Видението на императораЛегенди за Христа

Това се случи по времето, когато Август беше император на Рим, а Ирод царуваше в Йерусалим.

Над земята се спусна най-славната и свята нощ. Такава непрогледна нощ досега никой не бе виждал – ще речеш, че цялата земя се е претърколила под свода на някоя изба. Не можеше вода от суша да се различи и всеки би объркал пътя си, макар добре да го познава. И как да бъде другояче, щом ни лъч светлинка не падаше от небето. Звездите до една останаха у дома, а бледата луна свърна лице наобратно.

И точно като мрака, тишината и покоят бяха неизмерими. Замря течението на реките, замря вятърът, дори листата на трепетликата не потрепваха. Ако някой излезеше на морския бряг, щеше да види, че вълните вече не плискат по бреговете. Ако влезеше някой в пустинята, щеше да види, че пясъкът вече не хрущи под краката му. Всичко се беше вцепенило, вкаменило да не би да смути святата нощ. Тревата не смееше да расте, росата не смееше да роси, цветята не смееха да пръскат аромата си.

В тази нощ не ловуваха хищници, не хапеха змии, не лаеха кучета. Най-славното беше, че неживите неща също отказаха да смутят святата нощ и не дадоха с тях да се вършат злини. Ни един подправен ключ не отключи ключалка, ни един нож не проля кръв.

Същата нощ в Рим от императорския дворец на Палатин излязоха няколко човека и поеха през Форума към Капитолия. Преди да свърши този ден, сенаторите бяха поискали съгласието на императора да се въздигне в негова чест храм на свещения римски хълм. Но Август не прие предложението направо. Не беше сигурен дали на боговете ще е угодно да има негов храм до техните и отвърна, че със среднощно жертвоприношение първо ще се допита до своя божествен покровител. И сега, придружен от малка свита, императорът отиваше да принесе своята жертва.

Август прие да го качат на носилка, защото вече беше на години и му беше трудно да изкачва многобройните стъпала до Капитолия. Самият той носеше клетката с гълъби за жертвоприношението. В свитата нямаше ни един жрец, сенатор или войник, само най-близките му приятели. Факлоносци крачеха отпред, за да осветяват пътя в мрачната нощ, а отзад следваха робите, които носеха триножник, ножове, въглени, свещения огън и всичко останало, нужно за жертвоприношението.

По пътя императорът весело приказваше със своите довереници и затова никой не забеляза безкрайната тишина и покой на нощта. Едва когато стигнаха празното място навръх Капитолия, където искаха да се издигне храмът, усетиха, че изглежда става нещо необичайно.

Нямаше как нощта да е като всички останали, защото там горе, на самия ръб на скалата, съзряха най-чудатото създание! Първо го взеха за ствола на престаряла, прекривена маслина, после решиха, че древната каменна статуя от храма на Юпитер се скита по скалата. Накрая осъзнаха, че виждат не кой да е, а престарялата сибила.

Нищо тъй древно, тъй порутено от времето и тъй грамадно като статуя не беше виждано дотогава. Старицата всяваше ужас! Да не бе тук императорът, всички щяха да хукнат към домовете си презглава.
– Тя е, тя – зашушукаха един през друг хората, – тя е преживяла толкова години, колкото са песъчинките по бреговете на родината ѝ. Защо тъкмо нощес е излязла от пещерата си? Какво се кани да предскаже на императора и империята – тя, която пише пророчествата си по листата на дърветата и знае, че вятърът ще отнесе словата на оракула до онзи, за когото се отнасят?
Бяха тъй ужасени, че биха паднали на колене с чела забити в земята и при най-лекото движение на сибилата. Ала тя стоеше, сякаш беше безжизнена. Седеше, свита на самия ръб на скалата и се взираше в нощта, засенчила очи с ръка. Седеше, сякаш беше изкачила хълма да види по-добре нещо, което ставаше надалече. Тя можеше да вижда дори в нощ като тази!

В миг императорът и неговата свита усетиха дълбоката тъма. Не виждаха и на педя пред себе си. И каква тишина, каква тишина! Не чуваха даже тихия ромон на Тибър. Въздухът сякаш ги задушаваше, ледена пот изби по челата им, а ръцете им се сковаха в безсилие. Уплашиха се, че се задава някоя страхотия.

Ала никой не издаде страха си и един през друг увериха императора, че това е добър знак – цял свят е затаил дъх да срещне новия бог.

Посъветваха Август да побърза с жертвата и добавиха, че явно старата сибила се е въздигнала от пещерата си от благоговение пред неговия божествен пазител.

Всъщност древната сибила беше тъй погълната от едно видение и дори не разбра, че Август също е дошъл на Капитолия. Духът ѝ мислено се беше пренесъл в далечни земи и крачеше там през обширна равнина. В тъмнината краката ѝ често се спъваха в нещо, което ѝ заприлича на туфи трева. Тя се наведе и ги опипа с ръка. Не, не беше трева, ами овце. Крачеше през огромно спящо стадо овце.

После забеляза огъня на овчарите. Пламъците се издигаха насред полето и тя тръгна нататък. Овчарите спяха край огъня, до тях бяха дългите им заострени геги, с които пазеха животните от диви зверове. Ами онези животинки с блеснали очи и пухкави опашки, дето се промъкваха към огъня, не са ли чакали? И въпреки това овчарите не запратиха по тях геги, кучетата продължиха да дремят, овцете не се разбягаха и дивите зверове налягаха да си починат край хората.

