Святата нощЛегенди за Христа

Когато бях на пет години, изживях огромна мъка! Оттогава едва ли съм изпитвала по-голяма. Случи се, като почина баба. Дотогава тя най-често седеше на дивана в ъгъла на нейната стая и разказваше приказки.

Не помня друго освен как от сутрин до вечер баба разказва приказка след приказка, а ние, децата, седим тихо край нея и слушаме. Какъв живот беше само! Няма друго дете, живяло толкова щастливо.

Не помня много баба. Помня, че имаше красива, тебеширено бяла коса, че ходеше силно прегърбена и все седеше и плетеше чорапи.

Помня и че винаги, щом свършеше приказката, полагаше ръка на главата ми и казваше: „И това е чистата истина, точно както истина е това, че аз виждам тебе и ти виждаш мене“.

Сещам се, че можеше да пее и песни, но това не ставаше всеки ден. Имаше една песен за рицаря и морската русалка, а припевът беше: „Спуска се студ, студ над морето“.

Сещам се и за една кратка молитва, която тя ме научи и за едно стихче от псалм.

От приказките, които ми разказа, пазя само смътен и объркан спомен. Но една помня така добре, че бих могла да я повторя. Това е кратка приказка за Рождество Христово.

Ами, това е почти всичко, което се сещам за баба, но едно няма никога да забравя – огромната мъка, че вече я няма.

Спомням си онази сутрин – диванът в ъгъла остана празен и беше невъзможно да се проумее как ще изминат часовете на деня. Това помня. И няма никога да го забравя!

И помня как нас, децата, ни изведоха напред да целунем ръката на мъртвата и ни беше страх да го направим. Но тогава някой каза, че това е последният път, когато може да благодарим на баба за всичката радост, която ни е дарила.

И помня как приказките и песните напуснаха дома в дълъг, черен ковчег и как никога не се върнаха. Помня как нещо от живота ни си тръгна. Сякаш портата на целия прекрасен, чародеен свят – там, където доскоро влизахме и излизахме свободно – се затвори. И нямаше никой, който знае как да я отвори.

И помня как лека-полека ние, децата, се научихме да играем с кукли и играчки. Заживяхме като другите деца и май тогава изглеждаше, че нито баба ни липсва, нито я помним.

Но и днес, четирийсет години по-късно, докато седя и подреждам легендите за Христа, които чух в Ориента, в мен се пробужда кратката приказка за Рождество Христово, която баба разказваше. Та ми се ще да я разкажа отново и да я вмъкна в моята сбирка.

Беше Коледа и всички отидоха на църква без мене и баба. Май бяхме сам-сами в цялата къща. Не ни взеха, защото едната беше твърде малка, другата – на години. Мъчно ни беше, че не можахме да идем на утринната служба и да видим коледните огньове.

И както си седяхме самотни, баба започна да разказва:

Един човек – подхвана тя – излязъл в тъмната нощ да потърси огън. Обикалял от порта на порта и тропал:
– Помогнете, добри хора! – молел се той. – Жена ми тъкмо роди и трябва да запаля огън да стопля нея и детето.

Но било по среднощ и всички спели дълбоко. Никой не откликнал.

Човекът обикалял ли, обикалял. Най-сетне в далечината видял да присветва огън. Продължил нататък и забелязал, че огънят гори на открито. Стадо овце спели край огъня, а един стар овчар седял и ги пазел.

Щом човекът, на когото му трябвало огън, приближил, видял три грамадни кучета да дремят в краката на овчаря. В мига, в който пристигнал, и трите се събудили, раззинали паст – уж лаели, но не се чул и звук. Пред очите на човека козината по гърбовете им настръхнала, зъбите им блеснали искрящо бели под светлината на огъня и те се нахвърлили връз него. Усетил как едно куче го захапало за крака, друго за ръката, а трето увиснало на гърлото му. Ала кучешките челюсти и зъби не се подчинили и мъжът ни най-малко не пострадал.

Човекът искал да продължи и да вземе онова, за което бил тръгнал, но овцете били налягали тъй близо една до друга, гръб до гръб, че не можел да мине. Тогава той тръгнал по гърбовете им към огъня. Ни едно животно не помръднало, ни едно не се събудило.

