм опитна в колосването. – Тя извади нещо от коша за пране и го простря на масата за гладене.
– Какво е това? – попита Люси. – Това не е ли носната ми кърпичка?
– О не, госпожице, това е алената жилетчица на Червеношийко!
После я изглади, сгъна я и я сложи настрани.
След това свали друга дрешка от сушилника.
– Това не е ли загубената ми престилка? – обади се Люси.
– О не, да ме прощавате госпожице. Тази покривка е на Джени Мушитрънчето. Вижте само колко е лекьосана с касисово вино! Много трудно се изпира! – добави госпожа Тара Лежкъл.
Нослето на госпожа Тара Лежкъл започна да души душ-душ, а очичките да мигат миг-миг и тя извади друга ютия, сгорещена на огъня.
– Ето една от носните ми кърпи, а това тук е моята престилка! – възкликна Люси.
Госпожа Тара Лежкъл я изглади и оправи къдричките.
– О, колко е прекрасна! – възхити се Люси.
– А какви са онези дълги жълти неща с пръсти като ръкавици?
– О, това е чифт чорапи на кокошката Сали Пъструшка – вижте само как ги е износила от ровене по двора! Скоро ще остане съвсем боса! – добави госпожа Тара Лежкъл.
– Тук има друга носна кърпичка, но е червена – не е моя!
– О да, с Ваше позволение, госпожице, тази принадлежи на госпожа Зайка и мирише много силно на лук! Наложи се да я пера отделно, но въпреки това миризмата не можа съвсем да излезе.
– Ето още една, която е моя – каза Люси.
– Какви са тези смешни бели неща?
– Този чифт ръкавички принадлежи на Котката Писа Писанка. Тях трябва само да изгладя – тя сама си ги пере.
– Ето я и третата ми кърпичка! – зарадва се Люси.
– А какво кисне в легена за колосване?
– Това са нагръдниците на синигерчето Том – толкова са трудни за оправяне! – отвърна госпожа Тара Лежкъл. – Сега, след като приключих с гладенето, трябва да простра и тези дрехи.
– Какви са тези прекрасни пухкави неща? – попита Люси.
– О, това са вълнените палта на агнетата от стопанство Скелгил.
– Те могат ли да се събличат? – попита Люси.
– О да, с Ваше позволение, госпожице, погледнете печатите на рамената. Вижте – има едно от Гейтсгарт, а тези трите идват от Градчето. Печатите се слагат задължително заради прането! – добави госпожа Тара Лежкъл.
И тя започна да окачва най-различни дрешки – малки миши палтенца, едно черно кадифено къртиче сако, червения фрак без опашка на Катеричката Бърборко, отеснялата синя дрешка на Зайчето Питър, една пола, на която нямаше печат, защото беше паднал при прането. Най-сетне кошът се изпразни!
После госпожа Тара Лежкъл запари чай – една чашка за нея и една за Люси. Те седнаха на пейката пред огъня една срещу друга. Ръката на госпожа Тара Лежкъл беше кафява и набръчкана от прането. От цялата ѝ рокля и бонето стърчаха остри иглички, затова Люси не посмя да седне по‑наблизо.
Щом свършиха с чая, те опаковаха дрехите на вързопи, а носните кърпички на Люси прибраха в чистата ѝ престилка и ги закачиха със сребриста безопасна игла.
След това покриха огъня с торф. Излязоха, заключиха вратата и мушнаха ключа под прага.
Люси и госпожа Тара Лежкъл тръгнаха надолу по склона с вързопите в ръце.
По пътя дребни животинки излизаха от папрата да ги посрещнат. Първи се появиха Зайчето Питър и братовчед му Бенджамин!
Тя раздаваше хубаво изпраните дрешки. Всички животинки и птички бяха много благодарни на скъпата госпожа Тара Лежкъл.
А когато стигнаха до оградата на Градчето, не остана друго, освен вързопчето на Люси.
Люси прескочи оградата с вързопа в ръка, после се обърна да пожелае „Лека нощ“ и да благодари – но колко странно нещо! Госпожа Тара Лежкъл не изчака нито благодарностите, нито сметката за прането!
Тя тичаше, тичаше, тичаше нагоре по склона! Но къде се бе дянало нейното боне на къдрички? И нейният шал? И нейната дрешка, ами полата ѝ?
Колко дребничка изглеждаше, колко кафява и цялата покрита с БОДЛИ!
Защото! Госпожа Тара Лежкъл беше просто ТАРАЛЕЖКА.
Някои казват, че малката Люси била заспала до оградата, но ако е така – как успя да си намери трите носни кърпи чисти и закачени в престилката със сребриста безопасна игла?
Освен това аз съм виждала онази вратичка от другата страна на хълма, който се нарича Котешки Камбанки, а и добре познавам скъпата госпожа Тара Лежкъл!
Prikazki.eu е дар от хора като вас за българските деца – малки и пораснали. Ако четенето ви е донесло радост и знание, ви приканваме да станете част от вълшебния ни дар.
Помогнете както можете – с дарение или споделяне!
КРЕДИТ: The Tale of Mrs.Tiggy-winkle, 1905 Beatrix Potter – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, ИЛЮСТРАЦИИ: Биатрикс Потър