Сибилата беше погълната от гледката и не усети нищо от това, което ставаше навръх хълма зад нея. Не разбра как вдигат олтар, как разпалват въглени и пръскат тамян, нито как императорът извади един гълъб от клетката да го принесе в жертва. Но ръцете му бяха още тъй сковани, че не можа да удържи птицата. С един замах на крилото, гълъбът се измъкна и изчезна в нощта.

Щом видяха това, придворните погледнаха подозрително старата сибила. Решиха, че тя е виновна за тази беда.

Отде да знаят, че през цялото време сибилата мислено седеше до огъня на овчарите и се вслушва в едва доловимия звук, трепкащ в мъртвешката тишина на нощта? Беше го доловила дълго, преди да осъзнае, че не идва от земята, а от небето. Щом вдигна глава, тя видя в тъмата да кръжат ярко грейнали фигурки. Цели ята дребнички ангели радостно пееха – като че търсеха нещо – прелитаха насам-натам над обширната равнина.

Докато сибилата слушаше ангелската песен, императорът се подготви да принесе нова жертва. Изми ръце, почисти олтара и извади още един гълъб. И макар че сега напрегна всички сили да го задържи, хлъзгавото телце на гълъба се изплъзна от ръката му и птицата излетя в непрогледната нощ.

Императорът беше ужасен! Спусна се на колене пред празния олтар и се помоли на своя закрилник. Призова го да му дари сили, за да предотврати бедите, които нощес май тегнеха и над двамата.

Дори това не чу сибилата. С цялата си душа тя се вслушваше в ангелската песен, която звучеше все по-силно и силно. Накрая стана толкова мощна, че събуди овчарите. Надигнаха се на лакти и видяха бляскавите сребристобели ангели, понесли се в дълги редици като прелетни птици. Едни държаха лютни и цигулки, други цитри и арфи, а песента им весело звънтеше като детски смях, безгрижна като чуруликане на чучулиги. Щом чуха това, овчарите се надигнаха и поеха към домовете си в планинския град, за да разкажат за чудото.

Тръгнаха един подир друг по тесен, криволичещ път, а след тях и старата сибила. Внезапно планината се обля в светлина – право над тях грееше голяма ярка звезда, а градът навръх планината заискри като сребро под звездната светлина. С радостни възгласи ятата блуждаещи ангели забързаха натам, а овчарите се затичаха. Когато стигнаха града, видяха, че ангелите се трупат над един схлупен обор близо до градската порта. Порутената постройка имаше сламен покрив, а задната стена беше гола скала. Отгоре светеше звездата и натам се стичаха все повече ангели. Едни посядаха на сламения покрив, други кацаха по стръмната скала зад къщурката, трети пърхаха с крилца над нея във въздуха. Високо, високо нагоре въздухът бе осветен от сияйните криле.

В мига, в който Звездата грейна над планинския град, цялата природа се събуди и хората, които стояха на Капитолийския хълм, нямаше как да не го забележат. Усетиха свежия, нежен полъх на вятъра, който се понесе във въздуха, обгърна ги сладостен аромат и дърветата зашумяха. Тибър тихичко заромоля, звездите затрепкаха и луната внезапно се издигна високо и освети целия свят. Тогава от небето се спуснаха двата гълъба и кацнаха на раменете на императора.

При това чудо Август се надигна, радостен и горд, а неговите другари и роби паднаха на колене.
– Аве, Цезаре! – развикаха се те. – Твоят пазител ти отговори. Ти си бог, на който ще се кланяме навръх Капитолия!
Възгласите, с които възторжените мъже приветстваха императора, бяха тъй шумни, че ги чу и старата сибила. Пробудиха я от нейното видение. Тя се надигна от мястото си на ръба на скалата и тръгна сред хората. Сякаш мрачен облак се надигна от бездната и се стовари над хълма. Тя всяваше ужас със своята старост! Четинестата ѝ коса висеше на редки кичури по главата ѝ, уедрените ѝ стави стърчаха, а тъмната кожа, твърда като кора на дърво, покриваше тялото ѝ бръчка до бръчка.

Могъща и внушителна, тя тръгна към императора. С едната си ръка го хвана за китката, с дугата посочи към далечния Изток.
– Виж! – му повели тя и императорът вдигна очи и видя.
Пред очите му пространството се разтвори и погледът му стигна чак до далечния изток. Той видя под отвесната скала бедняшкия обор, а пред отворената врата няколко овчари, паднали на колене. Вътре видя млада майка, коленичила пред новородено, което лежеше върху наръч слама на пода.

Едрият възлес пръст на сибилата посочи клетото бебе.
– Аве, Цезаре! – провикна се сибилата в подигравателен смях. – Ето го бога, който ще почитаме навръх Капитолия!

Август отскочи от нея, сякаш от побъркан човек.

Но над сибилата се спусна могъщия дух на пророчеството. Пламнаха нейните мътни очи, ръцете ѝ се вдигнаха към небесата, гласът ѝ се промени, сякаш не беше нейният – звучеше с такава сила, че можеше да се чуе из целия свят. И изрече слова, сякаш ги прочете сред звездите:
– Навръх Капитолия ще се почита Спасителя на света, Христос или Антихрист, но не и прост смъртен.
При тези думи тя премина край ужасените хора, спусна се бавно по склона на хълма и изчезна.

На другия ден Август строго забрани на хората да му издигат какъвто и да е храм навръх Капитолия. Вместо това той вдигна светилище за новородения Син Божи и го нарече Арачели – Небесния Олтар.