Дотук баба разказваше без прекъсване. Но повече не издържах:
– Бабо, защо така е станало? – попитах аз.
– Ей сега ще разбереш, моето момиче – рече баба и продължи нататък:

Тъкмо човекът да стигне до огъня и овчарят вдигнал към него очи. Бил навъсен и стар, суров и студен към всички хора. При вида на странника старецът грабнал грамадната си заострена гега и я запратил по него. Тоягата литнала право към човека. А-ха да го уцели, но в последния миг кривнала встрани и се забила надалече в поляната.“

На това място пак пресякох баба:
– Бабо, защо тоягата не ударила човека?
Без да обяснява, баба продължи да разказва.

Човекът застанал пред овчаря и помолил:
– Добри човече, помогни ми. Жена ми роди – трябва да запаля огън, за да стопля нея и детето.
На овчаря му се щяло да откаже, но се сетил как кучетата не могли да ухапят този странник, овцете не се изпоплашили и гегата се отклонила да не го уцели – малко се стреснал и не посмял да откаже.
– Вземи си колкото трябва! – рекъл на човека.
Ама огънят почти бил загаснал, нямало главни, само купчина жарава, а странникът нямал ни лопата, ни мангал за живите въглени.
Овчарят забелязал това и пак го подканил:
– Вземи, вземи колкото трябва! – доволен, че няма как да отнесе ни един въглен.

Човекът пристъпил напред – с голи ръце насъбрал малко въглени от пепелта и ги сложил в наметката си. А живите въглени нито изгорили ръцете му, нито дрехата и той ги понесъл на вързоп, сякаш са орехи или ябълки.

Тук за трети път спрях разказвачката:
– Бабо, защо въглените не опарили човека?
– Ще чуеш – отвърна баба и продължи:

Щом овчарят, който бил лош и сприхав, видял това, се зачудил: „Що за нощ е тази, че кучетата ни лаят, ни хапят, овцете не се плашат, тоягата не ще да убива и огънят не изгаря?“
Скочил на крака, повикал странника и попитал:
– Що за нощ е тази? Защо всеки и всичко те щадят и ти съчувстват?
А човекът отвърнал:
– Как да ти кажа, щом сам не можеш да видиш! – и понечил да тръгне, за да стъкне по-скоро огън и да стопли майката и детето.

Овчарят не щял да изпуска от поглед човека, преди да разбере какво значи всичко това. Затова станал и го последвал чак до дома му.

Там видял, че човекът нямал даже колиба – жена му и бебето лежали в планинска пещера – вътре нямало друго, само голи, студени стени.

При тази гледка, овчарят си казал, че това клето невинно детенце може до смърт да измръзне в пещерата и макар да бил суров по природа, трогнал се и усетил, че иска да помогне на невръстното пеленаче. Свалил от рамо торбата си и отвътре измъкнал мека агнешка кожа. Подал я на странника и му заръчал да увие детенцето да спи в нея.

В мига, в който показал, че и в него има милост, очите му се отворили и видял онова, дето досега не бил виждал, и чул онова, дето досега не бил чувал.

Видял, че край него кръжат среброкрили ангелчета – свирели на лютни и пеели на висок глас, че тази нощ се е родил Спасителя, който ще очисти света от грехове.

Тогава овчарят осъзнал защо в тази нощ всичко и всички са тъй щастливи и не щат да причиняват зло.

Ангели имало не само край овчаря, ами навсякъде. Имало в пещерата, по планината, реели се и в небесата. По пътя крачели на цели тълпи и поспирали да видят детето.

Какво веселие, каква радост, какви песни и игри видял овчарят в тази мрачна нощ! А съвсем доскоро не можел нищичко да види. Бил тъй щастлив, задето очите му се отворили, че паднал на колене и благодарил Богу.

Тук баба въздъхна и рече:
– Това, което видял онзи овчар, можем и ние да видим, защото на всяка Коледа ангелите се спускат от небето, стига да ги разпознаеш.

После баба сложи ръка на главата ми и добави:
– Чедо, едно да запомниш, защото е чистата истина, точно както истина е това, че аз виждам тебе и ти виждаш мене. Няма нужда от кандила и свещи, ни от слънце и луна, трябват ни само очи, дето могат да видят Славата Божия.