В Петрово време турският султан имал много слонове. Една година султанът решил да ги разпрати по селата на прехрана. Султанските слуги закарали един слон в Петровото село, оставили го в полето да пасе и си отишли. Селяните ходели при слона, разглеждали го отдалеч, чудели се на големината му, на хобота и на бивните му, но никой не смеел да го приближи.
Минали седмица, две… Слонът свободно се разхождал из полето, нивите и градините на селяните, пасял и тъпчел посевите им, правел пакости, мътел с хобота си водата в изворите и в коритата при чешмите…
Хората се страхували от него. Гледали го само отдалеч със свито сърце, но не смеели да му направят нищо. Пошушнали си тоя-оня, събрали се мъжете от цялото село, посъветвали се и решили да помолят султана да си прибере слона.
– Сговорна дружина планина преместя, че слона ли ще оставим да ни плаши децата! – казал Хитър Петър пред мъжете и тръгнали да отидат при султана.
Но… селяните колкото наближавали султанския палат, толкова по ги дострашавало. И започнали на едного вървите на цървулите да се развързват, на друг поясът да се размотава, на трети – това, на четвърти – онова… Един след друг те поспирали, отбивали се от пътя, докато изоставали и се изгубвали от погледа на другарите си.
Най-после Хитър Петър пристигнал сам до султанския палат. Той спрял пред портата, отпочинал, попристегнал се, завъртял глава и си казал: „На мене се падна сам да уреждам селските работи!“
Като се явил пред султана, Петър срещнал сърдития му поглед и изтръпнал. „Ами сега!“ – помислил си той.
– Казвай, какво има? – запитал строго султанът.
– Велики господарю! – почнал с разтреперан глас Хитър Петър. – Селото ме изпрати при тебе с една много голяма молба.
– Само молби ли ще изпълнявам?! – измърморил владетелят, свил вежди и вдигнал глава.
Хитър Петър се уплашил, но поразмислил, усмихнал се и продължил:
– Преди време ти изпрати в нашето село един слон. Селяните свикнаха с него, обикнаха го и ми поръчаха да те помоля да изпратиш и една слоница, че да си имаме и слончета!…
– А-а-а, така ли? – зарадвал се на неочакваната молба султанът и погладил брадата си.
– Вярно е, господарю, така е! – рекъл с половин уста Хитър Петър и се поизкашлял.
Усмихнал се султанът и заповядал на слугите си:
– Я дайте най-хубавите дрехи на този човек и го нагостете!
Хитър Петър облякъл нови дрехи, хапнал и си пийнал…
На тръгване султанът му казал:
– Иди си с живот и здраве! Кажи на селяните: – ще им изпратя и слоница, щом искат.
Хитър Петър излязъл от султанския палат и си рекъл: „Свърших селската работа като кучето на нивата.“
КРЕДИТ: из „Хитър Петър“, Сава Попов, изд.Български писател, 1958 г.;
