Чорбаджи Скрънзови засели цяла нива с грах. Като узрял грахът, те повикали чичо Пейчо да го обере. Чичо, още щом отишъл на нивата, лапнал едно грахово зърно и започнал да го премята в беззъбата си уста. Чичо скубал грах, трупал го на купчинки и премятал зърното в устата си. По обед чорбаджийката му занесла ядене. Тя закачила торбата с хляба на крушата, седнала на сянка да почине от пътя и да погледа нивата и работника . Чичо Пейчо работел и все премятал с език граховото зърно.
– Няма да му давам да обядва. Само дето бъхтах толкоз път! – мислела си чорбаджийката. – Той се е наял с грах.
Тя седяла под крушовата сянка, дремела и от време на време поглеждала към работника, а той, потънал в пот, скубел грах и устата му мърдала – все мамулижел граховото зърно. Чичо бил много гладен и си мислел:
– Кой знае какво хубаво ядене ми е донесла чорбаджийката!
А в това време тя си викала:
– Пустият му човек! Сиромашко – невидяло! Ако го оставя ще изяде всичкия грах!
Свидливата чорбаджийка станала, нарамила торбата и подвикнала:
– Пейчо, хайде да си отиваме.
– Защо? – изправил гръб чичо, учуден. – Я виж, има още грах – не съм преполовил нивата!
– Нищо, ние ще оберем останалия.
Чичо покорно тръгнал редом с чорбаджийката. Насред път изплюл граховото и рекъл:
– Дяволско зърно! От отзарана го въртя из устата си. Не мога да го сдъвча без зъби.
– Ааа, тъй ли била работата? – спряла зарадвана чорбаджийката. – Тогава я се върни, Пейчо, да оскубеш всичкия грах!
