Имаше едно време четири малки зайчета, които се казваха –
Флопси,
Мопси,
Пуфи и
Питър.
Те живееха с майка си в пясъчна дупка под корените на огромна ела.
– Мои мили деца – каза госпожа Зайка една сутрин, – днес може да се поразходите в полето или да потичате по пътеката надолу, но да не сте посмели да влизате в градината на господин Макгрегър. Страшна беда сполетя там баща ви – госпожа Макгрегър го сготви на яхния.
– Хайде, играйте наоколо, но внимавайте! Аз трябва да тръгвам.
После Госпожа Зайка взе кошницата и чадъра си и пое през гората към пекарната. Там купи черен хляб и пет стафидени кифли.
Флопси, Мопси и Пуфи бяха послушни зайчета и тръгнаха надолу по пътеката да берат къпини.
Но Питър беше ужасно непослушен. Хукна право към градината на господин Макгрегър и се мушна под дървената портичка!
Първо похапна маруля и крехки шушулки зелен боб. После изхрупа и няколко репички.
Накрая му стана тежко и тръгна да търси магданоз.
Но кого мислите срещна зад парника с краставици?! Налетя право на господин Макгрегър!
Господин Макгрегър бе коленичил и разсаждаше млади корени зеле. Щом мерна пакостника, скочи и хукна след Питър. Размахваше греблото след него и викаше:
„Спри, крадецо!“
Питър ужасно се изплаши – тичаше лудешки из цялата градина, защото беше забравил къде се намира портичката.
Едната си обувка изгуби между зелките, а другата остана в лехата с картофи.
Щом остана бос, бързо хукна на четири крака. Със сигурност щеше да се измъкне, ала за беда се блъсна в мрежата край цариградското грозде. Големите копчета на палтенцето му здраво се заклещиха. Чисто новата му синя дрешка имаше лъскави пиринчени копчета.
Питър реши, че вече е загубен и зарони едри сълзи, но три дружелюбни врабчета чуха неговите жалби. Развълнувани, те кацнаха до него и го подканиха да се напъне.
Господин Макгрегър дотича със сито в ръка и тъкмо да го захлупи, но в последния миг Питър успя да се отскубне и палтенцето остана да виси на мрежата.
Втурна се към бараката с инструменти и със скок се озова право в една лейка. Чудно скривалище щеше да е тя, ама се оказа пълна с вода.
Господин Макгрегор беше сигурен, че Питър е вътре в бараката и реши, че е скрит под някоя саксия. Много внимателно започна да ги обръща една след друга и да наднича отдолу.
В този миг Питър кихна:
– Апчи-и-их!
Господин Макгрегър веднага хукна след него.
Понечи да застъпи с крак Питър, но зайчето изскочи през прозорчето и събори три саксии мушкато. Това прозорче беше тясно за човек, пък и господин Макгрегър вече бе изтощен да тича след Питър. Затова се върна да довърши работата си.
Питър поседна за кратка почивка. Едвам дишаше, тресеше се от страх, пък и нямаше представа накъде да тича. На всичкото отгоре от водата в лейката беше мокър до кости.
Отпочина си малко и се защура наоколо, скок-подскок, без много да бърза, като се оглеждаше на всички страни.
Видя една вратичка в стената, но беше заключена, а и нямаше как под нея да се промуши малко закръглено зайче.
Възрастна мишка сновеше през прага. Тя пренасяше грахови и бобени зърна за децата си в гората. Питър я попита къде е градинската портичка, но в устата ѝ имаше толкова голямо зърно грах, че нямаше как да отговори и само кимна с глава. Питър започна да плаче.
После се опита да намери пътя напряко през градината, но се обърка още повече. Незнайно как се озова до вирчето, откъдето господин Макгрегър пълнеше лейките с вода. Едра бяла котка втренчено наблюдаваше златните рибки и стоеше съвсем, съвсем неподвижно, само крайчето на опашката ѝ потрепваше като живо. Питър реши, че е най-добре да не я заговаря, защото знаеше предостатъчно за котките от братовчед си Бенджамин.
Върна се обратно към барачката и изведнъж, съвсем наблизо, чу някой да копае с мотика – коп-коп, коп-коп. Питър се шмугна в храстите. Но понеже не се случи нищо, излезе отново, скочи в ръчната количка и се огледа наоколо. Първото нещо, което забеляза, беше как господин Макгрегър прекопава лука. Той работеше с гръб към Питър, а зад него се виждаше дървената портичка!
Питър скокна безшумно от ръчната количка и с всички сили хукна право по алеята зад касиса.
Господин Макгрегър мерна как зайчето взима завоя, но Питър не му обърна внимание. Мушна се под портичката и най-сетне се озова в безопасност в гората.
Господин Макгрегър окачи синьото палтенце и двете заешки обувки на един кол и направи плашило за косовете.
Питър тича, без да спира и без да се оглежда, чак до къщичката под голямата ела.
Той беше тъй уморен, че се отпусна на хубавия мек пясък в заешката дупка и затвори очи. Докато готвеше, майка му се чудеше къде ли си е дянал дрехите. За последните две седмици Питър губеше второ палтенце и втори чифт обувки!
Съжалявам, но трябва да ви кажа, че тази вечер Питър не беше добре.
Майка му го сложи в леглото, свари чай от лайка и го накара да изпие пълна доза!
„По една пълна супена лъжица преди лягане.“
А Флопси, Мопси и Пуфи вечеряха хляб с мляко и къпини за десерт.
Краят на историята ще научите от Приказката за зайчето Бенджамин
Prikazki.eu е дар от хора като вас за българските деца – малки и пораснали. Ако четенето ви е донесло радост и знание, ви приканваме да станете част от вълшебния ни дар.
Помогнете както можете – с дарение или споделяне!
КРЕДИТ: The Tale of Peter Rabbit, 1902 Beatrix Potter – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Биатрикс Потър;
ЛЮБОПИТНО: Вероятно за пръв път на български език приказката за зайчето Питър се публикува в сп.Детска радость, кн.10, 1925-26г., стр.13 под името „Петърчо Зайков. Американска приказка.“ от Беатриса Потеръ. За съжаление преводът не е подписан. Приказката е придружена с една илюстрация на Вадим Лазаркевич.
