Последната роза

Един цар имал прекрасна градина, в която се разхождал всеки ден. Обичал да вдъхва аромата на многобройните благоуханни цветове, да крачи под сенките на величествените дървета и да наблюдава как цъфтят и зреят плодовете. Тази градина била най-голямото щастие и радост в живота му, затова наредил на своя градинар да не жали сили и да я поддържа винаги красива и в добро състояние.

Градинарят се грижел удивително умело – отглеждал всякакви растения и през цялата година там имало зеленина и цветя – даже и през зимата.

Веднъж царят трябвало да замине на война. Той дошъл в своята градина да се сбогува с любимите си цветя и дървета.
– Грижи се за тях всеотдайно – заръчал той на градинаря. – Аз няма да престана да мисля за тях.
– Заповедите на Ваше Величество ще бъдат изпълнени – отвърнал човекът. – Цветята са живи същества. Жалко е да се оставят да умрат и е жестоко да бъдат погубени.
– Какво искаш да кажеш с тези необичайни думи? – попитал царят.
– Нищо – отвърнал човекът, като избърсал сълзите в очите си. – Ваше Величество оставя всички тези цветя и дървета на моите грижи, но ще отведе надалеч с войската моя син, моето единствено дете. За мен той е онова, което е градината за Ваше Величество.
– Негов дълг е да се бие за своя цар – отвърнал Негово Величество и продължил разходката си.

Изтекли много месеци, докато войната най-сетне свършила и царят се върнал начело на своята aрмия. Много били убити и погребани на бойното поле, много били тежко ранени и се придвижвали бавно, натоварени в колесници след войската, водена от царя.

Измежду тежко ранените бил и синът на градинаря. Сам царят рекъл на стария човек, че скоро ще се видят.
– Да, да, Ваше Величество, разбрах – отвърнал той. – Чух тъжната вест преди няколко седмици, когато първите ранени се прибраха у дома. Той ще бъде променен като градината, Ваше Величество.
– Какво искаш да кажеш? – попитал царят. – Не изпълни ли заповедта да опазиш градината във възможно най-добро състояние.
– Войната причинява ужасни беди, Ваше Величество – промълвил градинарят. – Тя унищожава живота, разсипва земята, насажденията и градините.
– Не разбирам тези загадъчни думи – казал ядосано царят. – Отведи ме в градината.

Щом владетелят зърнал градината, възкликнал от гняв изненада. Тя била напълно запустяла. Вместо красиви, добре поддържани тревни площи с криволичещи цветни лехи, видял подивели ливади с неокосена трева. Жълти листа били затрупали пътеките там, където някога било тъй спретнато и подредено. Трънак, къпини и шипки растели навсякъде.

– Това не е градина, а същинска пустош! – възкликнал царят. – Отсечи всички дървета, храсти и растения, насечи ги и ги изгори.
– Да, Ваше Величество, войната причинява ужасни беди – повторил градинарят.
– Какви ги бръщолевиш, нищо не разбирам – отвърнал царят. – Веднага изпълни заповедта ми, а аз ще стоя и ще наблюдавам дали вършиш работата както трябва.

Градинарят повикал помощниците си. Те донесли брадви, сърпове и коси и започнали наред всичко да повалят. Струпали огромни купчини с клони, готови за горене.
– Не е останало дори едно цветенце! – с тъжен глас промълвил царят, докато гледал унищожението.

Но в един миг силно извикал:
– Спрете! Виждам една роза, една единствена сред тази пустош – и бързо се втурнал към нея. Внимателно я повдигнал и вдъхнал деликатния ѝ аромат. – Колко прекрасно, каква сладост! – възкликнал той. – Вижда ми се дори по-прекрасна, защото е сам самичка в нищото.
– И моят син е единственото ми дете – отвърнал градинарят със скръб в гласа.

Царят го погледнал слисано. Най-сетне проумял думите на стария човек, нежно подхванал ръката му и заповядал:
– Спрете сеченето! В името на това единствено цвете, нека цялата растителност остане жива и разцъфне пак. Сбърках като отведох единственото ти дете, но обещавам – той ще получи най-добрите грижи от най-добрите доктори в царския двор. И пак ще стане толкова красив и съвършен, както вярвам, че ти ще сториш с градината ми. Ще пожаля и живота ти, защото в своята мъка по изгубената си градина, те бях обрекъл на смърт.

Старият градинар се заловил за работа със всички сили. Преди да свърши лятото, градината се разкрасила повече от всякога, а синът му оздравял и станал любимият страж на царя.