Бягство в ЕгипетЛегенди за Христа

Далече, нейде из пустините на Изтока, преди много, много години растеше една палма – невиждано висока и нечувано древна.

Всички, които пресичаха пустинята, спираха да погледат това дърво, защото беше по-огромно от всички останали и нямаше как човек да не си каже – ще дойде ден и то ще стане по-високо от всички обелиски и пирамиди.

От мястото, където самотно се издигаше грамадната палма и съзерцаваше пустинята, един ден тя видя нещо, заради което клоните ѝ се люшнаха насам-натам смаяно. В края на пустинята вървяха две човешки същества. Все още бяха тъй далеч, че камили от такова разстояние биха приличали на мравки, но със сигурност бяха двама – двама чужденци в пустинята, защото палмата добре разпознаваше бедуините. Бяха мъж и жена, които нямаха ни водач, ни камили, ни палатка, ни мех с вода.

– Ама че работа – рече си палмата, – тия двамата идват само и само да срещнат сигурна смърт.

Палмата хвърли бърз, разтревожен поглед наоколо.

– Чудно – замисли се тя, – как лъвовете още не са надушили плячката, но наоколо не се мярка ни един, пък не се виждат и пустинни разбойници, но сигурно няма много-много да се забавят.

„Седем смърти дебнат тези странници – продължаваше да реди палмата. – Може лъвове да ги погълнат, змии да ги клъвнат, жажда да ги изгори, пясъчна буря да ги погребе живи, разбойници да ги приклещят, слънчев удар да ги покоси и страх да ги погуби.“

Палмата се опита да прогони мрачните си мисли. Участта на двамата странници я беше трогнала много.

Но из цялата пустиня, ширнала се под палмата, нямаше нищичко непознато, нищичко невидяно през тези хиляди години. Нищо не можа да задържи вниманието ѝ. Нямаше как – трябваше пак да се замисли за двамата странници.

– О, сушо и бурьо! – промълви палмата, назовавайки най-страшните врагове на живота. – Какво носи тая жена на ръце? Май тия глупаци водят със себе си малко детенце!

Палмата, която беше далекогледа, както повечето старци, всъщност беше права. Жената носеше на ръце детенце, то се беше отпуснало на нейното рамо и спеше.

– Това дете даже няма достатъчно дрешки – каза си палмата. – Виждам, че майката е вдигнала поли да покрие детето. Изглежда в бързината го е грабнала от кошчето и е хукнала с него. Сега разбирам – тия хора са бегълци.

– Ама и така да е, пак са глупаци – продължи палмата. – Освен ако не ги пази ангел, щеше да е по-добре да се оставят на враговете си, вместо да рискуват живота си в пустоша.

– Мога да си представя как е станало всичко. Мъжът е бил на работа, детето е спяло в люлката си, жената е тръгнала за вода. Само на няколко крачки от портата, тя е видяла враговете им да се задават. Втурнала се обратно вкъщи, грабнала детето и избягала.

– Оттогава вече няколко дни бягат. Сигурно и миг не са почивали. Да, така е станало всичко, ама пак казвам, освен ако не ги пази ангел..

– Така са изплашени, че… и въпреки всичко не сещат ни мъка, ни умора. Но по странния блясък в очите им виждам как жаждата силно ги мъчи. Аз ли не мога да позная жаден човек по лицето!

И когато палмата се замисли за жаждата, тръпки на ужас пребягаха през високия ѝ ствол, а безбройните ѝ дълги листи се завиха на рулца, сякаш са ги сложили над огън.

– Щом си човек, както е казано, не смей да обикаляш из пустинята. Смелчак е онзи, който се осмели да дойде, без да има дълбоки корени чак до безсмъртните водни жили. Тук е опасно даже за палмите, да…, даже и за палма като мене.

– Да можех да ги посъветвам, щях да ги помоля да се върнат. Враговете им не може да са по-жестоки от пустинята. Може да мислят, че е лесно да живееш в пустинята! Но аз си знам, понякога и на мене даже ми е трудно да остана жива. Спомням си навремето, когато бях млада, как един ураган метна по мене цяла планина пясък. Едва не се задавих. Ако можех изобщо да умра, тогава щеше да ми бъде краят.

Палмата продължи да си мисли на глас, както старите и самотните имат навик да правят.

– Чувам прекрасна музика да ромоли в моите клони – рече тя. – Всичките ми листа потрепват. Чудя се каква е тая сила, дето ме обзема при вида на тия странници. Но тази нещастна жена е тъй красива! Връща ме в спомените ми към най-прекрасното нещо, което съм преживявала.

И докато листата продължаваха да трепкат в нежната мелодия, палмата се сети как веднъж, много отдавна, двама прочути герои – Савската царица и Соломон Мъдреца – се отбиха в оазиса. Прекрасната кралица се връщаше в страната си, царят я изпращаше и скоро щяха да се разделят.
– За спомен от този час – рече тогава царицата – ще посея костилка от фурма в земята. Бих желала от нея да порасне финикова палма и да доживее, докато в Юдея се издигне нов цар, по-велик от Соломон.
И при тези думи, тя посади семето в земята и го напои със сълзите си.

