Една вечер тате каза на мене и братчето ми:
– Утре ще ви пратя да орете. Трябва да привиквате на по-тежка работа.
Сутринта той приготви колесарката с ралото, мама сложи в торбата голям хляб с поежбина и радостно ни изпратиха. Отидохме на нивата, разпрегнахме воловете и ги пуснахме да пасат. Свалихме ралото от колесарката, нагласихме ярема и седнахме да хапнем. В това време из разлистените храсталаци по слога с писък излетя птичка. Ние се втурнахме да търсим гнездото ѝ. Към обед братчето ми радостно извика:
– Бате, ето го!
Дълго разглеждахме гнездото. По едно време впрегнахме да орем. Тъкмо изкарахме няколко бразди, братчето ми каза:
– Бате, гладен съм.
– Да ядем! – съгласих се аз.
Разпрегнахме воловете насред браздата и отидохме да обядваме. Изядохме всичкия хляб.
– Хей, много ядохме! – потупах корема си и се изтегнах.
– Мъже сме. А мъжът се познава по яденето! – рече братчето.
След обеда откарахме воловете на вадата да ги напоим. Малкият запретна крачоли, седна до водата и я заприщи с кал и камъчета.
– Бате, хайде да си направим воденичка!
– Да направим! – клекнах и аз до братчето си.
Като се завъртя колелото на воденичката, слънцето вече залязваше.
– Стига сме играли! Да отидем да орем. Днес малко изорахме! – казах загрижено аз.
– Е, деца сме! А от деца каква работа искаш?! – успокои ме братчето ми.
