Добър, умен и честен човек беше чичо Пейчо. Той имаше ловджийска пушка. Понякога ходеше на лов. И станеше ли дума за лисици, вълци, зайци – загубваше ума си, захласваше се и започваше да съчинява и разказва какви ли не най-невероятни истории. Хората знаеха тази му слабост, нарочно го закачаха, безобидно се шегуваха и забавляваха.
Един ден чичовият Пейчов син се изчервил и рекъл:
– Тате, хайде да отидем на гости да сгледаш една мома за снаха.
– Щом е за веселба, ще дойда! – отговорил чичо Пейчо.
– Но, тате – навел глава синът, – ти обичаш да разказваш ловджийски приказки…
– Е?
– В дома на момата не приказвай за лов.
– Синко, мога да мълча, но ако стане дума? Ако ме запитат?
– Тогава мисли какво приказваш.
– Е, добре де, добре! – съгласил се чичо Пейчо. – Нали ще бъдем заедно. Ще седнем един до друг. Щом видиш, че се разприказвам, побутни ме!
Отишли на гости. От дума на дума бащата на момата рекъл:
– Оня ден видях в гората една обесена мечка.
– Свато, за мечката аз ще ти кажа цялата работа! – светнали очите на чичо Пейчо.
Момъкът изтръпнал, но баща му продължил:
– Ти казваш, че си я видял оня ден. А предния ден аз метнах пушката през рамо и отидох в гората да се разтъпча. Тръгнах направо – без път. По едно време запукаха съчки. Гледам: една голяма мечка бяга, а опашката ѝ дълга, дълга – има-няма десет педи! И хей така се преплита из дърветата! – закривил ръка чичо Пейчо.
Домакините се спогледали. Синът побутнал баща си.
– Затичах след нея – продължил чичо Пейчо, на два-три пъти настъпвах опашката ѝ, а под краката ми оставаше по една педя от нея…
Синът се размърдал и пак го смушкал.
– Хванах я за опашката. Тя дърпа – аз дърпам, тя дърпа – аз дърпам, докато опашката се откъсна и мечката побягна. В ръцете ми остана три педи меча опашка!…
Синът го погледнал.
– Ядосах се, вдигнах пушката и дан-дан! Още един път… Мечката падна убита на място. Аз я взех под мишница и я занесох до пътя. Обесих я на дървото да я гледа народът. Седнах да почина и да изпуша лула тютюн. Погледнах опашката на мечката – като се влачила, трила се, късала се, та останала има-няма една педя…
Синът пак побутнал баща си.
– Е, стига де! Докарах я до една педя! Още ли да намалявам? – изръмжал чичо Пейчо и погледнал накриво сина си.
– Свато, не ти е било лесно, като си се хванал за толкова дълга меча опашка! – засмял се бащата на момата, надигнал бъклицата и благословил:
– Хайде, да пием за здравето на младите!