– Как стана така, че точно днес се сетих за онзи ден? – зачуди се палмата. – Възможно ли е хубостта на тази жена да е толкова дивна, че да ми напомня за най-славната от всички царици, за онази, заради която живея и благоденствам до ден днешен?

– Чувам как листата ми все по-силно и по-силно шумолят – рече си палмата – и звучат тъжно като погребална песен. Сякаш вещаят, че скоро някой ще напусне този живот. Добре, че не се отнася за мене, защото аз съм безсмъртна.

Палмата бе убедена, че вещаещото смърт трептене, се отнася за двамата самотни странници. Със сигурност и те вярваха, че сетният им час наближава. Виждаше се по лицата им, когато подминаха скелет на камила, оставена да лежи насред пътя им. Виждаше се по погледите, които хвърлиха към двойка лешояди. Нямаше как да е другояче – щяха да загинат!

Те бяха забелязали палмата и оазиса и забързаха натам да потърсят вода. Но когато най-сетне пристигнаха, се сринаха от отчаяние, защото изворът беше пресъхнал. Жената, изтощена докрай, остави долу детето, седна до кладенеца и се разплака. Мъжът се хвърли долу до нея и заудря с юмруци по сухата пръст. Палмата чу как си говорят за неизбежната смърт. От техния разговор стана ясно, че цар Ирод е наредил да заколят всички момченца между две и три години, защото се разчуло, че се е родил отдавна чаканият цар на евреите.

– Листата ми шумят все по-силно и силно – рече си палмата. – Тези клети бегълци скоро ще изживеят сетния си миг.

Стана ясно също, че пустинята ги ужасяваше. Мъжът рече, че щяло да е по-добре, ако бяха останали у дома да се бият с войниците, вместо да бягат. Рече, че там щели да срещнат по-лека смърт.
– Бог ще ни помогне – промълви жената.
– Сам-сами сме сред хищни зверове и змии – възрази мъжът. – Нямаме ни вода, ни храна. Как Бог ще ни помогне?
И отчаян, той разкъса одеждите си и притисна чело в пресъхналата пръст. Нямаше капка надежда – като човек със смъртна рана в сърцето.

Жената седеше изправена, обхванала с ръце коленете си. Но погледите, които хвърляше към пустинята, говореха за безкрайното ѝ отчаяние.

Палмата чу как тъжният шум на листата ѝ се усилва все повече. Изглежда и жената го забеляза, защото вдигна очи към палмовата корона. В миг тя неволно издигна ръце.
– Фурми, фурми! – проплака тя.
Гласът ѝ беше тъй пропит от агония, че старата палма си пожела да е не по-висока от метла и плодовете да бяха лесни за бране като трънки. Изглежда тя знаеше, че нейните клони бяха отрупани с гроздове фурми, но как човешко същество да стигне тия висини?

Мъжът беше видял вече колко недостижими са гроздовете с плодове. Той не посмя дори да си вдигне главата. Само помоли жена си да не копнее за невъзможното.

Но детенцето, което щъпуркаше самичко и си играеше със сламки и съчки, беше чуло майчиния зов.

Разбира се, малчуганът не можеше да си представи, че майка му не може да получи онова, което пожелае. Щом тя извика „фурми“, то впери очи в дървото и се замисли как да свали плодовете. Челцето му почти се набразди под златните къдрици. Накрая по личицето му пробяга усмивка. Беше намерило начин. То приближи палмата, почука я с малките си ръчички и изрече с най-сладкия детски гласец:
– Палмо, наведи се! Палмо, наведи се!

Ама какво беше това, какво беше това? Листата на палмата зашумяха, сякаш през тях минава ураган и нагоре и надолу по дългия ствол запрепускаха тръпка след тръпка. Дървото усети, че малчуганът е по-силен от него. Не можеше да му устои.

И тогава преви своя дълъг ствол пред детето, точно както хората се кланят на принц. Накрая се спусна тъй ниско, че грамадната корона с шумолящите листа пометоха пустинния пясък.

Детето не изглеждаше ни уплашено, ни изненадано – с радостен вик то закъса грозд подир грозд от палмовата корона. Когато откъсна достатъчно, дървото още лежеше долу, детето се върна, помилва го и рече с нежен гласец:
– Палмо, вдигни се! Палмо, вдигни се!

Бавно и почтително грамадното дърво се издигна на изящния си ствол, а листата му ромоляха като арфа.

– Сега знам за кого пеят предсмъртната песен – рече си палмата, когато се изправи отново. – Не е за никого от тези хора.

Мъжът и жената се спуснаха на колене и поблагодариха на Бога.
– Ти видя нашата мъка и я премахна. Боже Всемогъщи, ти който превиваш палми като тръстика. Кой враг ще ни изплаши, щом Твойта сила ни пази?

Следващия път, когато един керван премина през пустинята, пътниците видяха, че листата на грамадната палма са увехнали.
– Как е възможно? – възкликна някой от пътниците. – Тази палма не може да умре, докато не види нов цар, по-велик от Соломон.
– Може да го е видяла – отвърна друг от пътниците в пустинята.