В НазаретЛегенди за Христа

Петгодишният Исус бе приседнал на стъпалата пред бащината работилница в Назарет и майстореше малки кукувички от топка мека глина – подарък от грънчаря през улицата. Момченцето беше от радостно по-радостно, защото от съседските деца беше научило, че майсторът е вироглавец, който не може да се омае ни с мили погледи, ни с медени приказки и затова Исус не смееше да го помоли за нищо. Но, виж ти! Как стана това? Момченцето кротко седеше и гледаше с копнеж как майсторът подрежда калъпите глина, после човекът излезе от работилницата и му донесе глина, достатъчно да си направи цяла делва.

На стъпалата на съседската къща седеше Юда, рижав, с грозновато лице, покрито със синки, а дрехите му – надрани от безброй битки с уличните малчугани. Точно сега момчето кротуваше – не се закачаше, нито се биеше – също като Исус, мачкаше парче глина. Но глината не му я беше дал грънчарят, напротив – хлапакът гледаше да не се мярка пред очите на майстора, защото от омраза целеше с камъни крехките глинени съдини. Само да припареше, грънчарят щеше да го погне с пръчка. Исус беше споделил с него своя подарък.

Щом децата направиха глинените си кукувички, ги подредиха пред себе си в кръг. Изглеждаха като всички глинени птички – едра топка, вместо крачка, къси опашки, нямаха вратлета, а крилцата им едва се забелязваха.

От пръв поглед се набиваше на очи разликата в работата на двете другарчета. Птичетата на Юда бяха тъй криви, че все падаха. Колкото и да се стараеше, непохватните му пръстчета, не успяваха да оформят телцата добре. От време на време момчето поглеждаше скришом Исус, за да види как прави своите птичета тъй гладки и еднакви като листата на дъбовете в горите на Тавор.

С всяка следваща птичка, Исус ставаше все по-щастлив. Виждаше му се по-хубава от предишната, ала гледаше всички с гордост и обич. Те щяха да му станат другарчета в игрите, негови братчета и сестричета, ще спят в неговото легло, ще го развличат и пеят, когато майка му е заета. Никога досега не се беше мислил за толкова богат, никога повече нямаше да бъде самотен или изоставен.

В това време наблизо мина грамадният водочерпец, превит под тежестта на своя мех с вода, подире му се зададе и зарзаватчията, яхнал магарето си с големите празни плетени кошници. Водочерпецът положи ръка върху русата главица на Исус и го разпита за птичките, а момчето отвърна, че всички имат имена и могат да пеят. Птичките били дошли от далечните страни и му разказали неща, които само те и той знаели. Исус разказваше така увлекателно, че водочерпецът и зарзаватчията напълно забравиха, че имат работа и дълго останаха да слушат детските приказки.

Тъкмо да тръгнат, Исус посочи към Юда:
– Вижте колко хубави птички прави и Юда! – рече момчето.
Добродушният зарзаватчия спря магарето си до Юда и го попита дали и неговите птички имат имена и могатда пеят. Но Юда не знаеше какво да отговори. Затова упорито мълчеше, забил поглед в работата си. В отговор зарзаватчията ядно подритна една от птичките на момчето и си замина.

Денят превали и слънцето падна тъй ниско, че лъчите му грейнаха през украсената с Римския орел градска порта, която се издигаше в края на улицата. Привечер слънчевата светлина беше алена, сякаш примесена с кръв и оцветяваше всичко, изпречило се на пътя ѝ по тясната уличка. Аленееха съдинките на грънчаря и дъската, скърцаща под триона на дърводелеца, и бялата кърпа, обгърнала лицето на Мария, майката на Исус.

Но най-прекрасни от всичко бяха слънчевите отражения, проблясващи в малките локви, насъбрали се между грубите каменни плочи, с които улицата беше застлана. Исус ненадейно протегна ръка към най-близката локва. Беше му хрумнало да ошари сивите си глинени птички с искряща слънчева светлина, която тъй красиво обагряше водата, стените на къщата и всичко наоколо.

Слънчевата светлина с радост се остави да я хванат, сякаш е боя в паничка. Исус я разнесе по малките глинени птички, тя ги покри от глава до пети и те блеснаха като рубини.

Сегиз-тогиз Юда поглеждаше да провери дали другите птички не са по-хубави от неговите и ахна възхитено, като видя как Исус обагри своите птички със слънчева светлина от уличните локви. Топна и Юда ръка в бляскавата вода и той да улови слънчевата светлина.

Ала тя не пожела да я хванат. Плъзна се между пръстите му и колкото и бързо да се мъчеше да я сграбчи, тя все се изхлузваше – не можа и капчица да вземе за клетите си птички.
– Чакай, Юда! – извика Исус. – Ще дойда да ошаря и твоите птички.
– Не – възрази Юда, – няма да ги докосваш. – И така са си хубави.
Той се надигна, смръщи вежди в грозна бръчка, стисна устни и с широкото си стъпало сплеска една подир друга птичките си в плоски парчета глина.

Щом съсипа всички, той отиде при Исус, който седеше и галеше глинените си пиленца, бляскави като безценни камъни. Юда ги изгледа за миг мълчаливо, после вдигна крак и стъпка една.

Когато Юда дръпна крак и видя, че птичето се е превърнало в парче сива глина, усети такова облекчение, че се разсмя и вдигна крак да стъпче следващата.
– Юда – сепна се Исус, – какво правиш? Не виждаш ли, че са живи и могат да пеят?
А Юда се изсмя и смачка още една.

Исус се огледа за помощ. Юда беше по-висок и Исус нямаше как да го спре със сила. Огледа се за майка си. Тя не беше далече, но докато дойде, Юда щеше да стъпче всичките птички. Очите на Исус се наляха със сълзи. Юда вече беше стъпкал четири, оставаха едва тринки.

Исус се ядоса на птичките, че стояха спокойно и се оставяха да ги тъпчат, без да обръщат внимание на надвисналата опасност. Плесна с ръце да ги събуди и се провикна:
– Летете, летете!
В миг трите птички размърдаха крилца, размахаха ги тревожно и литнаха към покрива, където накацаха в безопасност.

А Юда, щом видя как птичките размърдаха крилца и по заповед на Исус отлетяха, се разплака. Заскуба коси, както беше виждал да правят от мъка големите и се хвърли в краката на Исус.

Юда лежеше в прахта и се търкаляше като куче, целуваше крачетата на Исус и го молеше да го стъпче, както той стъпка глинените кукувички.

Защото обичаше Исус, възхищаваше му се, почиташе го и в същото време го мразеше.

Мария, която през цялото време наглеждаше играта на децата, дойде и вдигна Юда на ръце, сложи го в скута си и го погали.
– Клетото ми момченце! – рече му тя. – Не знаеш, че искаш нещо, дето смъртен не може да стори. Спри, за да не станеш най-нещастният от всички хора! Горко на човек, дръзнал да се състезава с Онзи, който рисува с лъчите на слънцето и вдъхва живот на мъртвата глина!